да гледам дали няма лодки в морето, които да се насочват към острова и да го приближават. В продължение на два-три месеца непрекъснато стоях на вахта, но това тежко задължение започна да ме уморява и винаги се завръщах оттам, без да се е случило каквото и да е — през цялото време не съзрях нищо, не само на брега или наблизо, но и в самия океан, докъдето стигаше взорът или далекогледът ми.
Продължавах всекидневната си обиколка на хълма, откъдето правех наблюдения, поддържах и готовността си да изпълня своя план — непрекъснато бях в такова състояние на духа, че можех да извърша едно толкова жестоко дело като убиването на двайсет или трийсет голи дивака заради престъпление, което изобщо не бе подлежало на обсъждане в мислите ми — просто стигнах дотам, че ужасът, който ме обзе, като научих за противоестествения обичай на хората от тази страна, тутакси разпали ненавистта ми, а те, изглежда, бяха онеправдани от провидението, колкото и всеобхватно да е то, след като нямаха друг наставник освен собствените си отвратителни и скверни страсти, и като последствие бяха оставени, и то сигурно векове наред, да вършат потресаващи неща и да упражняват такива отблъскващи обичаи, към които биха могли да бъдат подтикнати само от една природа, напълно забравена от Бога и направлявана от сатанинско падение. Сега обаче, когато, както вече казах, безплодните ми излизания започнаха да ми дотягат, защото всяка сутрин напразно вървях толкова дълго и толкова надалече, мнението ми за тези действия също претърпя промяна и аз започнах по-хладнокръвно и спокойно да обмислям с какво се каня да се нагърбя, каква власт или притезание имам, та да се превръщам в съдник и палач на тези хора, които аз смятах за престъпници, а небето не беше сметнало за нужно да накаже векове наред — както си личеше, бе ги оставило да бъдат такива, каквито са, и да изпълняват взаимно неговите присъди; в каква степен тези хора вършеха престъпление спрямо мене и какво право имах да вземам участие във враждите им, в които те безразборно се папаха с пролятата си кръв? Често си поставях този въпрос по следния начин: „Откъде мога да знам какво отсъжда Господ точно за този случай? Сигурно е, че тези хора нямат чувството, че вършат престъпление, те не изпитват угризения на съвестта, това не е против убежденията им. Те не знаят, че деянието им е наказуемо и го извършват, без да зачитат Божия съд, така както и ние вършим повечето си грехове. За тях убиването на военнопленник е не по-голямо престъпление, отколкото е за нас убиването на някой вол; те ядат човешка плът както ние говеждо месо.“
След като известно време размишлявах върху това, стигнах до неизбежното заключение, че съм изпаднал в грешка — тези хора не бяха убийци в онзи смисъл, в който ги заклеймявах с разсъжденията си, така както не са убийци християните, които често лишават от живот пленените в битка, или в много случаи посичат безпощадно цели войски, макар че са хвърлили оръжието и са се признали за победени.
Следващото, което ми хрумна, беше че макар да се отнасяха един към друг толкова жестоко и нечовечно, това ни най-малко не ме засягаше: тези хора не ми навреждаха с нищо. Друг въпрос беше, ако посегнеха на мене или аз сметнех за необходимо да осигуря безопасността си, като ги нападна, но тъй като засега не бях в ръцете им и те всъщност нямаха представа за съществуването ми, значи те не замисляха нищо против мене, затова нямаше да бъде справедливо, ако аз ги нападнех. Противоположни на тези оправдания си намираха испанците за зверствата, които вършеха в Америка, където унищожиха милиони туземци, а те, макар че са идолопоклонници и диваци и имат разни кървави и дивашки обреди в своите обичаи, като например да принасят човешки тела в жертва на своите идоли, все пак в сравнение с испанците са направо невинни. Сега дори самите испанци, както и всички други християнски народи в Европа, говорят за изтребването на туземците с върховна погнуса и отвращение, смятат го за чиста касапница, за кървава и противоестествена проява на жестокост, която не може да бъде оправдана нито от Бог, нито от хората — до такава степен, че дори името „испанец“ бе започнало да всява страх и ужас сред всички човечни или по християнски състрадателни хора, сякаш кралство Испания е било нарочно отредено да създаде човешка раса, на която липсва милосърдие или обикновеното чувство на жал, приемани за белег на великодушие сред мислещите хора.
Тези съображения наистина ме възпряха, и то напълно. Малко по малко започнах да се отказвам от замисъла си и да стигам до заключението, че моето решение да нападна диваците е било погрешна стъпка; че не ми е работа да им се меся, освен ако не ме нападнеха първи, но нали тъкмо това се мъчех по възможност да предотвратя. Ако обаче ме откриеха и ме нападнеха, знаех как да постъпя.
От друга страна — спорех сам със себе си аз, — последното всъщност не беше път към избавление, а към пълно унищожение и гибел, защото, ако не успеех със сигурност да убия не само всички диваци, които слязат на брега по това време, но и които се появят впоследствие, ако дори един успееше да избяга и да съобщи на събратята си какво се е случило, щяха да пристигнат хиляди диваци, за да отмъстят за смъртта на своите другари, и аз положително щях да загина, докато засега нямаше опасност от това.
Като цяло стигнах до заключението, че трябва да се придържам към такива принципи и такъв подход, че по никакъв начин да не се замесвам в подобна история. Единствената ми работа беше на всяка цена да се крия от диваците и да не им оставям никакви следи, по които да се досетят, че на острова има живи същества, искам да кажа, същество с човешки облик.
Вярата ми в Бога се присъедини към тези благоразумни съображения и много бяха начините, по които се убедих, че съвсем не ми е било работа да правя кръвожадни планове за унищожаването на невинни същества, тоест невинни по отношение на мене. Що се отнася до престъпленията, които вършеха едни спрямо други, това нямаше нищо общо с мене, то е присъщо на туземците въобще, и трябваше да ги оставя на Божието милосърдие, защото Бог е отец на всички народи, знае как да наказва цели народи със справедливо възмездие за общите им престъпления, и съди открито така, както иска, онези, които също открито са престъпили законите Му.26
Всичко това вече ми изглеждаше твърде ясно и нищо не ми носеше по-голяма радост от чувството, че не ми се е наложило да извърша дело, за което вече имах много причини да вярвам, че нямаше да бъде по-малък грях от едно предумишлено убийство. Затова коленичих и смирено благодарих на Бога, който не ми позволи да се изцапам с кръв, и Го молех да ми довери закрилата на своето провидение, та да не попадна в ръцете на диваците или да им вдигна ръка, освен ако не получа по-точна насока от небето да постъпя така в защита на собствения си живот.
XIX глава
Почти година подир това живях в този дух и бях толкова далече от желанието да ми се отдаде възможност да нападна диваците, че за цялото това време нито веднъж не се изкачих на хълма, за да проверя дали не се виждат лодки и дали диваците са слизали на брега, защото исках да избегна изкушението и да не подновявам замислите си против тях. Единственото, което направих, беше, че преместих лодката си, оставена от другата страна на острова — прехвърлих я на източния бряг и я вкарах в устието на малка река, която открих в подножието на високи скали. Знаех, че поради теченията диваците в никакъв случай нямаше да се осмелят да отидат дотам — поне не с лодки.
Пренесох с лодката всичките й принадлежности, които бях оставил там (макар че не си струваше да го правя): мачтата и платното, изработени от мене, и онова подобие на котва, което всъщност не подхождаше да се нарече нито котва, нито абордажна кука, но в случая не можах да направя нещо по-добро. Махнах всичко това оттам, за да не остане никаква следа, по която да открият, че на острова има лодка и човешко обиталище.
Нещо повече — както вече казах, живеех в далеч по-голямо уединение от преди и много рядко напусках килията си освен за обичайните работи: да издоя козите и да се погрижа за малкото стадо в гората, което, понеже се намираше в съвсем друга част на острова, беше в пълна безопасност. Сигурно е, че дивите хора, които понякога се навъртаха около острова, никога не идваха с мисълта да намерят нещо на него и съответно никога не отиваха по-далече от брега. Не се съмнявам, че откакто страховете ме бяха направили по-предпазлив, те може би бяха идвали още няколко пъти на острова, но вече изпитвах известен ужас при мисълта в какво положение щях да се окажа, ако случайно бях попаднал на тях или ме бяха открили преди това — когато, гол и въоръжен с една-единствена пушка, която при това често пълнех само с дребни сачми, непрекъснато обикалях из острова и търсех какво може да се намери. Колко ли щях да се изненадам, ако вместо отпечатъка от човешки крак бях видял петнайсет-двайсет дивака и те ме погнеха! Като се има
