Освен това и във второто си имение вече имах сносна плантация. Най-напред направих заслон — така го нарекох — и го поддържах добре, тоест гледах плетът, който го заобикаля, навсякъде да бъде еднакъв, а стълбата винаги да стои от вътрешната страна.
Поддържах дърветата — отначало не по-големи от коловете, те вече бяха много заякнали и се извисяваха, а аз ги подкастрях отгоре, за да растат настрани, стволовете им да наедреят, а клоните да се преплетат, за да правят по-хубава сянка, и постигнах своето. В средата на мястото винаги имаше навес, който представляваше парче корабно платно, вързано за колове, побити за тази цел. Никога не се яви нужда да ги поправям или подменям. Под този покрив за легло ми служеше постелка от кожи на убити от мен животни и разни други меки неща, а отгоре метнах взето от кораба одеяло, с каквито застилат койките, както и един голям шинел, с който да се завивам. И винаги, когато се случеше да отсъствам от главната си квартира, преспивах в своята лятна къща.
Кошарите за добитъка, сиреч за козите, се намираха редом. И понеже невероятно много се бях измъчил, за да оградя открай докрай мястото, все се притеснявах дали плетът е в добро състояние, та козите да не могат да се измъкнат. Успокоих се едва когато с безкрайно прилежание забих нагъсто малки колове от външната стена на оградата — толкова близко един до друг, че по-скоро направих зид, отколкото жив плет. Почти нямаше място, където човек да може да си пъхне ръката, а когато коловете пуснаха корени и пораснаха, през следващия дъждовен период се превърнаха в стена, по-здрава и от зид.
Това е свидетелство в моя полза — че не мързелувах и не жалех сили, за да доведа докрай всичко, което ми се виждаше необходимо, та да си създам удобства. Прецених, че ако отглеждам опитомени кози, винаги ще имам под ръка (дори ако пребиваването ми на острова продължи четирийсет години) жив източник на месо, мляко, масло и сирене, а запазването на стадото зависи единствено от това да направя кошарите толкова съвършени, та животните със сигурност да се задържат заедно. И с метода, който използвах, се оказа, че съм постигнал това твърде успешно: когато малките фиданки започнаха да растат, на места ги бях засадил толкова нагъсто, че се наложи да ги поразредя.
На същото място вирееше и гроздето, от което си приготвях запасите от стафиди за зимата. Винаги съумявах да положа много старание и да ги запазя, понеже бяха най-хубавото и най-вкусното нещо от храната ми. Не само че бяха вкусни, бяха и целебни, полезни, засищаха и даваха сили до такава степен, че повече не може.
Тъй като заслонът се намираше на половината път между жилището ми и мястото, където бях оставил лодката, обикновено се спирах и преспивах там, преди да продължа. Често ходех до лодката — поддържах и нея, и всичко, необходимо за плаване, в много добър вид. Понякога излизах в морето да се поразвлека, но вече не предприемах опасни пътешествия, отдалечавах се от брега най-много на малко повече от хвърлей камък, понеже страшно се боях да не бъда отвлечен неусетно от теченията или ветровете, или да не ми се случи някакво друго премеждие. Вече обаче стигам до нова картина от моя живот.
XVII глава
Случи се така, че един ден около пладне, когато отивах към лодката, с огромна изненада видях на брега следа от бос човешки крак, отпечатала се много ясно върху пясъка. Спрях като поразен от гръм или като човек, съзрял привидение. Ослушвах се, озъртах се, но нито чух, нито видях нещо. Изкачих се на една височина, за да огледам надалече; обиколих нагоре-надолу по брега — все тая, не видях друга следа освен споменатата. Отново отидох да разгледам отпечатъка, да потърся дали няма други наоколо и да проверя дали всичко не е плод на въображението ми, но нямаше място за съмнение, беше точно следа от човешки крак: стъпало с пръсти, пета и така нататък. Не знаех как се е озовало тук, въобще не можех да си го представя, но след като ми хрумваха до безкрай какви ли не мисли, както става с човек, напълно объркан и не на себе си, се прибрах в своята крепост. Както се казва, не усещах земята под нозете си, бях уплашен донемайкъде, обръщах се назад на всеки две-три крачки, стрясках се от всеки храст и всяко дърво и всеки по-отдалечен ствол оприличавах на човек. Не е възможно да бъде описано множеството от различни форми, в които се превръщаше видяното с очите на страха, обладал съзнанието ми; множеството от безумни мисли, които ме връхлитаха всеки миг, и странните, необясними приумици, блуждаещи междувременно в главата ми.
Когато стигнах до моята крепост — струва ми се, че след време така нарекох жилището си, аз се втурнах тичешком вътре, като че ме гонеха. Дали се прекачих през оградата по стълбата, както възнамерявах да направя, или влязох през дупката в скалата, която наричах врата, не си спомням. Не си спомнях и на следващата сутрин — бързах към убежището си по-уплашен от подгонен заек или от лисица, тичаща към дупката си в земята.
Тази нощ будувах — колкото по-далече се намирах от причината, породила страха ми, толкова повече се засилваха моите опасения — съвсем противно на очакванията в подобни случаи, когато изплашените създания се чувстват другояче. Моите собствени мисли ме хвърлиха в страшен смут и си представях само мрачни картини, макар че се намирах далече. Минаваше ми през ума, че сигурно е бил дяволът, и логиката ме подкрепяше в това предположение, защото как би могло нещо друго, приело човешки облик, да се появи там? Къде беше корабът, с който бяха дошли хората? Дали нямаше други следи от човешки крак? Нима бе възможно тук да е попаднал човек? Пък и мисълта, че Сатаната се е явил в човешки облик на място, където не е имало какво друго да прави, освен да остави следа от крака си, при това съвсем безсмислено, тъй като нямаше откъде да е сигурен, че ще я видя, в крайна сметка ме развесели: помислих си, че дяволът можеше да избере безброй други начини, за да ме уплаши, вместо да оставя следа от крака си — тъй като живеех точно на противоположната страна на острова, беше много глупаво да ми дава знак на място, където вероятността да го забележа беше едно на хиляда, при това следата в пясъка щеше да бъде заличена веднага щом излезеше вятър и вдигнеше вълни. Така че всичко изглеждаше съвсем несъстоятелно и не отговаряше на обичайните представи за лукавия.
Имаше множество потвърждения в този смисъл и с тяхна помощ се отървах от страховете, че това е бил дяволът. Не след дълго стигнах до заключението, че вероятно следата е на някое много по-опасно създание, поточно на някой дивак от сушата отсреща — индианците сигурно бяха излезли в морето с лодките си, и отнесени от теченията или от вятъра, духащ в обратна посока, бяха стигнали до острова, слезли на брега, а после отново бяха отплавали, тъй като оставането на този пустинен остров положително би им се понравило не повече, отколкото на мене щеше да се понрави срещата с тях.
Докато ме занимаваха такива разсъждения, мислено бях дълбоко благодарен, че съм имал щастието по това време да бъда другаде и че диваците не бяха забелязали лодката ми — иначе щяха да разберат, че на острова има хора и вероятно щяха да започнат да ме търсят. След което обаче въображението ми започна да рисува ужасни картини: те бяха открили лодката и знаеха, че съм тук. А при това положение сигурно щяха да се появят отново, този път многочислени, и щяха да ме изядат. Ако случайно не ме откриеха, непременно щяха да открият ограденото от мене място, да унищожат всичките ми посеви, да отвлекат питомните ми кози и накрая аз щях да умра ако не от друго, то от глад.
И ето че този страх измести цялото ми упование в Бога, изчезна всичкото ми доверие, изградено върху онези прекрасни знамения, които ми бяха засвидетелствали Неговата доброта, сякаш Бог бе сторил чудо, за да попадна на острова, но не беше по силите Му да запази условията, които бе създал за мене благодарение на своята доброта. Укорих се за лекомислието си — защо засявах само толкова зърно, колкото да ми стигне до следващата реколта? Ами ако някое бедствие ми попречеше да събера узрялото зърно? Стори ми се, че това е съвсем справедлив укор, затова реших в бъдеще да се запасявам за две-три години напред, така че каквото и да се случи, да не ме заплашва гладна смърт поради липсата на хляб.
Колко странно си играе провидението с човешкия живот! С промяната на обстоятелствата се променят и тайните пружини, които движат нашите чувства. Днес обичаме онова, което утре мразим, днес се стремим към нещо, а утре го отбягваме, днес го желаем, а утре се боим от него, то ни кара дори да треперим от страх! В този миг това нагледно ми беше показано, и то по възможно най-красноречивия начин: та нали единственото ми нещастие беше, че явно нямах достъп до човешко общество, че бях сам, заобиколен от безбрежния океан, откъснат от човечеството и осъден на живот, който наричах немота; нали бях като
