задържала на това място, без да се отдалечи, но спрях да разсъждавам, понеже се зарадвах, че виждам не друг, а тъкмо верния си Пол. Протегнах ръка и като го повиках по име, дружелюбното създание долетя, кацна на палеца ми както обикновено и продължи да ми говори: „Клети Робин Крузо! Как попадна тук? Къде беше?“, сякаш ликуваше, че отново ме вижда. Взех го и го отнесох у дома.
Засега се бях наситил на скитането по море и спокойно можех да се въздържа от пътуване дълго време и да размишлявам върху опасността, която ме бе заплашвала. Щеше да е много хубаво, ако можех отново да разполагам с лодката откъм моята страна на острова, но не знаех по какъв начин е най-разумно да я преместя. Що се отнася до източния бряг, край който бях плавал, вече добре знаех, че не бива да тръгвам по този път. Само при мисълта да тръгна повторно сърцето ми направо се свиваше, а кръвта замръзваше в жилите ми. За противоположния бряг пък изобщо не знаех какво представлява, но ако течението го връхлиташе с тази сила, с каквато минаваше покрай източния бряг, щях да се изложа на същата опасност да ме повлече и отнесе далече от острова, както вече ме беше отнесло. При тези мисли престанах да се безпокоя, че лодката ми я няма, макар че я направих след дълги месеци усилен труд и още толкова месеци ми трябваха, за да я пусна на вода.
Близо година запазих същото разположение на духа: както може да се предположи, водех улегнал живот в уединение и понеже приемах съдбата си без всякакви вълнения, и без страх се бях оставил изцяло в ръцете на провидението, мисля, че наистина живеех много щастливо по отношение на всичко освен на човешкото общество.
По това време вече бях усвоил всевъзможните занаяти, с които неволята ме принуди да се занимавам, и смятам, че успявах при случай да се проявя като много добър дърводелец, особено като се има предвид с колко малко сечива разполагах.
Нещо повече: неочаквано постигнах съвършенство в правенето на пръстени съдове и сполучих да ги изработвам съвсем добре на грънчарско колело, което ме улесняваше, и съдовете ставаха по-хубави — сега бяха заоблени и оформени, а преди имаха отвратителен вид. Струва ми се обаче, че не съм проявявал толкова много славолюбие от постигнатото, нито толкова радост от някое откритие, колкото проявих, когато успях да си направя лула. И макар тя да беше много грозна и нескопосна, изпечена до почервеняване като всичките ми съдове, глината здраво се бе втвърдила и лулата теглеше добре. Тя ми донесе изключително голяма утеха, защото отдавна бях привикнал да пуша и на пострадалия кораб имаше лули, но отначало не ги взех, понеже не знаех, че на острова расте тютюн, а по-късно, когато отново претърсих трюма, въобще не можах да ги намеря.
Много напреднах и в кошничарството, като оплетох купища полезни кошници така, както ми подсказваше моята изобретателност, и макар че не бяха много красиви, при все това те ми служеха съвсем успешно за прибиране или пренасяне на разни неща. Да речем, ако убиех коза, можех да я повеся на някое дърво, да я одера и очистя, да я нарежа на парчета и да я пренеса у дома с кошница. Същото беше и като намерих костенурка, можех да я заколя, да извадя яйцата, да си взема два-три къса месо, колкото ми стигаше, и да пренеса всичко това у дома, а останалото да не вземам. Също така имах големи, дълбоки кошове, където слагах зърното. Щом класовете изсъхнеха, олющвах зърното, отделях го от плявата и го изсипвах в големите кошове.
Започнах да забелязвам, че барутът ми значително е намалял, а такава липса нямах възможност да запълня, затова започнах не на шега да се замислям какво щях да правя, когато остана съвсем без барут — по какъв начин въобще щях да се снабдявам с козе месо. Както вече отбелязах, на третата си година на острова бях взел една козичка, бях я опитомил и се надявах да й намеря козел, но както и да се мъчех, все не успявах и козата порасна и остаря. Сърце не ми даваше да я убия и накрая тя умря на преклонна възраст.
XVI глава
Понеже обитавах острова вече от единайсет години и, както казах, барутът и сачмите ми намаляваха, залових се да изуча изкуството да залагам капани и примки за козите и да видя дали не мога да ги хващам живи; най-много ми се искаше да уловя женска, която скоро ще се окози.
За целта заложих примки по тези места, където ходеха стадата, и смятам, че в тях неведнъж се хващаха животни, но нямах тел, а въжетата, които използвах, не бяха здрави, така че все намирах примките скъсани и примамката — изядена.
Накрая реших да опитам с ями — изкопах няколко дълбоки ями в земята (там, където козите търсеха храна), а вътре сложих капани, също саморъчно направени от мен, към които прикрепих големи тежести. На няколко пъти слагах в ямите класове ечемик и сух ориз, без да залагам капана, и после се уверявах, че козите са влизали, защото примамката беше изядена и се виждаха следи от копита. Накрая една нощ заложих три капана и когато отидох на следващата сутрин, заварих ги здрави — в първия имаше голям стар козел, а във втория — три ярета, едно мъжко и две женски.
Що се отнася до козела, не знаех какво да го правя — толкова беше свиреп, че не смеех да сляза в ямата и да го доближа, сиреч да се опитам да го измъкна жив, както си бях наумил. Можех да го убия, но друго бях намислил и целта ми не беше такава. Затова взех, че го пуснах, а той хукна, явно обезумял от страх; тогава обаче бях забравил нещо, което си припомних по-късно: че от глад и лъвът става кротък като агънце. Ако бях оставил козела три-четири дни без храна, а после му бях занесъл вода, за да пие и малко зърно, щеше да бъде кротък като яретата, защото тези животни са много умни и послушни, когато се отнасяш добре с тях.
Както и да е, пуснах го, тъй като този път не ми хрумна нищо по-добро, а после слязох при трите ярета и ги извадих едно по едно, навързах ги заедно и с известни затруднения успях да ги отведа у дома.
Доста време мина, преди да започнат да се хранят, но като им хвърлих от вкусното зърно, те не се удържаха и постепенно взеха да се укротяват. Беше ми ясно, че ако очаквам да си набавям козе месо и когато остана без барут и сачми, единственият начин е да отглеждам кози и да имам нещо като стадо у дома.
Скоро обаче се сетих, че питомните кози не бива да се събират с дивите, иначе непременно ще подивеят, като пораснат, а единственият начин успешно да го предотвратя, бе да ги прибера в нещо като кошара, добре оградена или с жив плет, или с колове, та онези, които са вътре, да не могат да излизат, а онези отвън — да влизат.
Това начинание беше твърде непосилно за двете ми ръце, но аз виждах, че няма друг изход, освен да го предприема и първата ми работа беше да намеря подходящо място, тоест някъде, където има растителност, за да пасат, вода, за да пият, и сянка, за да ги пази от слънцето.
Хората, които имат представа от подобни кошари, ще си кажат, че съм проявил много малко изобретателност в избора на подходящо място за тази цел, след като се спрях на обикновена ливада, тоест савана (така наричат откритите тревни пространства в западните колонии), където имаше две-три изворчета с прясна вода, а в единия край растеше гъста гора. Повтарям, те биха се усмихнали на моите пресмятания, ако научеха, че започнах да ограждам това парче земя по такъв начин, че дължината на живия плет или на наредените колове трябва да имаше най-малко две мили. Но безумието да правя такава ограда далеч не е толкова голямо, защото и десет мили да беше обиколката й, щях да имам време да я довърша. Не прецених обаче, че в тази голяма кошара козите ми ще бъдат толкова диви, колкото и ако разполагаха с целия остров, и че при такова пространство ще трябва да ги преследвам, ако изобщо искам да хвана някоя.
Започнах да глася плета и ми се струва, че вече бях оградил около петдесет ярда, когато това ми дойде наум. Веднага спрях и като начало реших да оградя място с дължина около сто и петдесет ярда и ширина сто ярда, където щяха да се поберат всичките кози, които можех да уловя в най-скоро време, а когато стадото ми се увеличеше, щях да разширя кошарата.
В това имаше известна предвидливост, затова се залових за работа на драго сърце. Първата кошара ми отне около три месеца, а докато я завърша, държах трите ярета да пасат вързани в най-хубавата част на
