намираше. Но когато детективът не откри и следа от госпожа Ейми Томпкинс и бебето й, Джейсън го освободи и намери друг.
През изминалата година бе наемал и уволнявал толкова детективи, че вече не си спомняше броя им. Беше опитвал с всякакви — от съмнителни типове, чиито реклами обещаваха да хванат всеки неверен съпруг, до мъже, пенсионирали се в Скотланд Ярд. Но никой не успя да намери една жена и малкото й момченце.
— Нямате нищо, с което да започнем — казваха му всеки път и това беше вярно. Последната снимка на Ейми беше от дванадесетгодишната й възраст. Милдред, свекърва й, беше фотографирала Макс, но Ейми не присъстваше никъде на снимките. Хората от родния й град казваха, че къщата, където е отраснала, е изгоряла седмица след смъртта на майка й, така че и оттам не можеха да вземат снимката й. На всичкото отгоре я нямаше на нито една от общите фотографии, правени в гимназията.
Детективите казваха, че й е било нужно само да си намери второкласен адвокат в някой забутан град и да си смени името. Адвокатът щял да пусне съобщение в местния мижав вестник и „дори Господ няма да го прочете“, според един от тях. А с новото си име Ейми можеше да бъде навсякъде. Америка беше пълна със самотни жени и деца без бащи.
Джейсън ги уволняваше един след друг; истината му се струваше твърде болезнена. Цяла година бе плащал на разни типове да намерят една жена и едно дете, но без успех.
Той чу как последният детектив влиза в стаята, но се обърна едва когато мъжът се покашля.
— Ти пък какво правиш тук? — попита троснато Джейсън, защото пред него стоеше Дейвид.
— Почакай! — каза Дейвид, тъй като брат му се канеше да натисне бутона, за да извика секретарката. — Моля те, само пет минути; нищо друго не искам от теб.
Джейсън махна пръста си от бутона, но по позата му личеше, че е останал непреклонен.
— Пет минути, не повече. Кажи каквото имаш и се махай.
Вместо да заговори, Дейвид пъхна ръце в джобовете на панталоните си и започна да се разхожда из стаята.
— Винаги съм мразил твоите офиси — каза нехайно той. — Толкова студени изглеждат с тези стъкла и картини! Кой ти ги избира?
Когато отново го погледна, Джейсън му каза намръщено:
— Четири минути.
— Искаш ли да видиш снимките от сватбата ми?
Джейсън гледаше студено брат си, без да отговори нищо. Година преди това, в онази ужасна сутрин, когато се събуди и откри, че Ейми и Макс ги няма, двамата с Дейвид за малко не се сбиха. Дейвид го обвиняваше за всичко; казваше му, че той е виновен, задето Ейми и Макс са навън в снега, без средства за издръжка, без приятели и семейство, без каквато и да било помощ.
Джейсън пък обвиняваше брат си, че изобщо е започнал всичко. Но въпреки това, един час след като се беше събудил, организира претърсване. Само че дотогава следите вече бяха заличени. Една пътуваща жена с дете бе твърде обичайна гледка, за да направи впечатление на когото и да било.
След изчезването й, когато Паркър взе страната на Дейвид, между двамата братя се появи първата пукнатина. Вярната секретарка на Джейсън; жената, която от години му бе дясна ръка, неочаквано се бе превърнала в негов враг. За пръв път, откакто я познаваше, тя застана против шефа си и му каза какво мисли за него.
— Нищо чудно, че ви е напуснала — рече тихо Паркър, но тъй като говореше искрено, гласът й бе по- силен и от сирена. — Вие нямате сърце, Джейсън Уайлдинг. Гледате на хората като на стока, която може да бъде купувана и продавана. Мислехте си, че понеже ми плащате висока заплата, можете да се отнасяте с мен така, сякаш не съм човек. Помислихте си, че понеже сте купили за бебето на Ейми пълна стая с мебели, тя ще ви падне в краката. Само че единственото нещо, което пораждат мъже като вас, е алчност. Накарахте ме да ви искам все повече и повече пари, докато започнах да се презирам. Но аз се нуждая от своето самоуважение, така че напускам.
Нищо на света не можеше да смае Джейсън повече от измяната на Паркър. Когато я освободи, смяташе, че никога повече няма да я види, но се излъга, защото три месеца по-късно получи покана за сватбата на доктор Дейвид Уайлдинг и госпожица Чери Паркър.
За Джейсън, който все още правеше всичко възможно да намери Ейми и Макс, сватбата представляваше последното предателство. И сега едва понасяше присъствието на брат си. Ако Дейвид не му се беше обадил тогава с лъжата, че баща им умира… Ако не си бе въобразил, че се е влюбил в една вдовица с дете… Ако Джейсън не се беше вързал на скалъпената му история за лош късмет…
— Какво искаш? — попита Джейсън, като го гледаше ядосано.
— Семейство, това е всичко. Бракът и установяването на едно място променят човека. Искам да дойдеш за вечеря на Коледа. Чери е прекрасна готвачка.
— И кухнята й е хубава — каза Джейсън, като си спомни каква сметка му се бе наложило да плати за построяването на приказната кухня в къщата на баща си. И това не беше всичко: тогава готвачът му го напусна, за да регистрира собствена фирма за производство на изискани бебешки храни. По-късно, когато разбра, че бизнесът на Чарлз не върви особено добре, се опита да позлорадства, но вместо това му дожаля за бившия му готвач. Предизвикателната арогантност на Чарлз не ставаше за пред банкери и той не успя да намери средства за производството си.
— Още ли те притеснява това? — попита троснато Дейвид. — Пустата му кухня, ще ти я платя! Не знам как, но ще го направя.
Неочаквано Дейвид седна на стола срещу Джейсън, който стоеше прав като бастун зад бюрото си.
— Какво искаш от всички ни? Какво искаш от живота? Нима мислиш, че ако откриеш Ейми, тя ще се върне при теб и ще заживее в златната ти клетка? Тя не искаше да бъде затворничка, независимо от затвора. Не можеш ли да го проумееш? Не можеш ли да й простиш? Да простиш на мен?
Джейсън не се помръдна и продължаваше да гледа брат си по същия начин. Как можеше да обясни, че за няколко кратки дни е усетил истинското щастие? Простичкото и старомодно щастие. Докато живееше у Ейми и Макс, бе изпитвал удоволствие да прави подаръци на другите, да върши разни неща, да слуша, да се смее. Ейми имаше някакъв особен подход…
Трябваше да я прогони от мислите си, иначе щеше да полудее. Не минаваше и ден, без да се запита колко ли е пораснал Макс. Вече ходеше, а сигурно и говореше.
А може би не. Може би и двамата бяха мъртви. На света имаше ужасни хора и…
— Виждам, че няма да се откажеш — каза Дейвид и се изправи. — Но все пак точно тази твоя черта те прави силен. И слаб. Виж, днес е Бъдни вечер и трябва да хвана самолета за дома. Искам да дойдеш с мен и…
— Имам други планове — отвърна Джейсън, като гледаше ядно брат си. Тази вечер апартаментът му щеше да бъде пълен с хора, защото днес се навършваше цяла година, откакто за пръв път бе зърнал Ейми и Макс. Тази вечер щеше да се напие с шампанско до забрава, а утре нямаше да се събуди сам.
— Добре, поне опитах — каза Дейвид и се отправи към вратата. — Ако имаш нужда от нас, знаеш къде сме.
Понечи да каже и още нещо, но когато видя каменното лице на брат си, само сви рамене и отиде до вратата. Там обаче се спря с ръка на бравата.
— Знам, че все още тъгуваш за Ейми и Макс, но, на този свят има и други хора. Има дори и други деца.
След това, когато не получи отговор, Дейвид въздъхна и излезе от стаята.
Джейсън натисна бутона на секретарката си.
— Обади се на „Хари Уинстън“ и ги накарай да ми изпратят подбрани модели годежни пръстени.
— Годежни? — попита госпожа Хъкнол.
— Да! — отвърна троснато Джейсън и натисна бутона, за да прекъсне връзката.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
— О, Джейсън, скъпи! — измърка Доун и потърка в него идеално поддържаното си тяло. — Партито е прекрасно! — Някак успя да го каже така, че да прозвучи „прр-р-рекрасно“. — Никога досега не съм виждала
