библиотеката. И всяка сутрин Макс вадеше ключа от джоба си, извършваше церемонията по отключването на зала „Абърнати“, изчезваше вътре и не се появяваше до вечерта.
Един ден Ейми се почувства страшно засегната, когато Чарлз се появи в библиотеката и Макс го покани в „тайната“ си зала. Половин час по-късно Чарлз излезе с разширени от учудване очи, но от него не можеше да се измъкне нищо.
— Бащата на момчето също ли е рисувал?
— Не знам — отвърна Ейми. — Защо?
— Това момче притежава двойна доза талант и се чудех откъде ли може да е дошъл. Мога ли да присъствам, когато президентът види залата?
— Да не би да си забравил, че трябва да осигуриш храната? — провикна се Джейсън от скелето, където беше легнал по гръб и боядисваше тавана.
— Точно така — рече Чарлз, а след това се наведе към Ейми и прошепна: — Откога е в такова лошо настроение?
— От седемдесет и втора — отвърна без колебание тя.
Чарлз кимна и излезе от библиотеката.
Вече бяха навлезли в третата седмица, когато Ейми започна да осъзнава какво става между нея и Джейсън. Точно толкова време й отне, за да преодолее раздразнението си, задето не й обръща никакво внимание, а и беше твърде заета с рисуване, за да наблюдава и слуша.
Но през третата седмица всичко тръгна в обичайното си русло и тя започна да вижда това-онова. Беше се променила не само тя, но и Джейсън, макар че той едва ли го съзнаваше. С течение на времето нещата, които не харесваше у него, започнаха да отпадат едно по едно.
Първия път, когато това се случи, тя не обърна особено внимание. Някакво момченце на около осем години влезе на пръсти в библиотеката и подаде мълчаливо на Джейсън един лист. Джейсън направи няколко бележки върху хартията, каза нещо на детето и то излезе от библиотеката, ухилено до ушите.
На следващия ден това се повтори, на по-следващия също. Всеки път идваше различно дете, а често и по две; понякога дори по три прекъсваха работата на Джейсън.
Един следобед влезе високо момче на около шестнадесет години, бутна лист под носа на Джейсън и застана в предизвикателна поза. Мъжът избърса четката си, влезе в канцеларията заедно е момчето и остана там повече от час.
Ако не беше затънала до гуша в рисуване, Ейми щеше доста да се заинтригува от това, но имаше прекалено много работа, за да мисли за странични неща.
Един ден, когато скиците бяха направени и оставаше само да ги запълнят, тя седеше с Дорийн и Макс и ядяха макаронената салата и кюфтенцата от раци, които Чарлз беше приготвил за обяд. В библиотеката влязоха две момиченца с листове и ги подадоха на Джейсън.
— Какво прави той? — попита Ейми.
— Домашни — отговори Дорийн.
— Какво искаш да кажеш с това „домашни“?
Дорийн не отговори, докато не сдъвка хапката си.
— Той е господин Домашно. Помага на децата да си пишат домашните.
— Дорийн, кълна се, че ако ме караш да ти вадя всяка дума с ченгел от устата…
— Мисля, че това започна на шега. В магазина за домашни любимци. Не, в бръснарницата. Аха, точно така. Беше събота и мъжете нямаха какво да правят, затова взеха да се оплакват, че не могат да се справят с домашните на децата си. Тогава някой каза, че ако Джейсън наистина иска да помогне на Абърнати, трябва да направи децата по-умни.
— И? — попита Ейми, като изгледа Дорийн е присвити очи. — Как би могъл Джейсън да ги направи по- умни?
— Не знам, обаче от училищния съвет казват, че сега децата ни са далеч по-интелигентни.
Ейми искаше да разпитва още, тъй като не разбираше нищо, но имаше предчувствието, че няма да измъкне повече информация от този разговор. Затова се обърна към сина си:
— Е, как се справяш там? Мога ли да погледна какво рисуваш?
Устата на Макс беше пълна, но той й се усмихна и поклати отрицателно глава.
— Моля те! — каза Ейми. — Само да надникна!
Макс отново поклати отрицателно глава, като едва се сдържаше да не прихне. Този разговор се провеждаше всеки ден и Ейми измисляше какви ли не аргументи и обещания, за да прилъже сина си да я пусне в залата. Но той остана непоклатим.
На следващия ден, когато Дейвид дойде в библиотеката, за да види как напредват, Ейми успя да го придърпа в един ъгъл.
— Какво е това нещо с господин Домашно което чух?
— Милдред не ти ли е казала? — попита Дейвид. — Аз пък си мислех, че те е осведомила за всичко с най-малките подробности.
— Всъщност започвам да оставам с впечатлението, че никой нищичко не ми казва.
— Познавам добре това чувство. Брат ми е оставил вратите си отворени за всяко дете в Абърнати, което има нужда от помощ с домашните.
Когато Ейми го погледна учудено, Дейвид продължи:
— Започна на шега. Хората в Абърнати имаха подозрения относно мотивите на Джейсън да поднови града и…
— Защо? Нали е тукашен?
Дейвид се позабави малко, преди да й отговори:
— Мисля, че трябва да попиташ Джейсън за това. Да кажем само, че бяха загрижени да не би да има някакви непочтени, скрити мотиви за това, което прави. Така че един ден мъжете си говореха и…
— Клюкарствали са в бръснарницата.
Дейвид се усмихна.
— Точно така. Казаха, че ако Джейсън иска да направи нещо хубаво, би трябвало да помага на децата с домашните им.
— И?
— И той го направи.
Ейми го погледна.
— Какво криеш?
— Направо няма да повярваш. Джейсън накара Чери да прегледа резултатите от контролните на децата от Абърнати и мога да ти кажа, че бяха ужасни. В град като нашия, в който имаше толкова много безработни, дори вечерята бе проблем. Джейсън знаеше, че няма смисъл да агитира хората, че трябва да помагат на децата си с домашните, затова нае частни учители.
Дейвид се обърна и погледна широкия гръб на брат си, който помагаше на Рафаел за една рисунка.
— Брат ми не нае суховати, скучни преподаватели, а безработни актьори, танцьори, писатели, пенсионирани морски капитани и… — Направи пауза и се усмихна широко на Ейми. — Джейсън нае различни хора с много знания, които искаха да ги споделят с другите. Дойдоха и работиха в училището три месеца. А след това голяма част от тях решиха да останат тук.
Ейми помълча малко, докато осмисляше информацията.
— И помага на децата с домашните?
— Да. Джейсън твърди, че аз съм му дал тази идея. Някога му казах, че има и „други деца“. — Дейвид понижи глас. — Говорех му, че има и други деца освен Макс.
— Разбирам — каза Ейми, макар да не беше сигурна, че разбира.
Именно след този разговор започна да наблюдава Джейсън по-внимателно. През двете години, докато беше в Ню Йорк и се опитваше да успее, си бе създала определено мнение за него. Навремето, когато прочете статиите за филантропията му, тя реши, че той се отнася с града, както с нея и Макс. Тогава заключи, че Джейсън и парите му са едно и също нещо.
Но едно бе да даваш пари и съвсем друго — да се раздаваш, за да помогнеш на децата да осмислят сложната алгебра.
След разговора с Дейвид тя престана с опитите си да съблазни Джейсън и се опита да го види такъв,
