Така че сега разполагах с двойна ограда, която уплътних от външната страна с вършини, стари въжета и всичко, което ми дойде наум, за да стане по-здрава, като оставих седем дупки, големи колкото да си провреш ръката. От вътрешната страна я укрепих така, че дебелината й стана около десет стъпки, като непрекъснато пренасях пръст от пещерата, насипвах я до стената и я утъпквах. През седемте дупки успях да промуша седемте мускета, които, писах вече, бях пренесъл от кораба. Както казах, нагласих ги като оръдия — върху платформи вместо лафети, така че можех да стрелям и със седемте в продължение на две минути. Оградата ми струва много месеци усилен труд, но докато не я укрепих докрай, не се почувствах в, безопасност.
Когато приключих тази работа, забих нагъсто в земята отвъд оградата във всички посоки и надалече клони от подобното на върба дърво, което се хващаше, както бях установил, много добре и израстваше на височина. Толкова много клони набучих, че сигурно са били към двайсет хиляди, а между тях и оградата оставих доста място, за да има как да видя враговете, и ако те решат да се промъкнат към външната ограда, да не могат да се скрият сред фиданките.
Така за две години порасна гъст върбалак, а след още пет-шест години на пътя към жилището ми имаше истинска гора от високи дървета, страхотен гъстак, който бе направо непроходим. Никой човек, какъвто и да беше, изобщо не би предположил, че отвъд гората може да се намира нещо, най-малко — човешко жилище. Що се отнася до начина, по който намислих да влизам и да излизам, тъй като не си бях оставил място за минаване, използвах две стълби: едната опирах върху ниска издатина на скалата, а там, където тя свършваше, имаше възможност да се настави втората стълба. Така че вдигнех ли стълбите, нито един жив човек нямаше как да се спусне долу при мене, без да си напакости, а дори и да се спуснеше, щеше все пак да бъде оттатък външната ограда.
Така взех всички възможни мерки за оцеляване, които може да подскаже човешкото благоразумие; по- нататък ще стане ясно, че те не се оказаха лишени от основание и смисъл, макар че първоначално не предугаждах нищо повече от онова, което ми бе продиктувано от чисто човешкия страх.
Докато вършех всичко това, аз не изоставих напълно другите си занимания. Доста бях угрижен за малкото си стадо, защото не само че си попълвах от него запасите в случай на нужда, не само че получавах достатъчно месо, без да хабя барут и сачми, но и си спестявах умората да ходя на лов за диви кози. Затова ми беше неприятна мисълта, че мога да изгубя това преимущество и да ми се наложи да развъждам наново козите.
След дълги размишления по този въпрос се спрях на два начина, за да ги запазя: единият беше да открия друго подходящо място, където да изкопая подземна пещера и всяка вечер да вкарвам вътре козите: другият — да оградя две-три малки парчета земя, отдалечени едно от друго и, доколкото е възможно, скрити от погледа, и навсякъде да държа по пет-шест млади животни, така че ако стадото бъде сполетяно от някакво нещастие, да бъда в състояние отново да отглеждам кози, без да губя сили и време. Този план ми се стори най-мъдър, въпреки че изискваше и време, и много труд.
И така, известно време обикалях най-затънтената част на острова и попаднах на едно място, което беше толкова уединено, че повече не може да се желае. Представляваше малко и влажно парче земя сред девствени, гъсти гори, където, както отбелязах, едва не се бях заблудил попреди, когато се опитах да се върна по този път от източната страна на острова. Точно там открих ливада, голяма близо три акра и заобиколена отвсякъде с дървета, които от само себе си образуваха нещо като ограда, така че нямаше нужда от толкова много труд, колкото бях хвърлял на другите места, където плетовете толкова ме измъчиха.
XVIII глава
Веднага се залових да оградя мястото и това ми отне по-малко от месец, след което прибрах моята стока, сиреч стадото (можете да използвате думата, която предпочитате), което вече не беше толкова диво, колкото можеше да се очаква първоначално, в това почти сигурно място, вън от опасност. Без да се помайвам, преместих там десет кози и два пръча, след което продължих да дотъкмявам оградата, докато не стана здрава като предишната, за която, макар че я бях правил на спокойствие, ми беше отишло значително повече време.
Целият този труд, който хвърлих, беше по причина на опасенията ми вследствие на отпечатъка от човешки крак, който бях видял, макар че не бях забелязал жива душа да се приближава до острова, вече от две години живеех с тези притеснения, които усложниха всекидневието ми много повече от преди, както лесно може Да си представи всеки, който знае какво е човек да се намира под непрекъсната заплаха от страна на някого. С прискърбие трябва да отбележа, че угнетенията ми оказаха голямо влияние и върху религиозната насока в моите мисли, защото изпитвах смъртен ужас, че мога да попадна в ръцете на диваци и людоеди, поради което рядко се намирах в подходящо разположение на духа, за да се обръщам към създателя — поне не с толкова примирение, кротост и покорство в душата, колкото ми се искаше. Молех се на Бога по-скоро като човек с натежало сърце, сполетян от голяма беда и заобиколен от опасности, който всяка нощ очаква да бъде убит и изяден, преди да види утрото. От собствен опит мога да твърдя, че състоянието на спокойствие, благодарност, любов и привързаност е далеч по-подходяща нагласа за молитва, отколкото ужасът и тревогите, и че обладан от страха пред приближаващото нещастие човек е толкова годен да изпълни дълга си с молитви към Бога, колкото и да се покае на смъртния си одър, защото тези притеснения влияят на духа така, както други — на тялото, и няма начин душевната угнетеност да е с по-малко значение от телесната, тя е дори много по-голяма, тъй като молитвите към Бога са дело на ума, а не на тялото.
Но нека продължа нататък. След като по този начин запазих малкото си добитък, обиколих целия остров, за да търся друго затънтено място, където да скрия още животни. Бях се отдалечил на запад повече, отколкото ми се бе случвало дотогава, и като хвърлих поглед към морето, стори ми се, че някъде в далечината различавам платна на лодка. В моряшките сандъци, които спасих от кораба, бях намерил един- два далекогледа, но не ги носех със себе си, а разстоянието в случая беше толкова голямо, че не знаех какво да си мисля, макар че се взирах, докато вече не можех да напрягам очите си. Дали това бе наистина лодка, или не, нямам представа. Когато обаче слязох от хълма, вече нищо не виждах и махнах с ръка. Ала все пак реших друг път да не тръгвам без далекоглед в джоба.
Спуснах се по склона до края на острова, където наистина не бях стъпвал, и скоро се убедих, че появата на отпечатъка от човешки крак на брега не е толкова странно нещо, колкото си мислех, и че само благодарение на провидението, което ме бе изхвърлило в онази част на острова, където никога не идваха диваци, не бях разбрал веднага, че тук по-често от всичко друго са се появявали лодки от голямата земя — отдалечили се малко повече в морето, те са спирали на пристан от тази страна на острова; при това, тъй като неведнъж са предприемали враждебни действия със своите канута, победителите са довеждали пленниците си на този бряг и като истински людоеди, в съответствие с ужасните си обичаи, са ги убивали и изяждали. Но за това — по-късно.
Когато се спуснах по склона и стигнах до брега, озовах се в югозападната част на острова и както вече казах, преживях извънредно голям потрес и изумление. Ужасът, който ме завладя, когато видях, че брегът е осеян с черепи и с кости от човешки крайници, е неописуем; още по-силно впечатление ми направи мястото за огнище, където в земята беше издълбано нещо като кръгла арена, около която отвратителните диваци сигурно се нареждаха, за да се гощават с телата на събратята си.
Толкова бях поразен от тази гледка, че дълго време и през ум не ми мина да се боя, че ме заплашва опасност; всичките ми страхове бяха заглушени от мисълта за безкрайно нечовешката и сатанинска жестокост и от ужаса до какво падение може да стигне човешката природа — макар че често бях чувал подобни истории, сега за пръв път можех да се уверя в тях с очите си. С една дума, погнусен отвърнах лице от тази картина, започна да ми се гади и малко оставаше да изпадна в несвяст, когато природата ми помогна да се освободя от тежестта в стомаха и след като повърнах необикновено бурно, малко ми поолекна, но не можех да остана на това място нито миг повече, затова се изкатерих обратно по хълма с всичката бързина, на която бях способен, и тръгнах към жилището си.
