когато излезех без шапка, слънчевите лъчи се забиваха право в главата ми и ставаше нетърпимо, но сложех ли си шапка, скоро главоболието ми преминаваше.
Предвид това започнах да се замислям как да сложа малкото дрипи, които притежавах, в някакъв ред. Бях износил всичките си жилетки и сега си наумих да опитам дали не бих могъл с подръчни средства да преправя морските шинели, които бях взел, на палта. Залових се да кроя и шия, по-скоро — да съсипвам дрехите, защото произведенията ми бяха твърде жалки. Все пак се премених с две-три нови палта, за които се надявах да ми служат дълго. Що се отнася до панталоните и долните гащи, справих се едва по-късно, а досегашният ми опит бе съвсем плачевен.
Споменах, че запазвах кожите на всички животни, които убивах, исках да кажа, на четириногите. Простирах ги на слънце, опънати върху пръчки, като по този начин някои така се втвърдяваха от сушенето, че не ги биваше за нищо, но други, изглежда, ставаха съвсем както трябва. Първото, което изработих от такива кожи, беше широкопола шапка с козината навън, за да не пропуска дъжд. Справих се толкова добре, че след това се заех да си ушия изцяло кожени дрехи, по-точно жилетка и панталони до колената, и двете много свободни, защото целта ми беше да ме пазят най-вече от горещина, а не от студ. Не бива да пропускам да си призная, че бяха зле изработени, защото ако бях лош дърводелец, то бях още по-лош шивач. При все това те много добре ми служеха и в този вид — когато се случеше да изляза навън и да завали, оставах съвсем сух, защото жилетката и шапката бяха ушити с козината навън.
След това отделих много време и сили, за да си направя чадър. Наистина много ми беше нужен чадър и отдавна бях наумил да си направя. Бях гледал как ги правят в Бразилия, където са много необходими за големите горещини, а чувствах, че горещините на острова ни на йота не им отстъпват и дори са по-големи, защото се намирах по-близо до екватора. При това, понеже ми се налагаше често да бъда на открито, един чадър щеше да ми е много необходим както за дъждовете, така и за горещините. Невъобразимо се измъчих с тази работа и едва подир доста време успях да измайсторя някакво подобие; при това, след като вече реших, че съм на прав път, съсипах два-три чадъра, докато излезе такъв, който да отговаря на замисъла ми; накрая обаче горе-долу се получи. Главното затруднение, което срещнах, беше, че чадърите не се сгъваха. За разгъването бях успял, но ако не се прибираха надолу и не се сгъваха, нямаше да бъдат удобни, защото трябваше непрекъснато да ги нося над главата си; а така не можеше. Както и да е, накрая, казах вече, направих чадър по правилата и го покрих с кожи, и то с козината навън, за да се стича дъждът по него като по наклонен навес; при това чадърът толкова успешно пазеше от слънце, че и в най-големите горещини да излезех, се чувствах по-добре, отколкото преди в най-хладното време, а когато вече не ми трябваше, сгъвах го и го носех под мишница.
По този начин си създадох доста удобства и духът ми съвсем се успокои, защото се бях покорил на Божията воля и се бях оставил напълно в ръцете на провидението. Така заживях по-хубаво, отколкото ако общувах с хора, и започнех ли да съжалявам, че няма с кого да си говоря, си задавах въпроса дали когато мислено разговарях със себе си и (надявам се, че мога да си позволя да го кажа) дори със самия Бог посредством възклицания, не бях в по-добро положение, отколкото ако имах най-голямото щастие на света — да бъда сред хора.
XV глава
Не бих казал, че през последвалите пет години ми се случи нещо изключително. Животът ми протичаше по същия начин, бях в същото положение и на същото място като преди. Главното ми занимание беше всяка година да полагам усилия, за да отглеждам ечемик и ориз и да суша грозде, като си правех запаси за не повече от година напред. Та така, освен че вършех това всяка година и всеки ден излизах на лов, вършех още една работа: правех си кану и накрая успях. След като прокопах до лодката канал, широк шест стъпки и дълбок три стъпки, преместих я до потока, отстоящ на около половин миля. Що се отнася до първата ми лодка, онази с огромните размери, бях я направил, без да обмисля предварително, както му е редът, по какъв начин щях да я спусна на вода, и понеже въобще не успях да я пренеса до водата или да прокарам вода до нея, принудих се да я оставя където си беше, за да ми служи за урок и да ми напомня, че следващия път трябва да проявя повече разум. А следващия път, въпреки че трудно намерих подходящо дърво и мястото бе отдалечено от водата на не по-малко от половин миля, както вече споменах, все пак прецених, че най-после има изгледи да успея и упорствах докрай. И макар тази работа да ми отне почти две години, не ми се зловидеше трудът, защото лелеех надеждата най-после да разполагам с лодка, с която да тръгна по море.
Завърших малката си пирога, ала по размери тя съвсем не отговаряше на замисъла, с който бях направил първата лодка — по-точно, за да предприема пътуване до онази terra firma23, до която имаше поне четирийсет мили. Втората лодка беше малка и това помогна да се сложи край на замисъла ми, от който се отказах; но след като вече имах лодка, реших по-нататък да обиколя с нея острова и понеже, както вече писах, бях ходил по суша до отдалечената му страна, след откритията, направени по време на това малко пътешествие, изпитвах силно желание да видя и други части от брега. Тъй като вече разполагах с лодка, единственото, което ме занимаваше, беше да обиколя с нея острова.
За тази цел, изискваща да свърша всичко без излишни рискове и добре обмислено, направих малка мачта на лодката, а понеже имах голям запас от корабни платна, съших платно от няколко парчета.
Като нагласих мачтата и платното, проверих как плава лодката и останах много доволен. След това сковах малки шкафчета, или по-скоро сандъчета, които поставих в двата й края, за да слагам в тях храна, други необходими неща, барут и т.н., където да се запазват сухи както от дъжда, така и от пръските на вълните; а от вътрешната страна на лодката издълбах продълговата кухина, където да се хваща пушката ми, като окачих отгоре и платно, за да не се мокри от водата.
Закрепих и чадъра си в една дупка като в гнездо на мачта, за да бъде над главата ми и да ме пази наместо навес от горещото слънце. Така подготвен, от време на време предприемах някое пътуване с лодката, но засега не отивах в открито море, нито пък се отдалечавах от малкия поток. Накрая обаче, обзет от нетърпение да огледам малкото си царство от всички страни, се реших да обикалям по-дълго и съответно се запасих с храна, като натоварих две дузини от моите ечемичени хлябове (би трябвало по-скоро да ги наричам питки), както и едно пръстено гърне с пържен ориз (какъвто често си приготвях), малка бутилка ром, половин коза, а също така барут и сачми, за да се снабдявам с още месо, и два дебели шинела от онези, които, както вече споменах, бях прибрал от моряшките сандъци — нощем единият щеше да ми служи за постелка, а другият — за завивка.
На шестия ден от месец ноември през шестата година от моето царуване или, ако предпочитате, моето заточение, потеглих на това пътешествие и се оказа, че то ще продължи много повече, отколкото предполагах, защото макар самият остров да не беше твърде голям, когато стигнах до източната му страна, попаднах на дълъг риф, простиращ се на две левги навътре в морето. Отчасти бе подводен, отчасти се показваше над повърхността, а оттатък рифа имаше пясъчен насип, който продължаваше половин миля и повече; така че щеше да ми се наложи да се отдалеча много навътре в морето, за да заобиколя този нос.
Щом видях рифа и плитчината, отначало бях готов да се откажа от начинанието си и да се върна обратно, понеже нямах представа колко ще трябва да се отдалечавам в открито море. И тъй като преди всичко се съмнявах, че ще ги заобиколя успешно, хвърлих котва (бях си направил нещо като котва от счупена абордажна кука, която бях пренесъл от кораба).
След като подсигурих лодката, взех пушката, слязох на брега и се изкачих на един хълм, откъдето се вижда носът, и като огледах колко надалече се простира, реших да продължа.
Когато оглеждах морето от върха на хълма, забелязах, че има силно, направо страшно течение в източна посока, което стига точно до носа. Обърнах му твърде голямо внимание, тъй като съзнавах, че ще представлява известна опасност, защото доберях ли се до него, можеше да ме повлече неудържимо в открито море и да не успея да тръгна обратно към острова. Всъщност мисля, че ако не се бях изкачил на хълма, така и щеше да стане, защото от другата страна минаваше същото течение, само че на по-голямо
