предвид как бързо тичат, не виждах възможност да им се изплъзна.
Мисълта, че това можеше да се случи, понякога така свиваше сърцето ми и ме потискаше, че доста време не можех да се съвзема — все си представях какво бих направил, и как не само че нямаше да успея да им се съпротивлявам, но дори щях дотам да изгубя присъствие на духа, та да не направя и каквото е възможно, или да направя много по-малко от онова, което бях обмислял и подготвял и което бе по силите ми. След като сериозно преценявах тези вероятности, изпадах в дълбоко униние, което понякога дълго не ме напускаше. Накрая обаче реших да превърна всичко това в благодарност към онова провидение, спасило ме от толкова непредвидени опасности и от беди, които по никой начин не бих могъл да избегна сам, тъй като нямах ни най-малка представа, че ме заплашват, нито пък допусках дори за миг, че могат да ме сполетят.
Това възобнови размишленията, които често ме спохождаха по-преди, когато за пръв път усетих милосърдното благоразположение на небесата при опасностите, през които минаваме в живота: как се спасяваме като по чудо, без изобщо да си даваме сметка за това; как, изпаднали в разни затруднения, когато се съмняваме или колебаем накъде да поемем, получаваме таен знак, който сочи насам, след като сме възнамерявали да тръгнем нататък; по-точно, когато нашите предчувствия, наклонности или дори задължения са ни теглели към другия път, сме изпитвали странно внушение, появило се неизвестно откъде и притежаващо неведома власт, което взема връх и ни сочи пътя, а после става ясно, че ако бяхме постъпили, както смятахме за нужно и както са ни съветвали представите ни, щели сме да бъдем съсипани и погубени. Предвид тези и множество подобни разсъждения по-късно аз се придържах към следния закон: винаги, когато усещах в душата си някакви настойчиви внушения да извърша или да не извърша съответно нещо, и да поема този или онзи път, без изключение се подчинявах на тайните указания, макар да не намирах обяснение защо подобни настойчиви внушения завладяват разума ми. Бих могъл да посоча множество примери за успеха, който постигаше едно такова поведение в течение на целия ми живот и особено във втората половина от времето, когато обитавах злочестия остров; много са също така и случаите, когато положително щях да предприема друго, ако гледах със същите очи, с които гледах впоследствие. Ала никога не е късно да проявиш мъдрост, затова не мога да не дам своя съвет на всички разсъдливи хора, чийто живот е съпроводен, подобно на моя, с необичайни премеждия. А дори ако станалото не е чак толкова необичайно, хората не бива да пренебрегват тайните указания на провидението, независимо че идват от невидим разум, който няма да обсъждам, тъй като вероятно не би могло да бъде обяснен — положително обаче тези указания са свидетелство за общуването между духовните същности и за тайната връзка между прозрението и заблудата, а такова свидетелство не може да бъде оборено. В останалата част от самотния ми живот на това мрачно място ще имам възможност да посоча някои забележителни примери в този смисъл.
Вярвам, че читателят на тези редове не би сметнал за странно, ако си призная, че моите страхове, непрекъснатите опасности, които ме заплашваха, и безпокойството, което ме бе обзело, сложиха край на всичките замисли да направя бъдещия си живот по-лек и по-удобен. Грижата за моята сигурност ме занимаваше повече, отколкото грижата за прехраната. Вече се боях и гвоздей да забия или да нацепя дърва, да не би шумът, който вдигам, да стигне до чужди уши; по същите причини още повече се боях да стрелям с пушката; но най-вече извънредно много се притеснявах, когато палех огън, да не би димът, който се вижда отдалече денно време, да ме издаде. По тези причини вършех всичко, за което бе нужен огън (правенето на пръстени съдове и лули) на новото си място в гората, а след известно време за неизразима своя радост открих там пещера в земята — природно образувание, чиито проходи стигаха доста дълбоко, и смело мога да кажа, че нито един дивак или който и да е друг не би дръзнал да влезе вътре дори ако видеше входа, освен ако не беше човек като мене, който търси сигурно скривалище.
В пещерата се влизаше откъм подножието на голяма канара, където се озовах според мене съвсем случайно (ако нямах куп основания да приписвам всички подобни неща на провидението), когато отидох да сека дебели клони, за да си правя въглища. Преди да продължа с разказа си, искам да отбележа причините, по които ми се наложи да върша това.
Боях се, както вече споменах, от дима около жилището си, но при все това не можех да не пека хляб, да не варя месо и така нататък, затова се заех и изгорих малко дърва в гората, както бях гледал да правят в Англия — затрупани с торф — докато се овъглиха и се превърнаха в дървени въглища. После угасих огъня и събрах въглищата, за да ги отнеса у дома, където вече можех да върша всичко, за което бе нужен огън, без опасност от дим.
Това обаче стана между другото. А когато сечах дървата, забелязах, че зад един много гъст шубрак, където храстите бяха ниски, има някаква дупка. Любопитно ми беше какво представлява и след като с известен труд се вмъкнах в нея, открих, че по-нататък се разширява, така че един и дори двама души спокойно можеха да стоят прави. Трябва да призная, че излязох по-бързо, отколкото бях влязъл, защото когато втренчих поглед към вътрешността, където бе тъмно като в рог, видях раздалечените святкащи очи на някаква твар — не знаех дали е дяволът, или е човек, — които блестяха като звезди, понеже отразяваха сумрачната светлина, проникваща през входа на пещерата и падаща право върху тях.
Когато след известно време все пак дойдох на себе си, започнах да се укорявам, че съм постъпил като истински глупак, и да си казвам, че човек, който се бои от вида на дявола, не е достоен да живее двайсет години сам на пустинен остров, и би трябвало да съм сигурен, че в пещерата не може да има нищо по- страшно от самия мене. Така насърчен, взех една голяма главня и Отново се втурнах вътре с пламтящата факла в ръка. Бях направил само три крачки, когато се уплаших не по-малко от преди, защото чух дълбока въздишка, изтръгната сякаш от гърдите на човек, изпитващ болка, последвана от несвързани звуци като недоизречени думи, и подир това отново дълбока въздишка. Отстъпих назад, обзет от такова изумление, че ме изби студена пот, и не бих твърдял със сигурност, че ако имах шапка на главата, настръхналата ми коса нямаше да я повдигне нагоре. Все пак отново събрах сили, доколкото можах, и като се насърчавах с думите, че бог властва и присъства навсякъде и ще ме закриля, отново пристъпих напред и на светлината на факлата, която държах малко над главата си, видях, че на земята лежи чудовищно страшен престарял козел с броени мигове на тази земя, който поемаше последни глътки живителен въздух и всъщност умираше от старост.
Побутнах го, за да видя не мога ли да го измъкна навън, и той направи опит да се изправи, но не успя да се удържи на крака. Тогава си помислих, че е по-добре да остане там, понеже имаше да живее още дни, а след като толкова ме беше изплашил, положително щеше да изплаши и диваците, ако се намереше някой от тях да прояви дързост и да влезе в пещерата.
Съвзел се от изненадата, започнах да се оглеждам и открих, че пещерата е съвсем малка, да речем, може би с дължина дванайсет стъпки, при това с неопределена форма, нито кръгла, нито четвъртита — нали не беше правена от човешка ръка, а от самата природа. Забелязах също така, че в отдалечената й част има ходник, който продължава нататък, но е толкова нисък, че трябва да пълзя по корем през него. Не знаех дали да тръгвам натам и понеже не носех свещ, засега се отказах, но реших да се върна на другия ден, запасен със свещи и огниво, представляващо затвора на един мускет, и гръцки огън27, който приготвях в една съдина.
Така че на другия ден пристигнах, запасен с шест големи свещи собствено производство (защото вече правех много хубави свещи от козя лой) и като се вмъкнах в тясната дупка, наложи ми се, както вече казах, да се придвижвам на четири крака в продължение на близо десет ярда. Между другото мисля, че начинанието ми е било много смело, след като нямах представа докъде стигаше ходникът и какво ме чакаше накрая. Когато се промъкнах през стеснението, установих, че таванът става по-висок, може би стигаше приблизително двайсет стъпки, и смея да кажа, че гледката, която се откри пред очите ми, когато съзрях стените и тавана на тази пещерна зала, надминаваше по красота всичко, видяно на острова: светлината от двете свещи, които носех, се отразяваше със стотици хиляди отблясъци. Нямах представа дали това се дължи на скалата, по-скоро си мислех, че в нея има диаманти, скъпоценни камъни или злато.
Мястото, където се озовах, беше най-приятното подземие, сиреч пещера, което можете да си представите, макар да бе потънало в мрак. Подът беше сух и равен, засипан с нещо като ситен чакъл, така че нямаше къде да се скрият разни отвратителни или отровни твари, а по стените и тавана не се виждаха плесен и влага. Единственото затруднение представляваше входът, но това ми се стори по-скоро удобство, тъй като правеше от мястото сигурно убежище, каквото търсех. Затова се зарадвах на откритието си и реших без да се помайвам да пренеса вътре някои от нещата, за които най-много се безпокоях, най-вече
