тялом. Често сядах да се храня, преизпълнен с благодарност, и се удивлявах как ръката на Божието провидение ми е приготвила трапеза в пустинята. Научих се да обръщам повече внимание на добрите страни в моето положение, отколкото на лошите, и да се вълнувам по-скоро от радостите, отколкото от лишенията. Това ми носеше понякога такова вътрешно умиротворение, което не може да се опише. Отбелязвам всичко тук, за да се замислят недоволните, които не могат да се радват спокойно на онова, което им дава Господ, защото виждат нещо, което не им е дал, и ламтят за него. Струваше ми се, че цялото недоволство, че не притежаваме достатъчно, произтича от това, че не сме благодарни за вече полученото.
Още едно размишление ми беше от голяма полза и без съмнение така би станало с всеки, изпаднал в подобна беда, а именно, че сравнявах сегашното си положение с онова, което първоначално предполагах да стане; по-точно с онова, което положително щеше да стане, ако милосърдното Божие провидение не бе сторило чудо, за да отреди на кораба да бъде изхвърлен близо до този бряг, откъдето не само че можах да стигна до кораба, но и за моя радост и утеха успях да пренеса това, което намерих на него: в противен случай нямаше да разполагам със сечива за работа, с оръжие за защита или с барут и сачми, за да ловувам.
Часове наред — не, бих казал, дни наред прекарвах, като си представях в най-живи краски как щях да се оправям, ако не бях успял да взема нищо от кораба: как тогава нямаше да се сдобивам с никаква храна, освен с риба и костенурки, а понеже мина много време, преди да ги открия, дотогава щях да умра от глад, а и да оцелеех, щях да живея като дивак; дори ако успеех да убия с хитрост някоя коза или птица, тогава пък нямаше да мога да я одера или очистя, да отделя месото от кожата и вътрешностите или да я нарежа на парчета, а щях да я късам и дърпам със зъби и нокти като див звяр.
Тези размишления ме накараха да почувствам много осезателно добротата на провидението и да бъда много благодарен за сегашното си положение с всичките му трудности и злочестини. Не мога да се въздържа и да не посоча тъкмо този пример, за да се породи размисъл у онези, които са склонни, изпаднали в беда, да казват: „Няма равно на моето нещастие!“ Нека си представят в колко по-лошо положение се намират някои други хора и че със самите тях можеше да се случи същото, ако им го отредеше провидението.
И още едно размишление ми помогна да утеша с надежди душата си, а именно, когато сравнявах сегашното си положение с онова, което заслужавах и което следователно имах причини да очаквам от ръката на провидението. Бях водил ужасен живот в съвършено неведение и без всякакъв страх от Бога. Бях получил правилни наставления от своите родители, които още от ранните ми години се бяха постарали да ме възпитат в духа на едно религиозно благоговение към Бога, да ми внушат чувство за дълг, в съответствие с естеството и целите на моето съществувание. Уви! Отрано избрах моряшката участ, най-малко богобоязливата измежду всички участи, макар че Бог непрекъснато изпраща на моряците страшни премеждия; та така, след като отрано избрах моряшката участ и попаднах сред моряци, изгубих и малкото преклонение, което имах пред Бога, подпомогнат от насмешките на моите другари, презиращи опасностите и заплахата на смъртта, и по този начин постепенно привикнах с това, защото дълго време ми липсваше всякаква възможност да разговарям с хора, различни от мене или да чувам думи, които са пристойни или имат подобен смисъл.
До такава степен бях лишен от добродетели и ни най-малко не съзнавах какво представлявам или в какво се превръщам, че дори ако се радвах на невероятни избавления, както при бягството ми от Сале, когато ме прибра португалският капитан, та се заселих и замогнах в Бразилия, когато получих стоките от Англия, и така нататък, дори тогава не благодарих на Бога нито гласно, нито наум; и в най-голямата беда да изпаднех, изобщо не ми хрумваше да отправя към Него молитва или поне да кажа „Дано Бог ме пожали“. Не и не, изричах Божието име само в сквернословни ругатни.
Както вече споменах, месеци наред душата ми се измъчваше от ужасни терзания заради моята греховност и коравосърдечие в миналото, но когато се сепнах и осъзнах колко пъти, откакто бях попаднал на острова, провидението беше проявявало добронамереност към мене, а великодушният Бог ме бе наказал по-малко, отколкото заслужаваха пороците ми, при това без да ми отрежда лишения, аз много се обнадеждих, че покаянието ми е било прието и че и занапред Бог ще ме дарява с милосърдие.
Обзет от тези размисли, аз не само стигнах до убеждението, че съм попаднал в такива обстоятелства по Божия воля, но и изпитах искрена благодарност за положението си. И наистина, бях останал жив и нямаше от какво да се оплаквам, след като виждах, че не съм наказан както се полага за греховете си; радвах се на голямо милосърдие, което нямах причини да очаквам тук, и вместо да окайвам съдбата си, занапред трябвате да ликувам и всекидневно да благодаря за хляба си насущни, който можеше да се дължи само на сонм чудеса. Не можех да мисля другояче, освен че се е сторило чудо, не по-малко, отколкото когато враните са донасяли хляб и месо на Илия22: че всъщност това е една дълга поредица от чудеса и че едва ли бих могъл да посоча друго място в необитаемата част на света, където бих попаднал при подобри условия — място, където, от една страна, нямаше човешко общество и това ме правеше злочест, но също така нямаше и кръвожадни зверове, нито свирепи вълци или тигри, които да застрашават живота ми, нито пък ядовити и отровни твари, които да ми навредят, ако ги използвам за храна, както нямаше и диваци, за да ме убият и изядат.
С една дума, ако в известен смисъл животът ми можеше да се нарече злочест, то в друг смисъл той бе обсипан с милосърдие. Нищо не ми липсваше, за да се чувствам удобно, само дето трябваше да осъзная колко добър е Бог и как се грижи за мене, изпадналия в беда, така че това да е всекидневната ми утеха. И след като наистина прецених справедливо, че нещата вървят на оправяне, аз се съвзех и престанах да скърбя.
Вече се намирах на острова толкова дълго време, че бях използвал напълно или изразходвал почти докрай много от нещата, които бях пренесъл на брега, за да си помогна.
Както казах, от известно време вече нямах излишък от мастило и малкото, с което разполагах, все разреждах и разреждах с вода, докато стана толкова бледо, че почти не оставяше черни следи по хартията. Преди съвсем да се свърши, използвах го, за да записвам тези дни от месеца, в които ми се случваше нещо забележително. И когато най-напред преценявах какво е било, спомням си, че някои странни съвпадения в дните ми направиха впечатление с това, че тогава са ме спохождали различни знамения, и ако бях суеверен по природа, та да отделям фаталните, сиреч съдбовните, измежду тези дни, с основание щях да проявя към тях далеч по-голямо внимание.
Най-напред забелязах, че съм попаднал в плен на воините от Сале точно на годишнината от деня, когато напуснах бащиния си дом и приятелите си и избягах в Хъл, за да стана моряк.
А денят, когато се спасих от корабокрушението край Ярмът, съвпадаше с деня, когато избягах с лодката от Сале.
На рождения си ден — 30 септември — двайсет и шест години по-късно, когато бях изхвърлен на брега на този остров, останах по чудо жив, така че както греховният, така и самотният ми живот започваха в един и същи ден.
Съдбата на мастилото бе последвана от хляба, тоест от сухарите, които бях донесъл от кораба. Пестях ги до последно, като повече от година си позволявах само по едно парче на ден, и въпреки това стоях без троха хляб почти цяла година, чак докато добия свое зърно, което само по себе си бе достатъчно голяма причина, за да изпитвам благодарност, защото, както вече отбелязах, семената поникнаха почти по чудодеен начин.
И облеклото ми започна много да се окъсва. Вече от доста време нямах никакви долни дрехи, бяха ми останали само разни ризи, които намерих в моряшките сандъци и грижовно пазех, защото често се случваше единствената дреха, която можех да търпя на себе си, да е ризата; слава Богу, че сред дрехите от кораба имаше почти три дузини ризи. Там имаше и няколко вахтени шинела, но не ги използвах, защото бяха дебели и държаха прекалено топло. Вярно, че при страшно горещия климат нямаше нужда от дрехи, но аз не можех да ходя чисто гол. Макар че и това ми идваше наум, не можех да се примиря с тази мисъл при все че бях съвсем сам.
Причината да не ходя чисто гол е, че когато бях гол понасях още по-трудно жарките лъчи на слънцето, отколкото когато обличах някоя дреха. Често ми излизаха мехури по кожата от самата топлина, докато щом обличах риза, усещах някакво раздвижване на въздуха върху тялото си и ми ставаше двойно по-прохладно, отколкото без риза. Също така изобщо не можах да свикна да издържам на жаркото слънце без шапка; палещите лъчи се сипят с такава сила по тези места, че скоро човек получава главоболие — всеки път,
