учила да меси тесто, прави сладки.
Не е имало радост по-голяма от моята, когато успях да направя нещо толкова дребно по същество, а именно пръстени съдове, които издържат на огън. Нямах търпение и едва ги дочаках да изстинат, преди отново да запаля огъня, да сложа върху него един от съдовете, пълен с вода, и да си сваря месо, което се получи превъзходно.
От парче козе месо сготвих доста хубава супа, макар че, ако разполагах с овесено брашно и с някои други неща, щеше да стане още по-хубава.
Следващата ми грижа беше да си направя каменна чутура, в която да чукам и стривам зърното. За мелница и дума не можеше да става, защото нямаше начин да постигна подобно изкуство и съвършенство с две голи ръце. Много се затрудних, докато удовлетворя и тази своя нужда, защото и за каменоделство ме биваше не повече, отколкото за всичките други занаяти на света, пък и нямах никакви сечива, с които да работя. Дни наред търсих достатъчно голям камък, за да го издълбая отвътре и да ми служи за чутура, но напразно. Наоколо имаше само цели скали, от които не можех да отсека или отчупя нито къс. Скалите на острова не бяха достатъчно твърди, защото всъщност представляваха ронлив пясъчник, който не би издържал тежестта на едно здраво чукало, пък и стритото в такъв съд зърно щеше да се смеси с пясък. Така че след като изгубих доста време в търсенето на подходящ камък, аз се отказах и реших да търся дебел пън от твърдо дърво, какъвто намерих много по-лесно. Спрях се на един пън, който едва имах сила да помръдна. Огладих го и го заоблих отвън с топора и брадвичката и след това с помощта на огъня и с безкрайно много усилия го издълбах отвътре така, както индианците в Бразилия правят своите еднодръвки. След това изработих голямо, тежко чукало, сиреч бияло, от така нареченото желязно дърво. Оставих чутурата и чукалото да чакат прибирането на следващата реколта, когато щях да чукам, или по-скоро да стрия зърното на брашно, за да си меся хляб.
Следващото ми затруднение беше да измайсторя решето, тоест сито, за да пресявам брашното и да отделям триците и люспите — в противен случай не виждах как щях да си правя хляб. Оказа се, че това е твърде трудна работа, колкото и да я мислех. Сигурно беше, че не разполагах с нищо от необходимото, за да изработя сито — нито с тънка канава, нито с някаква рядка тъкан, през която да пресявам брашното. Ето че ми се налагаше да прекъсна работата си кой знае за колко месеца, понеже наистина не знаех какво да сторя. Нямах никакво платно освен разни останали парцали; имах кози косми, но не знаех по кой начин да ги сплета в мрежа, а дори и да знаех, не разполагах с куки за тази цел. Единственото, с което открих, че мога да си помогна, беше когато най-подир си спомних, че сред дрехите на моряците, които бях пренесъл от кораба, имаше шалчета от батиста или от муселин. Използвах парчета от тях и направих три сита — бяха малки, но вършеха добра работа. Те ми служиха няколко години, а как се оправях по-късно, ще разкажа като му дойде времето.
Следващото, за което трябваше да помисля, беше изпичането на хляба, а също така и как щеше да втасва тестото, когато смелех събраното зърно. Първо, не разполагах с квас, но се примирих, защото в това отношение нямаше какво да се направи; също така много се измъчвах от липсата на пещ. Най-подир реших и този въпрос с един опит, а именно: измайсторих няколко пръстени съда, много разлати, с диаметър около две стъпки, но дълбоки не повече от девет инча. Изпекох ги както останалите и ги извадих от огъня. Когато исках да опека хляб, запалвах голям огън в огнището, което бях застлал със собственоръчно изработени и опечени от мене квадратни плочи. Впрочем пресилено е да ги наричам квадратни.
Когато почти всички дърва изгоряха и се превърнаха в живи въглени, сиреч в жар, аз ги наместих върху плочите така, че да ги покрият изцяло и ги оставих, докато нажежат докрай огнището. После ги насметох встрани, наредих на тяхно място хляба и като го захлупих с една от пръстените съдини, насипах въглените наоколо и отгоре, за да поддържат температурата. Това бе начинът, по който печах ечемичения си хляб не по-зле, отколкото в най-добрата пещ на света, а не след дълго се превърнах в изкусен майстор-пекар, защото на няколко пъти си правих оризови питки и пудинг. Всъщност това не беше пудинг, защото нямаше какво да използвам за плънка — разполагах само с козе и птиче месо.
Не е чудно, че в тези занимания премина по-голямата част от третата ми година на острова, но трябва да добавя, че междувременно прибрах новата реколта и се занимавах със стопанството си — ожънах нивата, когато зърното узря, и се постарах да го пренеса без загуби у дома. Насипах го в големите кошове, докато ми остане време да го очистя, защото не можех да го очукам направо на земята, нито пък имаше с какво да свърша тази работа.
Сега запасите ми от зърно наистина се увеличиха и ми се искаше да си направя по-големи хамбари. Трябваше ми място, където да прибирам реколтата, защото нивата роди много и имах към двайсет бушела ечемик и не по-малко или дори повече ориз. При това положение реших да сложа край на пестеливостта, защото от доста време карах без хляб. Така че реших да пресметна какво количество ми е необходимо за цяла година и да сея веднъж годишно.
Стигнах до заключението, че четирийсет бушела ечемик и ориз са повече, отколкото мога да употребя за една година, затова реших всеки път да засявам толкова, колкото бях засял предишната година, като се надявах, че това количество напълно ще ми стига за хляб и за други работи.
XIV глава
През цялото време, докато се случваха тези неща, можете да не се съмнявате, че мислите ми често се връщаха към сушата, която бях забелязал от другата част на острова — все пак тайно мечтаех да попадна на онзи бряг, защото си представях, че е част от континента, а ако местността бе безлюдна, сигурно щях да намеря начин, по който да се придвижа по-нататък и най-подир да открия пътя към избавлението.
При все това не си правех никакви илюзии за опасностите в едно такова положение — можех да попадна в ръцете на диваци, и то такива, каквито основателно смятах за по-страшни от лъвовете и тигрите в Африка. Ако ме пленяха, вероятността да остана жив пред това да ме убият или изядат беше едно на хиляда, защото бях чувал, че карибският бряг е населен с канибали, сиреч людоеди, а географската ширина, на която се намирах, свидетелстваше, че не съм много далече от тези места. Да предположим, че не бяха канибали — въпреки това можеха да ме убият, както са постъпвали с множество европейци, попаднали в ръцете им, дори ако са били по десетина-двайсет души; още повече че аз почти или никак нямаше да мога да им се съпротивлявам. Да си призная, всички тези неща, върху които трябваше да размисля добре, ми дойдоха наум едва по-късно, а в началото не изпитвах никакво безпокойство и съзнанието ми беше заето единствено от мисълта да стигна до онзи бряг.
Как ми се искаше при мене да е слугата ми Ксури и да разполагам с дългата лодка с триъгълното платно, с която бях преплавал повече от хиляда мили покрай африканския бряг! Но напразно. Тогава реших да отида и да разгледам корабната лодка, която, вече споменах, бе изхвърлена от бурята далече нагоре по брега още по време на корабокрушението. Намираше се горе-долу на същото място като преди, но имаше разлика: под напора на вълните и ветровете почти се бе преобърнала, захлупена върху висок насип от слегнат крайбрежен пясък, а наоколо й вече нямаше вода.
Ако бях майстор и можех да я поправя, щях да я пусна на вода и лодката би устояла. Лесно можех да се завърна с нея в Бразилия, но не съумях да предвидя, че бих успял да я обърна толкова, колкото да преобърна и самия остров. Все пак отидох в гората, нарязах клони, за да ги подпъхна, да я плъзна по тях и да я изместя, и ги пренесох при лодката, твърдо решен да видя какво мога да направя, като си казах, че само да успея да я изправя, после все някак ще изкърпя счупените места, и лодката ще стане хубава, че веднага ще мога да тръгна по море с нея.
Наистина хвърлих всичките си сили в това безплодно начинание, което ми отне, струва ми се, три- четири седмици. Накрая, като разбрах, че не съм в състояние да повдигна лодката, започнах да дълбая пясъка под нея, за да я подкопая и да я прекатуря; подлагах парчета дърво, с които да я подпирам и да я насочвам, та да се преобърне накъдето трябва.
Свърших и това, но отново не можех нито да я помръдна, нито да се пъхна под нея, а още по-малко — да я придвижа към морето. Бях принуден да се откажа. Но макар да бях изгубил надеждата да се сдобия с
