Когато малко се отдалечих от тази част на острова, доста време продължих да съм замаян, а щом се съвзех, от очите ми бликнаха сълзи и с душа, обзета от любов, благодарих на Бога, че ми бе отредил жребия да се появя на белия свят на място, където хората се различават от подобни ужасни същества; благодарих Му също, че макар да бях преценявал сегашното си положение като много окаяно, той многократно бе улеснявал живота ми; най-вече независимо от окаяното си положение бях получил утехата да позная Създателя и да се надявам на благословията Му — щастие, което възмездяваше повече от необходимото всичките злочестини, които бях преживял или щях да преживея.
Изпълнен с това чувство на благодарност, аз се прибрах в своята крепост много по-спокоен от всякога по отношение на заплашващите ме опасности, защото разбрах, че изчадията никога не идваха на острова, за да търсят нещо — вероятно нито търсеха, нито искаха, нито се надяваха да открият каквото и да е тук; без съмнение те често посещаваха гористата му част, но никога не бяха попадали на нещо, което да послужи на целите им. Знаех, че се намирам на острова вече почти осемнайсет години, за което време изобщо не бях виждал следи от човешки крак. Можеше да изкарам още осемнайсет години напълно скрит, както бях сега, стига да не им се покажех; а нямаше изгледи да се случи обратното, тъй като единствената ми работа беше да се крия старателно, както вече правех, освен ако не се появяха същества, подобри от людоедите, на които можех да се представя.
Въпреки това изпитвах такова отвращение към гореспоменатите диви изчадия и към гадния им нечовешки обичай да изяждат ближните си, че продължавах да бъда угрижен и потиснат, затова близо две години се въртях все из моя кръг. Като казвам „моя кръг“, имам предвид трите си плантации: крепостта ми, лятната ми къща, която наричах „заслона“, и кошарата в гората. След тази случка въобще не потърсих повече ново място за козите, защото природата ми до такава степен не можеше да приеме сатанинските изчадия, че се боях от срещата с тях като от среща със самия дявол. През цялото това време не погледнах и лодката си, като по-скоро си наумих да направя още една, защото не бях в състояние и да помисля за нови опити да обиколя острова с лодка, понеже можех да срещна в морето някои от тези твари, а случеше ли се това и попаднех ли в ръцете им, знаех каква съдба ме очаква.
С течение на времето и благодарение на увереността, че диваците не биха могли да ме открият, безпокойството ми по отношение на тях започна да отслабва и започнах да живея както някога — без тревоги. Единствената разлика беше, че станах по-предпазлив и повече от преди си отварях очите, да не би да ме съзре някой от тях. Проявявах повече предпазливост, като стрелях с пушката, да не би да имаше диваци на острова, които случайно да чуят изстрела; при това положение много ми беше провървяло, че се бях сдобил с питомни кози и вече нямаше нужда да ходя на лов из горите и да стрелям по дивеч. Ако исках да уловя някое животно подир това, правех го все с капани или с примки, както преди, така че в продължение на последвалите две години ми се струва, че не гръмнах нито веднъж с пушката, макар че никога не излизах без нея. Нещо повече, понеже бях взел три пищова от кораба, винаги носех и тях, по- скоро два от тях, затъкнати в кожения ми колан. Лъснах и една от големите саби, взети от кораба, и си направих ремък, на който да я закачам. Като добавите към предишното описание на външния ми вид тези два пищова и сабята, провесена на ремък отстрани, голяма и широка, но без ножница, изглеждах извънредно страшен, когато обикалях из околността.
Както казах, при такова развитие на нещата за известно време (като изключим предпазните мерки, които вземах) аз си възвърнах предишния спокоен и безбурен начин на живот. Всичко това все повече ме убеждаваше, че положението ми далеч не е за окайване, особено като го сравнях с някои други — не, не с някои, а с много други случаи в живота, които можеха да бъдат и мой жребий, ако Бог го бе пожелал. И започнах да си мисля колко малко щяха да роптаят човеците, изпаднали в каквото и да е положение, ако винаги се мереха с онези, които са по-зле (поради което щяха да изпитват благодарност), а не с онези, които са по-добре (което подхранва недоволството и оплакванията).
Макар че в сегашното ми положение всъщност ми липсваха малко неща, все пак си мисля, че страховете, които изпитвах от тези диви изчадия и грижите, които положих, за да бъда в безопасност, ми попречиха да проявявам изобретателност и да си създавам удобства. Изоставих един хубав замисъл, който преди време много ме занимаваше: да проверя възможно ли е да направя малц от ечемика, след което да се опитам да си варя пиво. Това хрумване всъщност беше доста несъстоятелно и често се обвинявах, че е глупаво, защото междувременно разбрах, че от нещата необходими за правенето на пиво, ще ми липсват няколко, които е невъзможно да си набавя: най-напред бъчви, в които да го съхранявам, а без тях, както вече отбелязах, не можеше да се мине — въпреки че дни, по-точно седмици, а още по-точно месеци наред се мъчех да измисля нещо, не постигнах успех. На второ място, нямах хмел, който да добавя, нито квас, за да втаса течността, нито пък меден котел, където да я варя. И въпреки това искрено вярвам, че ако споменатите неща не се бяха намесили (имам предвид страха и ужаса от диваците), щях да се заема с тази работа и може би дори да я завърша, защото рядко се отказвах преди да доведа всичко докрай — стига да си представех нещо, веднага се залавях да го майсторя.
Сега обаче моята изобретателност пое съвсем друга посока: ден и нощ само мислех как бих могъл да погубя някои от онези чудовища по време на кървавото им пиршество и ако е възможно, да спася жертвата, която водеха да погубят тук. Ще са необходими много повече страници, отколкото имам намерение да изпиша в случая, за да изброя всичките кроежи, които ми хрумнаха, или по-скоро за които мислено мечтаех, само за да погубя тези твари, или поне да ги изплаша, та да не посмеят повече да идват тук; ала всичко щеше да е обречено на провал и нямаше да постигне целта си, ако не отидех на място и не го изпълнех лично, а какво можеше да направи сам човек срещу двайсетина-трийсетина диваци, събрани наедно? С техните копия, лъкове и стрели, с които могат да улучват целта толкова точно, колкото аз — с пушката си?
Понякога си представях, че ще изкопая дупка под мястото, където е огнището им, и ще насипя вътре пет-шест фунта барут, та като запалят огъня, барутът да избухне и да вдигне във въздуха всичко наоколо; ала най-вече никак не ми се искаше да изразходвам толкова много барут за тях, тъй като запасите ми не надхвърляха едно буре, пък и не можех да съм сигурен кога точно ще се подпали, за да ги изненада; при това в най-добрия случай най-многото, което щеше да стане, беше жаравата да се пръсне в лицата им и да ги изплаши, но не дотам, че да ги накара да не идват повече на острова. Затова се отказах и вместо това реших да се скрия на подходящо място и да направя засада с трите си пушки, всичките с двоен заряд, и да засипя диваците с дъжд от олово в разгара на кървавото им тържество, за да съм сигурен, че с всеки изстрел ще убия двама-трима от тях, а после, нападнех ли ги с трите си пищова и сабята, не изпитвах съмнение, че и двайсет да са, ще се справя с всичките. Няколко седмици мислено се радвах на този план и толкова бях погълнат от него, че често го сънувах и понякога малко оставаше да стрелям по диваците насън.
Дотолкова бях увлечен от въображението си, че в продължение на няколко дни се занимавах с търсенето на удобни за засада места, откъдето, както казах, щях да следя обстановката. Често отивах и досами брега, с който вече бях посвикнал. Особено след като съзнанието ми беше изпълнено с мисли за отмъщение и си представях, така да се каже, как посичам с окървавената си сабя двайсетина-трийсетина диваци, ужасът, който изпитвах от това място и от свидетелството, че тези изчадия се изяждат взаимно, намаля за сметка на моята злост.
Накрая намерих подходящо Място на склона, откъдето ми се струваше, че спокойно мога да следя появяването на лодките им и откъдето да успея, докато те се приготвят да слязат на брега, да се преместя незабелязано в горския гъсталак, а там възнамерявах да се скрия в достатъчно голямата хралупа на едно дърво. Щях да стоя, да наблюдавам кървавите им дела и да се целя точно в главите им, когато са скупчени толкова близо един до друг, че би било почти невъзможно да не улуча и да не раня трима-четирима още с първия изстрел.
Така че реших да изпълня замисъла си от това място и съответно приготвих два мускета и пушката, с която ходех на лов за птици. Напълних всеки от мускетите с по двайсет едри сачми и с по четири-пет по- малки куршума, горе-долу каквито се използват за пищови, а пушката заредих с близо шепа от възможно най-едрите сачми за птици, с които разполагах. Заредих и всеки от пищовите си с по три-четири куршума и свършил всичко това, снабдил се с достатъчно муниции, за да повторя и потретя зареждането, се приготвих да тръгна на своя поход.
След като пристъпих към изпълнение на плана си според замисленото, започнах всяка сутрин да правя обиколка до върха на хълма на три или повече мили от моята крепост, както наричах жилището си, откъдето
