барутния си запас и излишното оръжие — две ловджийски пушки (имах всичко на всичко три такива пушки) и три мускета (от които имах всичко осем), така че в крепостта си оставих само пет пушки, закрепени като оръдия на най-външната ограда, от които можех да вземам за походите си.
Понеже се наложи да пренасям мунициите, използвах случая, за да отворя бурето, което бе изхвърлено на брега и барутът в него сигурно се беше намокрил. Открих, че водата се е просмукала на три-четири инча от всички страни и скашканият, втвърдил се барут беше запазил останалия барут сух като в заряд на шрапнел, така че в средата на бурето имаше почти шейсет фунта много хубав барут, което откритие по това време доста ме зарадва. Пренесох целия запас, като гледах в крепостта да ми останат поне два-три фунта, защото се боях от изненади. Пренесох също така и всичкото олово за леене на куршуми, с което още разполагах.
Започнах да си мисля, че съм един от онези древни великани, за които разправят, че живеят в напълно непристъпни пещери и дупки в скалите. Стигнах до убеждението, че докато се намирам вътре, няма да бъда открит от диваците, дори ако са петстотин на брой; а ако ме откриеха, нямаше да се осмелят да ме нападнат тук.
Старият козел, който береше душа, умря на входа на пещерата още на другия ден, след като го бях намерил, затова реших, че ще е много по-лесно да изкопая дълбока яма вътре, да го хвърля в нея и да я засипя с пръст, отколкото да го измъквам навън. Зарових го вътре и така попречих да се вмирише.
Вече обитавах острова от двайсет и три години и дотолкова се бях приспособил към мястото и към начина си на живот, че ако можех да знам със сигурност, че няма да ме обезпокоят диваци, с радост щях да се примиря да прекарам остатъка от дните си тук, до последния си миг, докато легна на смъртен одър и умра като стария козел в пещерата. Бях започнал вече по малко да се развличам и забавлявам, така че времето минаваше доста по-приятно от преди. Най-напред, както вече казах, научих папагала си Пол да говори. Той вършеше това толкова трогателно и приказваше толкова членоразделно и ясно, че изпитвах голямо удоволствие. Живя с мене не по-малко от двайсет и шест години, а колко е живял подир това, не зная, макар в Бразилия да се смята, че тези птици живеят по сто години. Може би клетият Пол е жив и до ден- днешен и продължава да вика по име клетия Робин Крузо. Не пожелавам на никой свой сънародник да има злощастието да попадне там и да го чуе, но ако все пак такова нещо се случи, човекът положително ще го вземе за самия дявол. Кучето ми беше много добър и предан другар за не по-малко от шестнайсет години от престоя ми, след което кротко умря от старост. Що се отнася до котките, както вече отбелязах, те се развъдиха до такава степен, че в началото ми се наложи да застрелям доста от тях, та да ги възпра да не изядат и мене, и всичко, което притежавах. Накрая обаче, когато двете стари котки, които бях донесъл, умряха, непрекъснато гонех надалече другите и не им давах никаква храна, затова те избягаха в гората и подивяха, с изключение на две-три питомни мои любимки, които си оставих и те се превърнаха в част от семейството ми. Но котенцата, които се раждаха, удавях. Освен котките държах в къщи две-три козлета, които свикнаха да ядат от ръката ми, и имах още два папагала, които говореха доста добре и също викаха: „Робин Крузо!“, но първият ми папагал бе ненадминат; пък и не положих за тях толкова усилия, колкото бях положил за него. Опитомих и няколко морски птици, чиито названия не зная — бях ги хванал на брега и им подрязах крилата. Малките клони, забити от мене в земята пред крепостната ми стена, сега се бяха превърнали в истински горски гъсталак и тези птици си бяха направили гнезда по ниските дървета. Всичко това много ме радваше и както вече казах по-горе, да не беше страхът от диваците, щях да се чувствам съвсем доволен от живота.
Но друго ми било писано и може би няма да е излишно, ако заради хората, които попаднат на моята история, обърна внимание на следното вярно наблюдение по този повод: колко често в течение на човешкия ни живот тъкмо злото, което най-много се стремим да избягваме и което ни се струва най- ужасното нещо на света, когато ни сполети, в много случаи става начин или средство за нашето избавление, единственият път, по който да се извисим отново от падението си. Бих могъл да дам много примери от целия си непредвидим живот в подкрепа на това свое твърдение, но няма друго, в което то така ярко да си пролича, както в случилото се през последните години от самотното ми съществуване на острова.
XX глава
Настъпи месец декември от двайсет и третата ми година тук, както казах по-горе-; и понеже започна южното слънцестоене (защото не мога да нарека това време „зима“), трябваше да прибера реколтата, поради което прекарвах доста време вън от къщи. Излязох много рано една сутрин, още преди да се развидели напълно, и с учудване забелязах светлина на брега — гореше някакъв огън на около две мили от мене към онзи край на брега, който бях забелязал, че се посещава от диваци. За съжаление беше не от другата, а от моята страна на острова.
Направо се втрещих от тази гледка, спрях като истукан край горичката пред оградата и не смеех да продължа нататък, за да не ме връхлетят изневиделица, но и останал вътре, не се успокоих, защото се опасявах, че ако диваците тръгнат из острова, могат да открият нивите ми — къде ожънати, къде не; да видят някоя друга следа от работата ми или подобренията, които правя, и тутакси да разберат, че на това място живеят хора, след което нямаше начин да се откажат да ме търсят, докато не ме намерят, Отчаян до крайност, аз се върнах право в крепостта, прибрах стълбата след себе си и се постарах, доколкото бе възможно, да придам на всичко див и естествен вид.
След това започнах да се подготвям за положение на отбрана. Заредих всичките си оръдия (както наричах мускетите, които бях вдигнал на платформи в най-външната ограда) и всичките си пищови, твърдо решен да се защитавам до последния си дъх, без да забравям, че изцяло съм се оставил на Божието милосърдие и че отправям горещи молби към Бога да ме избави от ръцете на диваците. В това положение издържах два часа, след което обаче изпитах безпокойство, защото не знаех какво става навън, а нямах съгледвачи, които да изпратя за сведения.
Поседях така още известно време, потънал в размисъл как да постъпя, докато вече не издържах да бъда в неведение. Опрях стълбата на скалата, там, където имаше плоска издатина, както вече писах изкачих се и като вдигнах стълбата, отново я закрепих на скалата и се изкачих така до върха на хълма. Извадих далекогледа си, който носех за целта, легнах по корем на земята и започнах да търся мястото. След малко открих, че там има поне девет голи дивака, насядали около своя малък огън — не за да се топлят, защото нямаше нужда от това, тъй като времето бе изключително горещо, а, предполагам, за да си приготвят дивашко ястие от човешкото месо, което бяха донесли със себе си — във вид на живо същество или не, нямах представа.
Бяха пристигнали с две канута, сега изтеглени на брега, и понеже всичко ставаше по време на отлив, имах чувството, че чакат да започне приливът, за да си тръгнат. Трудно може да си представи човек какъв смут всели в душата ми тази гледка, особено като видях, че са дошли на моята страна от острова, при това толкова близко до мене. Но когато си дадох сметка, че винаги идват според приливите и отливите, постепенно престанах да се тревожа, като си казах, че бих могъл без всякакви опасения да излизам по време на отлив, стига да не са се появили дотогава. Направих това заключение и излязох да прибирам реколтата си вече по-спокоен.
Както предполагах, така и стана: щом течението пое западна посока, видях, че всички се качиха на лодките, заработиха с греблата и отплаваха. Трябва да спомена също, че около час и нещо преди да си тръгнат, диваците започнаха да танцуват и с далекогледа успях да различа разположението и движенията им; понеже ги виждах много ясно, нямаше как да не забележа, че са чисто голи, без да са прикрити с каквото и да е, но дали бяха мъже или жени, не успях да разбера.
Веднага, щом видях, че се натоварват на лодките и потеглят, взех две пушки на рамо, затъкнах в колана си два пищова и окачих отстрани сабята си, след което с най-голямата бързина, на която бях способен, отидох до хълма, откъдето за пръв път бях открил присъствието на диваците. Когато стигнах там (след не по-малко от два часа, тъй като не можех да тичам, натоварен с оръжията), разбрах, че на това място са спирали още три канута, защото като погледнах към морето, ги видях на път за крайбрежието.
