ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Веднага щом Ейми и Дейвид излязоха, Джейсън вдигна телефона и се обади в дома на баща си. Когато баща му вдигна, на фона се чуваше някакъв странен шум.
— Какво става там? — почти изкрещя той в слушалката.
— И това ако не е моят новоизлюпен син-гей! — рече Бъртрам Уайлдинг. — Е, как е педалското театро?
Джейсън вдигна поглед към небето и отново се закле да убие брат си.
— Татко, ако обичаш, престани да се шегуваш и повикай секретарката ми.
— Чери ли?
— Какво? Не те чувам! Не, не искам черешов пай, искам Паркър.
— Чери Паркър, старче.
— А, да. Знам, разбира се.
„Наистина го знаех“, каза си той. Смътно си спомняше как навремето си бе помислил, че Чери е твърде странно име за ледената Паркър.
— Би ли я повикал на телефона?
— Естествено. Мисля, че е в кухнята с Чарли.
Той остави телефона и Джейсън чу стъпките му по дървения под.
— Чери? — прошепна той. — Чарли?
— Да, господине — каза Паркър, когато вдигна слушалката, и Джейсън за нищо на света не можеше да си представи по-неподходящо име за нея от Чери. — Какво мога да направя за вас? — После, когато Джейсън продължи да мълчи, рече: — Извинявам се. Прекарах прекалено много време в Кентъки.
— Да, ами… — измънка Джейсън, тъй като не знаеше какво да й отговори. — Искам да направиш нещо за мен.
— И аз така си помислих. Не съм и предполагала, че можете да се обадите просто така, от вежливост.
Джейсън отдалечи телефона от ухото си и го погледна. Когато всичко това свършеше, щеше да се върне в Ню Йорк и бързичко да постегне персонала си.
— Ще ти продиктувам списък с играчки, които искам да купиш, а след това да ги увиеш в бяла сатенена хартия и да ги завържеш със зелена или червена панделка! Сложи им етикети, в които да се казва, че подаръците са от Дядо Коледа. Разбра ли?
— От първия път — отвърна Паркър.
Джейсън отново направи гримаса. Секретарката му наистина ставаше доста дръзка.
— И искам да ги доставиш в къщата на Бъдни вечер. Сложи ги под елхата.
— Разбирам. А как да се вмъкна вътре?
— Ще оставя ключ под изтривалката.
— Ах, удоволствията и сигурността на живота в малкия град! Как ми липсват!
— Паркър, когато искам мнението ти, ще те попитам.
— Да, господине — каза тя, но в гласа й нямаше и капка разкаяние. — Има ли нещо друго?
За момент Джейсън почувства лека вина заради избухването си, но просто твърде много неща в подредения му живот се разпадаха.
— Приготви ли си роклята за утре вечер? — попита той, за да промени заповедническия тон.
— Купихте ми „Оскар де ла Рента“, доста е скъпа.
— Добре — отговори той и тъй като не знаеше какво повече да каже, а и чуваше от другата страна на линията смях, затвори, без да се сбогува.
Веднага след това набра още един номер и отправи покана.
— Виж ти, виж ти, виж ти! — каза Милдред Томпкинс, когато Джейсън отвори вратата с Макс на ръце. — Значи ти си ангелът, за когото Ейми не престава да говори. Недей да стърчиш такъв, пусни ме да вляза, че тук навън е доста студено.
— Няма да й кажеш, нали? — попита Джейсън, сякаш малко момченце, което моли да не казват на майка
— Да кажа на Ейми, че нейният обратен ангел-хранител всъщност е един от най-богатите мъже в света?
— Не съвсем. И преди да си ме попитала, не съм милиардер.
— Ела тук, миличък! — каза тя на внука си и бебето протегна ръчички към нея. — Значи искаш да ми разкажеш какво става тук? Защо се правиш на гей, когато случайно знам как в гимназията преследваше всяко същество с пола в Абърнати и колко домове имаш по света?
— Виждам, че не си се променила — рече усмихнато Джейсън и погледна с възхищение лакираната грамада от коса на главата й. Кичурите образуваха интересна плетка, която нямаше да се размести и при ураган. — Любопитна както винаги.
— Интересувам се от Ейми — отвърна простичко Милдред. — Мисля й само най-доброто.
— Тъй като Били не е тук, за да й го даде ли? — попита Джейсън.
— Това беше удар под пояса и ти го знаеш. Синът ми може и да си имаше недостатъци, но със сигурност направи едно хубаво нещо в живота си: ожени се за Ейми и създаде това дете. — Тя прегърна и целуна Макс, махна ръцете му от очилата си и продължи: — Не, не е вярно. Направи и още едно добро. Вечерта, когато загина, Били е бил пиян, много, много пиян, и е карал с повече от сто километра в час по стария лъкатушещ Ривър Роуд. Но е бил достатъчно трезвен — и с добро сърце, — за да навие волана към едно дърво, вместо да се блъсне в минаващия автобус, пълен с деца, които се връщали от спортно състезание.
— Винаги съм харесвал Били — каза тихо Джейсън. — Знам. И винаги си бил добър с него. Затова дойдох да видя как я карате с Ейми. Тя е най-милото момиче на света. Умее да вижда доброто у хората. Не ме разбирай погрешно. Не е от онези идиотки, които смятат, че всеки, който няма рога и опашка, е свестен. Просто Ейми вижда доброто у човека, когато другите не могат. И нейното доверие ги кара да полагат повече усилия. Може би, ако Били не беше загинал, щеше да направи от него свестен човек. Но пък… Е, добре, да не говорим лошо за мъртвите. Били ми остави хубавата си жена и Макс.
Тя вдигна рязко глава.
— А сега, ако обичаш, разкажи ми какво става и защо живееш със снаха ми в тази съборетина, дето всеки момент може да се срути?
Джейсън се направи, че не е чул въпроса й.
— Искаш ли да гледаш бебето утре? Трябва да отида на едно място.
Тя го погледна с присвити очи.
— Знаеш ли, напоследък се случиха доста странни неща, като например, че някой купи „Бебешки рай“ и „Вечерни рокли“, а…
— Какво? Някой е купил магазин за дрехи?
— Аха. Онзи магазин, който днес организира жребий за роклята на „Диор“. Е, може да сме доста задръстени тук, в Кентъки, но все пак знаем, че магазини като този не подаряват рокли уникати от „Диор“. Знаеш ли колко струва роклята?
— Предполагам, че ей сега ще разбера — рече уморено Джейсън. — Кажи ми, чула ли си кой точно е купил магазина за дрехи?
Милдред му се усмихна, докато дрънкаше на Макс с една дрънкалка.
— Само това, че е от Ню Йорк. Знаеш ли, че бившият собственик е твой стар футболен съперник? Май си спомням един мач, в който трябваше да му подадеш топката, но не го направи, а се втурна с нея и отбеляза тъчдауна, с който спечелихте играта. Как ли се казвате това момче?
— Лестър Хигинс — каза още по-уморено Джейсън.
— Точно така. Той се ожени за едно момиче, чийто баща притежаваше този магазин, и в продължение на години се опитва да съживи търговията, но не успя. — Тя наблюдаваше лицето на Джейсън с все по- широка усмивка. — Но може би сега е намерил някой, който да го отърве от магазина. Някой, който може да си го позволи.
— Не гледай мен! Преди бях богат, но откакто съм на гости в Абърнати, ресурсите ми взеха да се стопяват главоломно.
