разстояние от острова; при това видях, че край брега има бурни водовъртежи. Не ми оставаше нищо друго, освен като се измъкна от първия поток, веднага да попадна във водовъртежа.
Останах обаче на котва цели два дни, защото на югоизток духаше доста силен вятър и понеже беше съвсем противоположен на споменатото течение, вдигаше високи вълни, които се разбиваха в рифа, така че приближех ли се до брега, заплашваше ме прибоят, а отдалечех ли се много — течението.
Вятърът стихна през нощта на третия ден, морето се успокои и аз потеглих още сутринта. Постъпката ми обаче може да послужи за урок на всички припрени и невежи лоцмани, защото, щом приближих рифа, преди да се отдалеча от брега на разстояние, по-голямо от дължината на лодката ми, попаднах на много дълбоко място, където течението беше като във воденичен яз. Лодката се понесе с такава сила, че едва успявах да я задържа да не се повлече право по талвега; постепенно обаче видях, че все повече и повече се отдалечавам от водовъртежа, който оставаше вляво. Нямаше дори полъх на вятъра, за да ме подпомогне, а колкото и да работех с греблата, не постигах нищо, така че започнах да си мисля, че с мене е свършено. Понеже и от двете страни на острова имаше течения, знаех, че след няколко левги те положително ще се слеят, а тогава ще бъда безвъзвратно загубен; пък и не виждах начин да избегна това, така че нямах други изгледи, освен да загина, и то не от удавяне, защото морето бе достатъчно спокойно, а от гладна смърт. Вярно, че на брега бях намерил костенурка — доста едра, едва успях да я повдигна; бях я хвърлил в лодката; имах и голям съд (тоест една от моите пръстени кани), пълен с прясна вода, но нима те щяха да ми стигнат, когато течението ме отнесеше далеч в океана, където без съмнение брегът на континента или на някой остров щеше да бъде най-малко на хиляда левги?
В този миг разбрах, че Божието провидение с лекота може да превърне и най-злочестото положение, в което се случи да изпаднат човеците, в още по-злочесто. Започна да ми се струва, че моят безлюден, самотен остров е най-приятното място на света и единственото щастие, за което можеше да мечтае сърцето ми, бе да се завърна там. Протягах ръце нататък, обзет от силно вълнение. „О, щастлива пустош — казах аз, — никога вече няма да те видя! — И добавих; — О, клетнико, къде си тръгнал?“ А после взех да се обвинявам за неблагодарния си характер, за това, че бях окайвал самотата си, а какво не бих дал сега да бъда отново на този бряг! Ето как ние забелязваме истинското си положение едва когато видим обратната страна на нещата и се научаваме да ценим радостите само ако ги загубим. Трудно можете да си представите какъв ужас изпитвах в мига, когато бях отнесен почти на две левги от любимия си остров (защото такъв ми изглеждаше той сега) сред безбрежния океан, и върховното ми отчаяние, че кракът ми никога вече няма да стъпи там. При все това се залових за работа, докато останах съвсем без сили и доколкото можех, гледах лодката да държи курс все на север, сиреч по посока на онази страна на течението, където бяха водовъртежите, а по обяд, когато слънцето беше точно над главата ми, ми се стори, че усещам откъм югоизток лек полъх на вятъра върху лицето си. Това ме поразведри, особено когато след около половин час вятърът се усили и се разрази малка буря. По това време страшно се бях отдалечил от острова и ако случайно се бе появило някое облаче или мъглица, с мене щеше да е свършено по още една причина, защото на борда нямаше компас и ако изгубех острова от погледа си, въобще нямаше да се ориентирам как да обърна лодката към брега. Ала денят продължаваше да е ясен, аз се залових да изправя падналата мачта и опънах платното, като насочих лодката доколкото може на север, за да се измъкна от течението.
Още щом вдигнах мачтата, сложих платното и започнах да напредвам, забелязах колко бистра е водата и разбрах, че течението скоро ще смени посоката си, защото там, където то бе силно, водата се размътваше, но когато стана бистра, разбрах, че течението отслабва и след малко зърнах на около половин миля по-нататък на изток скали, върху които се разбиваха вълните. Стана ми ясно, че тези скали отново разделят течението, и докато главният поток се спуска още по-надолу на юг, а скалите остават на североизток, вторият поток се връща назад, отблъснат от скалите и образува силен водовъртеж, който извива отново и се носи стремително на северозапад.
Тези, които знаят какво е да бъдеш помилван, когато примката е вече на шията ти, или да бъдеш спасен тъкмо когато злодеите се канят да те убият — хората, чийто живот е бил заплашван по такъв начин, могат да си представят колко радостно бях изненадан в този миг и с каква готовност пуснах лодката в потока на водовъртежа, след което опънах платното, а засилилият се вятър весело ме тласна напред и лодката се плъзна по бурно носещия се водовъртеж.
Водовъртежът ме върна около левга назад право към острова, но с допълнително отклонение от около две левги още по-далече на север от предишното течение, затова когато наближих острова, открих, че съм излязъл откъм северния му бряг, сиреч в другия му край, на противоположната страна оттам, откъдето бях тръгнал.
След като плавах малко повече от една левга с помощта на този поток или водовъртеж, открих, че силата му е намаляла и вече не може да ми служи. При това се оказа, че между двете големи течения (отдалечаващото ме на юг от острова и другото, на около левга в северна посока) на пътя към острова водата беше неподвижна и не течеше на никъде, но тъй като все още имаше подходящ бриз, продължих да плавам право към острова, макар че не напредвах толкова бързо, колкото преди.
Към четири часа следобед, когато бях на около левга от острова, видях скалистия нос, който бе станал причина за премеждието ми. Както вече споменах, той се простираше на юг, а течението се отклоняваше още по-нататък и отново образуваше водовъртеж на север, който ми се видя много бурен, но не извиваше съвсем в моята посока, на запад, а течеше почти право на север. Ала тъй като излезе по-силен вятър, аз прекосих водовъртежа, леко се насочих на северозапад и след не повече от час стигнах на около миля от брега, и понеже морето бе спокойно, скоро стъпих на сушата. Щом слязох на брега, паднах на колене и благодарих на Бога за избавлението си, решен да се откажа от всяка мисъл да напусна острова с лодка; и след като се подкрепих с каквото носех, вкарах лодката в скалисто заливче, което бях забелязал под едни дървета, и легнах да спя, крайно изтощен от усилията и умората по време на моето пътешествие.
Сега изпаднах в голямо затруднение — не знаех в коя посока да тръгна, за да се прибера у дома с лодката. Бях се изложил на доста опасности и твърде добре разбирах положението си, за да се опитвам да се върна по обратния път; при това не знаех какво може да ме чака оттатък (имам предвид западната страна), нито пък имах желание отново да изпадам в беда. Затова реших на сутринта да потегля на запад покрай брега и да търся някой поток — сигурно място, където да оставя платнохода си, за да мога да го използвам, когато пак ми потрябва. След като плавах така около три мили, стигнах до много подходящо и съвсем малко заливче, врязано на около миля навътре в сушата, което се стесняваше, докато стигаше до една рекичка, или поточе, чието устие ми се видя много удобно за пристан на лодката, защото изглеждаше като нарочно направено за нея. Вкарах я там и след като я оставих в пълна безопасност, слязох на брега да се огледам и да видя къде се намирам.
Скоро открих, че съм съвсем малко по-нагоре от мястото, докъдето бях стигнал, когато обикалях пешком крайбрежието; затова взех от лодката само пушката и чадъра си, тъй като беше изключително горещо, и се отправих на поход. Придвижвах се доста леко, особено в сравнение с плаването, което бях предприел, и привечер стигнах до стария си заслон, където заварих всичко както го бях оставил, защото винаги го поддържах в добро състояние, тъй като го смятах, казах вече, за своята лятна къща.
Прехвърлих се през оградата и полегнах на сянка, за да се отморят краката ми, защото бях доста изнурен, след което заспах. Сами отсъдете, ако ви е възможно, колко бях изненадан, когато се събудих от глас, който на няколко пъти ме извика по име: „Робин, Робин, Робин Крузо, къде си, Робин Крузо? Къде си? Къде беше?“
Бях толкова дълбоко заспал, уморен от карането на лодката (или както се казва, от гребането) в първата половина на деня и от пътя през последвалото време, че отначало не се събудих напълно, а се намирах в някаква полудрямка, затова си помислих, че сънувам как някой ми говори. Но гласът продължи да повтаря: „Робин Крузо, Робин Крузо!“, докато не започнах да се събуждам наистина. Отначало страшно се уплаших и направо се вцепених от ужас, но щом отворих очи, видях моя папагал Пол, настанил се отгоре на плета, и веднага се досетих, че тъкмо той ми говори — същите изпълнени с мъка думи бях използвал, за да му приказвам и да го науча да ми отвръща, а той ги бе запомнил до такова съвършенство, че кацаше на пръста ми, почти допираше клюна си до лицето ми и крещеше: „Клети Робин Крузо, къде си? Къде беше? Как попадна тук?“, заедно с други неща, които го бях научил.
При все това, макар да знаех, че говори папагалът и че всъщност няма кой друг да бъде, трябваше ми доста време, докато се успокоя. Най-напред се зачудих как птицата бе дошла тук, а после — че се бе
