лодка, вместо да се намали, желанието ми да се добера до континента стана още по-силно, въпреки че изглеждаше невъзможно да се осъществи.
Накрая всичко това ме наведе на мисълта да потърся начин, по който да си направя кану, сиреч пирога, като лодките от стволовете на големи дървета, каквито правят туземците по тези места, без дори да използват сечива, а бих казал, и без ръчна обработка. Това ми се видя не само възможно, но и лесно; мисълта, че ще се заема с направата на еднодръвка, извънредно много ми допадна, особено след като за разлика от негрите или индианците разполагах с много повече материал за нея. Не се съобразих обаче ни най-малко с по-особените затруднения, произтичащи от положението, в което се намирах, за разлика от индианците, а именно, че след като я направех, нямаше кой да ми помогне да я преместя до водата — едно много по-голямо препятствие, чието превъзмогване изискваше далеч повече усилия, отколкото полагаха индианците вследствие липсата на сечива. Какво щях да правя, след като избера в гората някое високо дърво, отсека го подир много суетня, после успея да го окастря и огладя отвън със сечивата си и да му придам подходяща форма, сетне издълбая или прогоря вътрешността, за да стане истинска лодка, а накрая излезеше, че трябва да я оставя където съм намерил дървото, защото няма да бъда в състояние да пусна лодката на вода?
Човек би си рекъл, че не е възможно, докато правех лодката, да не ми е дошло наум в какво положение се намирам, и веднага ми е хрумнало, че ще трябва да я отнеса до морето, но съзнанието ми дотолкова бе заето от мисълта как ще преплавам до онзи бряг, че дори за миг не разсъдих по кой начин ще я спусна в морето. По същество беше много по-лесно да я направлявам, за да преплава четиридесет мили, отколкото да прекося с нея осемдесет разтега по сушата от мястото, където се намираше, до водата, за да отплавам.
Залових се да правя тази лодка като най-големия глупец на света, който не забелязва нищо около себе си. Замисълът ми допадна, макар че не бях преценил дали мога да го осъществя; често се сещах колко трудно ще ми бъде да пусна лодката на вода, но си забраних да си задавам въпроси, като сам си отговорих по следния глупав начин: „Нека първом я направя, пък свърша ли, сигурно е, че все ще се намери как да я преместя.“
Подходът ми беше твърде нелеп, но бях подлудял по тази приумица, затова се залових за работа. Отсякох един кедър и доста се питах дали Соломон е имал такъв кедър за построяването на Господния дом в Йерусалим. В най-ниската си част, близо до дънера, стволът бе с диаметър пет стъпки и десет педи, дълъг бе двайсет и две стъпки, а диаметърът в горния му край беше четири стъпки и единайсет педи, след което поизтъняваше, а после се разклоняваше. Само с цената на огромни усилия успях да го поваля — цели двайсет дни сякох и кълцах ствола в дебелата му част; още четиринайсет дни ми отидоха, за да отрежа клоните и кичестата корона — отсякох ги и ги окастрих с топора и брадвичката, което беше извънредно мъчно. След това цял месец си играх да придавам форма на дървото — огладих го равномерно, да заприлича поне малко на дъното на лодка, та да плава, без да се накланя, както му е редът. Още почти три месеца ми отидоха, за да очистя вътрешната част и да я докарам съвсем като на лодка. Справих се всъщност без огън, само с чукче и длето, и благодарение на усилния ми труд накрая се получи много красива пирога, достатъчно голяма, за да побере двайсет и шест души и следователно достатъчно голяма, за да се натоваря на нея заедно с всичката си покъщнина.
Когато приключих цялата работа, бях извънредно доволен от постигнатото. Вярно, лодката бе по-голяма от всяка еднодръвка, от всяко кану или пирога, които бях виждал досега. Можете да сте сигурни, че ми струваше твърде много изнурителни часове, но сега оставаше само да я спусна на пода и ако бях успял да го сторя, няма съмнение, че щях да потегля на най-безумното и невероятно пътешествие, което е било предприемано някога.
Ала всичките ми опити да пренеса лодката до водата се провалиха, макар че също ми струваха безкрайни усилия. Брегът бе на около сто ярда, не повече. Първото затруднение беше, че до потока се стигаше по нанагорнище. Така че за да премахна това препятствие, реших да прокопая наклон в земята. Залових се за работа и страшно много се измъчих, но кой ти гледа мъките, ако вижда своето бъдещо избавление? Когато се справих и с тази трудност, нещата си останаха същите; колкото бях успял да помръдна корабната лодка, толкова помръднах и кануто.
Тогава измерих разстоянието и реших да прокопая улей, сиреч канал, за да стигне водата до кануто, след като се разбра, че кануто няма да стигне до водата. Плюх си на ръцете, но когато понавлязох в работата и изчислих колко трябва да е дълбок каналът, колко да е широк и как да изхвърлям изкопаната пръст, установих, че понеже разполагам само с двете си ръце, щяха да изминат десет-дванайсет години, докато приключа, защото брегът беше висок и в горната част трябваше да копая на дълбочина поне двайсет стъпки. Така че най-подир с голямо нежелание се отказах и от този опит.
Това дълбоко ме опечали, защото вече разбрах, макар и твърде късно, колко е глупаво да започнеш една работа преди да пресметнеш какво ще ти струва и преди да прецениш правилно дали силите ти ще стигнат, за да я довършиш докрай.
Посред тези занимания изтече и четвъртата година от пребиваването ми на острова, и аз отбелязах паметната дата все така набожно и смирено, както преди, защото с постоянство в изучаването и прилагането на Божието слово и благодарение на Божието милосърдие очите ми се отвориха за много работи, които дотогава не знаех. Получих различна представа за нещата; започнах да гледам на света като на нещо далечно, с което нямам допирни точки, от което не очаквам нищо и към което не отправям никакви желания. С една дума, светът наистина ми беше чужд и не изглеждаше, че някога може да бъде другояче. Затова ми се виждаше като нещо, останало в миналото: място, където бях живял, но от където бях излязъл. Можех да кажа, както е казал патриархът Авраам на богаташа:
На първо място, тук бях отстранен от цялата греховност на света. Не страдах нито от
Ценно за мене обаче беше само това, което можех да използвам. Разполагах с достатъчно храна, за да задоволявам нуждите си, така че имаше ли някакво значение за мене изобилието? Ако убиех повече дивеч, отколкото ми трябваше за храна, излишъкът щеше да бъде изяден от кучето или от дивите зверове. Ако засеех повече зърно, отколкото можех да използвам, излишъкът щеше да се похаби. Дърветата, които бях отсякъл, гниеха по земята. Нямаше за какво друго да ги използвам освен за гориво, и то само за да готвя храната си.
С една дума, когато размислих трезво върху естеството на човешките съдбини, те ми се сториха доказателство, че всички добри неща на този свят са добри само тогава, когато можем да ги използваме, и че онова, което трупаме, вместо да оставим другиму, всъщност ни носи радост само дотолкова, доколкото можем да го използваме, не повече. И най-алчният, най-страстният скъперник на света би излекувал своя порок, ако попаднеше в моето положение, защото аз притежавах безкрайно много неща, с които не знаех какво да правя. Място за желания нямах, освен за дреболии, които ми липсваха, но те бяха незначителни, макар че за мене биха били от голяма полза. Както вече споменах, имах куп пари — и злато, и сребро, на стойност около трийсет и шест фунта. Уви! Те лежаха захвърлени като непотребни, жалки боклуци — нямаше за какво да ми послужат и често си мислех, че бих дал цяла шепа от тях за десетина лули или за ръчна мелница, с която да меля зърното; нещо повече, бих дал всичките пари, за да си поръчам от Англия семена от ряпа и моркови, които струват половин шилинг, или шепа грах и боб и шише мастило. А сега нямах никаква изгода от тях, никаква облага — лежаха в едно сандъче и плесенясваха от влагата в пещерата през дъждовния период. Ако сандъчето бе пълно с диаманти, нещата нямаше да се променят — парите бяха без всякакво значение или стойност за мене, след като не можех да ги използвам.
Вече бях облекчил съществено живота си в сравнение с началото и изпитвах това облекчение и духом, и
