съм получил повече от два бушела20 ориз и над два и половина бушела ечемик — по моя преценка, разбира се, защото по това време нямаше как да ги премеря точно.
При все това много се насърчих, защото си представях, че с божията помощ след време ще разполагам и с хляб. Но се появи ново притеснение, защото нито знаех как да смеля зърното на брашно, нито как да го изчистя и да разделя ориза от ечемика, а и да го смелех, нямах представа как да приготвя тесто от брашното; а дори да приготвех тесто, нямах представа как да го опека. Понеже всичко това се добави към желанието ми да си направя значителни запаси, които да успея да поддържам постоянно, реших да не използвам сегашната реколта за храна, а изцяло да я запазя за семе до следващата сеитба, като междувременно вложа всичките си знания и непрекъснато се трудя, за да довърша това голямо дело — да имам зърно и хляб.
Вече с право можеше да се каже, че работя за хляба си. Доста чудно е, пък и ми се струва, че малко хора са се замисляли по този въпрос, а именно: колко много, необикновено много са незначителните неща, които трябва да се извършат, за да се засее зърното, да се отгледа, събере, очисти, обработи и да се свърши докрай делото по приготвянето на насъщния хляб.
Понеже бях принуден да живея като истински дивак, всичко това всекидневно ме обезсърчаваше и аз го усещах все по-осезаемо с всеки изминал час, дори след като се сдобих с първата шепа зърно за семе, което, както казах, за мое голямо изумление поникна неочаквано.
Преди всичко нямах плуг, за да преора земята, нито търнокоп или лопата, за да я прекопая. Вярно, справих се, като си измайсторих дървена лопата, както вече отбелязах; но дървото си е дърво — не подхожда за тази цел, и макар че дълго си играх, докато стане, понеже не беше от желязо, лопатата не само че се съсипа бързо, но и работата вървеше трудно, пък и я свърших не както трябва.
Така че бях принуден търпеливо да се трудя, примирен с положението и с нескопосната работа. Засях зърното, но не разполагах с брана, затова ми се наложи да влача по земята голям, тежък клон, при което може да се каже, че по-скоро заглаждах повърхността, вместо да разбивам буците и да заривам семето.
Вече отбелязах от колко много неща се яви нужда, когато зърното покара и порасна: трябваше да направя ограда, да го опазя от вредителите, да го окося, сиреч ожъна, да го изсуша и да го пренеса у дома, да го очукам, да го отделя от плявата и да го прибера. После трябваше да имам мелница, за да смеля зърното, сито, за да пресея брашното, квас и сол, за да го замеся, и пещ, в която да опека хляба, и все пак успях да се справя и без всичките тези неща, както ще разберете. При все това изпитвах безкрайно голяма радост, че съм се сдобил със зърно, от което щях да имам такава полза. Както вече казах, справих се с цената на много труд и усилия, защото разчитах само на себе си, но всъщност съвсем не се пилеех, тъй като си бях разпределил времето и една част от него всеки ден отиваше за тази работа. Понеже реших, че ще правя хляб едва когато събера достатъчно количество зърно, през следващите шест месеца се залових с цялото си трудолюбие и изобретателност да измайсторя необходимото за извършването на всички дейности, така че когато получа зърното, то да може да ми послужи.
XIII глава
Най-напред обаче трябваше да подготвя още земя, защото зърното вече стигаше, за да се засее повече от акър. Преди това поне една седмица си правих лопата, която в окончателния си вид беше жалка гледка, тежеше много и бяха нужни двойно повече усилия, за да се работи с нея. Въпреки това се справих и засях зърното в два големи равни парцела земя, които гледах да се намират колкото може по-близо до дома ми. Оградих ги със здрав плет от колове, отрязани от онова дърво, което бях открил по-рано, защото знаех, че ще се вкоренят, така че догодина щях да разполагам с жив плет без особена нужда да го поддържам. Цялата тази работа съвсем не беше проста и ми отне почти три месеца, понеже по-голямата част се падна в дъждовния период, когато не можех да излизам навън.
На закрито, сиреч когато валеше и седях вкъщи, аз си намирах различни занимания: например през цялото време, когато работех, се развличах, като приказвах на папагала си и го карах да ми отговаря. Бързо го научих да разпознава името си — Пол, а накрая и да го повтаря доста високо и така чух първата дума, която се произнасяше на острова не от собствената ми уста. Но това, разбира се, не беше главното, което вършех, то ставаше покрай другото, защото сега, както вече казах, се залових с важна работа. По-точно от доста време се канех да измисля начин, по който да си направя пръстени съдове, защото нуждата ми от тях бе огромна, но не знаех откъде да започна. И все пак, като имах предвид горещия климат, бях сигурен, че ако открия подходяща глина, мога и да скалъпя някое гърне, което, изсъхнало на слънце, да се окаже достатъчно здраво, за да ми служи: да слагам вътре разни сухи неща, та да се запазват от влагата, а тъй като това бе необходимо и за зърното, и за брашното и т.н., а тъкмо за тях ми беше мисълта, реших да направя колкото може по-големи съдове, нещо като делви, които да се използват само за съхраняване на продукти.
Читателят сигурно ще ме съжали, или по-скоро ще ми се присмее, като научи каква непохватност проявих, докато приготвих добра смес, какви странни, злополучни и грозни неща изработих, колко много от тях се кривяха навън или навътре, тъй като глината не беше достатъчно гъста, за да издържи на собствената си тежест; колко други се напукаха от изключително жаркото слънце, понеже ги бях изнесъл на открито, без да изчакам; колко много пък се разпадаха, щом се опитвах да ги преместя (или преди сушенето, или след това) — с една дума, положих много усилия да намеря глина, да я изкопая, да я омеся и да я пренеса у дома, и след като се трудих почти два месеца, успях да направя едва два огромни и грозни пръстени съда, които не бих нарекъл дори делви.
Както и да е, благодарение на слънцето те се опекоха и втвърдиха съвсем добре, а после ги вдигнах много внимателно и ги поставих в два големи плетени коша, специално изработени за тази цел, защото исках да ги предпазя от счупване, а понеже между съдовете и кошовете оставаше малко място, уплътних го с оризова и ечемичена слама. Тъй като двата съда винаги щяха да бъдат сухи, смятах да държа в тях огрухано зърно, пък дори и брашно.
Макар че моят замисъл да направя големи делви претърпя доста несполуки, имах повече успех с някои по-малки съдини — кръгли паници, плитки чинии, кани и гърнета, всякакви неща, които ми хрумнеше да направя, а опечаха ли се на силното слънце, съдините ставаха необичайно здрави.
Всички те обаче не отговаряха на поставената от мене цел — да направя такъв съд, който да не пропуска вода, или в който да може да се пали огън — досега не го бях постигнал. Не след дълго се случи така, че бях наклал доста голям огън, за да опека месо, а когато свърших и се заех да го угася, намерих сред въглените парче от счупен пръстен съд, станало кораво като камък от огъня и почервеняло като керемида. Това бе радостна изненада за мен и си рекох, че след като това е станало с едно парче, може да се опече и цяла съдина.
По тези причини се замислих какъв трябва да е огънят, за да пека в него глинени съдове. Нямах представа от жижниците, които използват грънчарите за печене или гледжосване (макар че имах олово, което ставаше за глеч), но все пак сложих накуп върху дебел пласт жар три по-големи гърнета и още два- три по-малки съда, а наоколо натрупах цепеници. Поддържах огъня, като слагах нови дърва отстрани, и отгоре, докато съдовете вътре не се нажежиха до червено, и то без да се напукат. Щом видях, че са се зачервили, оставих ги да престоят в огъня още пет-шест часа, но тогава една от съдините, която също не се бе напукала, направо се размекна и потече, защото силната температура стопи смесения с глината пясък и щеше да го превърне в течно стъкло, ако горещината продължеше. Затова постепенно намалих огъня, докато червенината на съдините започна да избледнява, след което ги следих цяла нощ — огънят не биваше да угасва прекалено бързо. На сутринта разполагах с три, макар и грозновати, но много здрави гърнета и още две съдини, които се бяха опекли от добре по-добре, а едната дори се бе гледжосала от разтопилия се пясък.
След този опит няма нужда да казвам, че повече не страдах от липса на каквито и да е пръстени съдове, но ще си призная, че по отношение на външния вид те бяха доста първобитни, както може да се предполага, защото ги правех така, както децата правят кюфтета от кал, или някоя домакиня, която въобще не се е
