какво изпитвах отначало на острова, пък и през двете изминали години.
Доскоро, когато обикалях с пушката или проучвах околността, често се случваше душата ми внезапно да бъде връхлетяна от терзания заради моето положение и усещах как сърцето замира в гърдите ми, щом си помислех за горите, планините и пустините, сред които се намирах; чувствах се затворник, хвърлен зад вечните решетки и ключалки на океана и безлюдната пустош, погубен завинаги. Дори когато съзнанието ми бе обзето от пълно спокойствие, тези мисли ме връхлитаха като буря, караха ме да кърша ръце и да ридая като дете. Понякога, както вършех някаква работа, изведнъж се сепвах, тутакси присядах и въздишах, забил поглед в земята, и така минаваха час-два; още по-лошо беше, защото не можех да си поплача или да ми олекне, като говоря, а тогава бих се съвзел и мъката ми щеше да отслабне и да заглъхне.
Сега обаче започнаха да ме занимават нови мисли: всеки ден четях Божието слово и всичката утеха, която получавах в своето положение, черпех от него. Една сутрин, когато ми беше особено тъжно, отворих Библията, попаднах на думите:
От този миг нататък постепенно стигнах до убеждението, че е възможно да съм много по-щастлив в пустошта и самотата, отколкото бих бил при всяко друго положение и другаде в света, и това бе мисълта, която ме накара да благодаря на бога, че ме е довел на това място.
Не зная защо, но нещо в тази мисъл ме потресе и не посмях да я изрека. „Как можеш да бъдеш толкова лицемерен — казах си тогава аз, и то гласно — и да се преструваш на благодарен заради една съдба, с която дори да ти се иска да се примириш, по-скоро би предпочел да платиш скъпо и прескъпо, за да се освободиш От нея?!“ И спрях дотам. Но макар че нямах сърце да изкажа благодарност на Бога заради това, че съм на острова, все пак му благодарях искрено, задето ми беше отворил очите, макар и с терзаещи ме знамения, за да разбера какъв е бил досегашният ми живот, да съжаля за греховете си и да се покая. Винаги когато отварях или затварях Библията, от цялата си душа благославях Бога, че бе упътил моя приятел в Англия, та да сложи Библията при разните стоки, както и че по-късно ме подпомогна да я спася от претърпелия корабокрушение кораб.
Така и с такава нагласа на ума започна третата ми година и макар че няма да отегчавам читателя и да описвам подробно заниманията си, както предните години, като цяло може да се отбележи, че много рядко стоях със скръстени ръце; нещо повече, бях разделил времето си равномерно в съответствие с няколкото всекидневни грижи, които ме очакваха, а именно: първо, задълженията ми към Бога и четенето на Светото писание, което правех неотклонно три пъти на ден; второ, ходенето на лов, което обикновено ми отнемаше три часа всяка сутрин, ако не валеше; трето, подреждането, обработването, съхраняването и готвенето на дивеча, който бях застрелял или уловил, за да попълня запасите си; така минаваше по-голямата част от деня. Трябва също да се има предвид, че по пладне, когато слънцето беше в зенита си, горещината бе толкова голяма, че не можех да се помръдна; затова всичкото време, което ми оставаше да работя, беше общо около четири часа привечер, с единственото изключение понякога да разменям времето за лов и за работа, като работех сутрин, а обикалях с пушката следобед.
Освен че времето за труд беше малко, иска ми се да добавя, че страшно бавно се справях с работата: поради липсата на сечива, липсата на помощ и несръчността ми всичко, което правех, ми отнемаше дълги часове. Например употребих цели четирийсет и два дни, за да издялам дъска за една дълга полица, която исках да поставя в пещерата, а двамина дърводелци, разполагащи с разни сечива и триони, за половин ден биха отрязали от същото дърво шест такива дъски.
Ето как постъпих: намерих голямо дърво, което трябваше да отсека, защото исках дъската да бъде широка. Три дни минаха, докато отсека дървото, и още два, докато го окастря, за да се превърне в греда, сиреч талпа. След като невъобразимо дълго време кълцах и рязах, издялках го от двете страни така, че стана достатъчно леко и можех да го поместя, после го обърнах, изравних и огладих едната страна открай докрай като дъска, след което отново захлупих дървото върху първата страна и го дялках, докато намалих дебелината на около три инча; така дъската стана гладка и от двете страни. Можете да си представите какво мина през ръцете ми, но и с това, както и с много други неща, аз се справих благодарение на своето усърдие и търпение. Нарочно обръщам внимание на този случай, за да обясня защо толкова много от времето ми отиде за толкова малко работа — нещо, което е дребно, когато разполагаш с необходимите сечива и ти помагат, изисква огромни усилия и безкрайно време, за да го свършиш с голи ръце, и то съвсем сам.
При все това благодарение на своето усърдие и търпение аз се справих с много неща; както ще си проличи, всъщност успявах да измайсторя всичко, от което се явяваше нужда в моето положение.
Сега, през ноември и декември, очаквах реколтата от ечемик и ориз. Парчето земя, което бях подготвил, тоест прекопал, не беше голямо — вече споменах, че имах не повече от половин мяра семе от едното и от другото, защото първия път сях в сухия период и изгубих цялата реколта. Изгледите сега бяха много добри, но изневиделица се разбра, че има опасност отново да загубя всичко заради различни врагове, от които бе почти невъзможно да се опазя, на първо място заради козите и животните, които наричах диви зайци — след като вкусиха от растенията още щом покараха, преди да бяха изкласили, и ги харесаха, те денонощно се въртяха там и прегризваха всичко до корен, така че не позволяваха на посева да избуи.
Реших, че единственият начин да се справя е да оградя мястото с плет, което ми струва много усилия, още повече че се налагаше да бързам. Ала тъй като нивата ми беше малка, смогнах да я оградя изцяло за около три седмици. По светло успявах да застрелям някое животно, а нощем оставях кучето си да пази — връзвах го за един кол до портата, където то лаеше по цяла нощ. Не след дълго козите и зайците престанаха да пакостят, посевът ми порасна и укрепна и скоро започна да зрее.
Но както преди животните съсипваха току-що покаралите растения, сега, изглежда, дойде ред на птиците да съсипват класовете. Когато обиколих, за да проверя как вървят нещата, забелязах, че около нивичката ми е пълно с Бог знае колко вида птици, които стояха и сякаш само чакаха да си отида. Незабавно стрелях по тях, защото никога не излизах без пушка. Още преди да заглъхне изстрелът, от посевите се вдигна малък рояк птици, които изобщо не бях забелязал.
Това много ме разтревожи, защото добре разбирах, че само за няколко дни птиците ще погубят всичките ми надежди, че ще бъда обречен на глад и никога вече няма да мога да отгледам ечемик и ориз, а не знаех какво да направя. Все пак твърдо бях решил да спася реколтата, ако това е възможно, дори да ми се наложеше да бдя денонощно. Като начало обиколих навсякъде, за да видя какви са щетите дотук и открих, че доста голяма част от растенията са пострадали, но понеже не всички бяха достатъчно узрели за птиците, загубата не беше толкова непоправима — оцелялото щеше да представлява добра реколта, ако успеех да го спася.
Спрях се, за да заредя пушката, а когато тръгвах, видях, че крадците незабавно накацаха по околните дървета, сякаш само чакаха да си отида. И наистина така си беше: престорих се, че се махам, и щом ме изгубиха от погледа си, птиците една по една се спуснаха към посева. Толкова се ядосах, че не се удържах да изчакам, докато се съберат още, защото знаех, че всяко зрънце, което изяждат в този миг, за мен беше, може да се каже, цяла мяра в бъдеще. Затова отидох до плета, отново стрелях и убих три птици. Точно това ми беше целта. Вдигнах ги от земята и постъпих с тях така, както постъпват с отявлените крадци в Англия, като ги обесват, оковани във вериги за назидание. Трудно може да си представи човек колко значителни бяха последствията: птиците не само че престанаха да обикалят нивата, но и не след дълго въобще изчезнаха от тази част на острова и докато направените от мене плашила стояха там, не се доближи нито една птица.
Можете да не се съмнявате, че сърцето ми се изпълни с радост, защото в края на декември, когато е втората жътва по тия места, аз събрах реколтата си.
Чудех се как да свърша работата, като нямам сърп или косер, та да ожъна посева. Единственото, което успях да направя, беше да пригодя една от късите, плоски саби, които бях спастрил от корабните оръжия. Ала тъй като първата ми реколта не беше голяма, жътвата не ме затрудни особено. С две думи, окосих както можах, като режех само класовете и ги пренасях с една голяма кошница, която бях направил. Олющих зърната, като търках класовете с ръце, и когато приключих с всичко, установих, че от половин мяра зърно
