— Добре де, млъквам. А останалите мъже в живота ти? Какво стана с хубавия продавач на коли втора ръка?
— О, Ян ли? Той е собственик на фирмата за търговия с коли. Предполагам, че е много богат. — И Ейми въздъхна.
— Виждам, че го смяташ за досаден. Горкият човек е само хубав и богат, така че с какво би могъл да те заинтересува?
— Той се интересува единствено от себе си. Очевидно смята, че ми прави огромна услуга, като минава през нас всяка вечер. Продължава да ме нарича „вдовицата на Били Томпкинс“, сякаш се опитва да каже, че съм недосегаема.
— Добре дошла в живота на малкия град. Защо не вземеш да се махнеш оттам и да отидеш да живееш някъде, където никой не е и чувал за Били и проблемите му?
Но преди приятелката й да отговори, Сали я погледна така, сякаш някой я беше боднал с игла.
— Колко е часът?
Ейми се озърна за часовник, но не видя никъде такъв.
— Трябва да вървя — рече припряно Сали, събра си нещата и тръгна да излиза от сепарето. Точно тогава видя изражението на Ейми. — Само не ми казвай, че не знаеш!
Ейми поклати глава и Сали направи гримаса.
— Не видя ли табелите? Има ги из целия център. Знаеш ли „Вечерни рокли“? Онзи магазин в Карлтън, който се готвеха да затварят?
— Извън категорията ми е — отвърна Ейми, допи набързо портокаловия сок, излезе от сепарето и застана до Сали. — Не мога да си позволя дори да зяпам витрините му.
— Никой не можеше да си позволи да купува оттам. Не знам как са очаквали да продават такива луксозни дрехи в Източен Кентъки, но явно това са си мислели. Както и да е, всички знаеха, че магазинът фалира, но изведнъж се появил някакъв мистериозен купувач, не откъде да е, а от Ню Йорк, купил го и за да направят реклама на магазина, ще подарят една рокля на „Диор“.
Когато Ейми не каза нищо, а просто продължи да върви редом с нея, Сали рече:
— Ало? „Диор“! Това нищо ли не предизвиква у теб?
— Не, повече разбирам от „Памперс“ и „Хъгис“. Че защо му трябва на човек рокля от „Диор“?
— Ох, горкичката ми! — каза Сали. — Знаещ ли, съществува теория, според която едно бебе отнема около половината от коефициента интелигентност на жената. Мисля, че си го възвръща едва когато хлапето тръгне на училище, но дотогава е истински идиот.
Ейми се засмя:
— Ти само предполагаш, че това е вярно, но аз го знам. Е, и за какво ти е рокля от „Диор“?
Сали завъртя отчаяно очи, за да покаже на Ейми, че я счита за безнадежден случай.
— Хайде, скоро ще изтеглят печелившия номер и ти трябва да участваш в томболата.
— Аз ли?
— Да, и ако спечелиш, ще ми дадеш роклята.
— Добре — съгласи се Ейми. — Уговорихме се.
Но първо трябваше да отиде при Джейсън и Макс. Един час по-късно тримата стояха пред фонтана в средата на търговския център и чакаха да изтеглят жребия. — И когато съобщиха името на Ейми, тя някак не се изненада. Изглежда, през последните няколко дни страшно и вървеше.
— Сали ужасно ще се зарадва — каза тя, когато хората наоколо взеха да се обръщат, за да видят дали спечелилата е сред публиката.
— Защо? — попита Джейсън с Макс на ръце и й се усмихна.
— Защото й обещах, че ако спечеля, ще й дам роклята.
Джейсън я сграбчи за лакътя точно когато тя се обръщаше на другата страна.
— Какво сте направили?
— Нямам нужда от такава рокля. Къде ще я облека?
— О, забравих да ви кажа! Дейвид е намерил билети за бала „Белрингърс“ утре и иска да отидете с него.
В първия момент Ейми само премигна, сякаш не разбираше какво й е казал. След това се усмихна широко и каза:
— Надявам се, че Сали няма да има нищо против, ако получи рокля, която е обличана веднъж.
После се качи на подиума да си вземе наградата. Прие съвсем естествено факта, че роклята е с нейния размер и че в наградата е включено безплатно разкрасяване от господин Александър от Ню Йорк за вечер по избор. Когато им каза, че желае това да е следващата вечер, не се изненада от вестта, че господин Александър случайно щял да идва в Кентъки на следващия ден.
После съобщи това на Джейсън и той отбеляза:
— Това е, защото вероятно господин Александър е Джо от местния салон за красота. Ходил е веднъж в Ню Йорк и сега разгласява наляво и надясно, че е оттам.
— И все пак… — рече Ейми — много странни неща ми се случиха, откакто… — И вдигна поглед към него.
— Откакто Дейвид започна да ви ухажва?
— Дейвид? Да ме ухажва? Да не сте си изгубили ума?
— Мисля, че сте сляпа за нещо, което всички останали виждат. Доктор Дейвид е влюбен във вас и иска…
— О, ставате смешен! Вижте, наближава обед и трябва да нахраня Макс, така че е по-добре да си тръгваме.
Джейсън не отговори нищо, но сложи ръка на талията й и почти я избута в един много приятен италиански ресторант. Първо им сервираха хлебчета с чинийка олио от бутилка, пълна със скилидки чесън. Олиото се стори прекалено пикантно дори на двамата възрастни, но Макс изсмука цели три парчета хляб, потопени в него.
След обяда отидоха в три магазина за играчки и въпреки протестите на Ейми, които с всяка изминала минута ставаха все по-неубедителни, Джейсън купи на Макс цял чувал играчки. В колата, на път за дома, тя изплака:
— Как ще ви се отплатя сега? Трябва да върнете всичките дрехи и играчки. Никоя ваша вещ не е толкова мръсна, че да спечеля от нея достатъчно пари, за да ви се изплатя…
— Дейвид ще ви вземе след час, така че трябва да се размърдате.
— Да се размърдам? — попита Ейми, сякаш за пръв път чуваше тази дума.
— Ммм — беше единственият отговор на Джейсън, докато завиваше в алеята към къщата. — Трябва да накърмите Макс, преди да излезете, иначе ще ви боли цяла нощ и…
— Моля ви! — възкликна раздразнено тя. — Мисля, че познавам по-добре от вас кърмаческите си нужди.
Искаше с това да го постави на мястото му, но вместо това се почувства като крава. И тъй като той не отговори нищо, Ейми му хвърли кос поглед и изтърси:
— Може би трябва да кандидатствам за работа в местната мандра.
И двамата избухнаха в смях. Само че когато слезе от колата, тя заяви:
— Не мога да отида. Нямам никакви прилични дрехи а излизане с лекар.
Джейсън хвърли в ръцете й тежката тъмнозелена торбичка. Ейми я отвори само толкова, колкото да види, че вътре има нещо великолепно.
— Как разбрахте, че обичам светлолилавия цвят? — попита тихо тя.
— Интуиция. А сега вървете да нахраните Макс и се изпарявайте оттук.
— Господин Уайлдинг, вие сте моята фея-кръстница! — усмихна му се Ейми, но сложи ръка на устата си, когато се усети, че е използвала женски род. — О, не исках да кажа…
— Тръгвайте! — заповяда й той. — Веднага!
Тя грабна Макс от ръцете му и изтича към къщата.
По лицата и на тримата играеха усмивки.
