човек, когото небето не е сметнало достоен да бъде причислен към живите, или да се появява сред останалите Божии създания; тъкмо аз, видял свой събрат, би трябвало да смятам, че съм възкръснал, че небето ме е дарило с най-голямата благословия освен върховната благословия на избавлението; а наместо това треперех от страх да не срещна човек, готов бях да се скрия вдън земя само при вида на сянката или безмълвното появяване на човек, стъпил на този остров.
Такива са превратностите на нашата съдба — впоследствие, когато се бях посъвзел от първоначалната изненада, това ми даде повод за твърде много любопитни размисли; реших, че безкрайно мъдрото и добро провидение ми е предопределило да живея в това положение и че след като не мога да предугадя каква е крайната цел на святата мъдрост, не бива да поставям под съмнение неоспоримото право на Бог да властвува над мене, своето създание, да ме насочва и да се разпорежда със съдбата ми точно както намери за добре; и понеже бях създание, което го е пренебрегвало, Бог също така имаше законното право да ми отсъди такова наказание, каквото намери за нужно; а от мене се искаше да се повинувам и да изтърпявам гнева Му, защото съм съгрешил против Него.
След това разсъдих, че така както Бог бе намерил за нужно да ме накаже и да ми изпрати злочестини, понеже беше не само справедлив, но и всемогъщ, той бе в състояние и да ме избави. Мой дълг беше сляпо да се подчинявам на волята Му, напълно и изцяло; от друга страна, мой дълг беше също и да имам вяра в него, да Му отправям молитви и всеки ден смирено да очаквам повели и напътствия от неговото провидение.
Тези мисли ме занимаваха много часове и дни, бих казал дори седмици и месеци наред, и не мога да пропусна да отбележа едно особено последствие от разсъжденията ми върху това събитие, а именно: рано една сутрин, както си лежах в леглото, погълнат от мисли каква опасност ме заплашва, ако се появят диваци, открих, че безпокойството ми много е нараснало. И в този миг в съзнанието ми отново се появиха думите от Светото писание:
Това ме разведри и станах от леглото не само успокоен, но и окуражен, с намерението да отправя към Бог гореща молба за избавление. Сторих го, след което взех Библията и когато я отворих, за да почета от нея, първите думи, на които попаднах, бяха:
Посред тези разсъждения, страхове и размисли един ден ми хрумна, че може би всичко е плод на въображението ми, че може аз да съм оставил следата, когато съм слизал от лодката на брега. Това също ме утеши донякъде и започнах да си внушавам, че просто съм се заблудил, че следата не може да не е отпечатък от собствения ми крак, защото след като бях минал оттам, за да стигна до лодката, защо да не бях минал оттам и на връщане? Отново си казах, че по никой начин не мога да си спомня със сигурност къде съм стъпвал и къде — не; и че щом в крайна сметка следата е моя, значи съм изпаднал в положението на онези глупаци, които са склонни да разказват истории за духове и привидения, а после се плашат от тях повече, отколкото всеки друг.
Започнах да си възвръщам смелостта и да се показвам навън, след като три дни и три нощи не си бях подавал носа от укрепеното убежище и запасите ми попривършиха, защото нямах почти нищо освен малко ечемичени питки и вода. После знаех, че козите трябва да се издоят (обикновено се занимавах с това вечер); животните много страдаха и толкова се бяха измъчили, че някои едва не се поболяха и млякото им почти секна.
И така, повярвал, че това е отпечатък от собствения ми крак, аз се успокоих и престанах да се боя, както би могло да се каже, и от сянката си. Отново започнах да излизам навън и отидох до лятното си имение, за да издоя козите. Ако обаче някой ме видеше с какъв страх вървя по пътя, колко често се обръщам, готов всеки миг да оставя на земята кошницата и да спася кожата си с бягство, той би си помислил, че ме измъчва нечиста съвест или че наскоро съм преживял голяма уплаха — което си беше истина.
Както и да е, два-три дни обикалях така и след като не видях нищо обезпокоително, започнах да ставам по-самоуверен и да смятам, че съм се излъгал, че съм си въобразил всичко това. Не можах обаче напълно да повярвам, че е така, преди да отида на брега, да видя следата и да я сравня с отпечатък от собствения си крак, за да проверя дали само си приличат или съвпадат, и да знам със сигурност, че там съм стъпвал аз. Ала когато стигнах до мястото, веднага ми стана ясно, че — първо — когато оставих лодката, не е било възможно да сляза на брега точно там, и — второ — щом се залових да меря отпечатъка, открих, че в сравнение със собствения ми крак той е много по-малък. Тези две неща дадоха нова храна на въображението ми, в главата ми загъмжаха безброй химери, побиха ме студени тръпки като човек в пристъп на треска и се върнах обратно у дома, напълно убеден, че на брега е стъпвал човек (или човеци) — с една дума, че островът е обитаем и преди да се усетя, могат да ме изненадат; а как можех да се защитя от опасността, нямах представа.
О, какви нелепи решения вземат хората, когато са обладани от страх! Страхът не им позволява да използват онези средства, които им предлага разсъдъкът, за да ги облекчи. Казах си, че първото, което трябва да направя, е да махна оградите и да пусна опитомения добитък отново да подивее в горите, за да не го намерят враговете и да не започнат да посещават често острова с цел да го плячкосват и тям подобни; после чисто и просто да обърна земята на двете си ниви, за да не намерят там никакво зърно и да не продължат да посещават често острова заради него; после — да разруша заслона и навеса, за да не намерят каквито и да е признаци за човешко присъствие и да нямат повод да търсят кой живее там.
Това беше главното в размислите ми през първата нощ, след като се завърнах у дома, докато опасенията, нахлули в главата ми, бяха още пресни, и си представях, както вече казах, безброй химери. Да, страхът от опасността е десет хиляди пъти по-ужасяващ от самата Опасност, която виждаме с очите си, и товарът на притесненията ни тежи много повече от злината, която ни гнети. Още по-лошо беше, че в тази беда аз напразно се надявах да получа облекчение от покорството, което си налагах. Струваше ми се, че съм като Саул, който не само се оплаквал, че е нападнат от филистимците, но и че е
Поради обърканите си мисли цяла нощ спах на пресекулки, но призори се унесох и понеже съзнанието ми се беше измъчило и не ми бяха останали повече сили, заспах здрав сън и се събудих много по-успокоен, отколкото когато и да било преди. Тогава започнах да разсъждавам трезво и след доста вътрешни противоречия стигнах до заключението, че този остров, извънредно приятен, плодороден и, както бях забелязал, не много далече от континента, противно на мислите ми не бе напълно безлюден, макар че на него нямаше обитатели в пълния смисъл на думата, сигурно понякога го посещаваха с лодки от другия бряг — или идваха с определена цел, или само когато излезеше насрещен вятър и ги отнесеше насам.
След като живеех на острова вече от петнайсет години, през което време нямаше и помен от хора, значи ако се бе случвало да попадат тук, те положително бяха бързали да си отидат колкото може по-скоро, решили, че засега няма условия да остават за дълго.
Единствената опасност, която според мене можеше да ме заплашва, беше тъкмо от такива непредвидени и принудителни посещения на заблудили се хора от крайбрежието, които са отнесени от течението по всяка вероятност против волята си, така че не оставаха тук, а гледаха час по-скоро да си тръгнат, като много рядко пренощуваха, за да използват отлива и дневната светлина при завръщането си. Следователно не ми оставаше нищо друго освен да помисля за някое сигурно убежище, където да се оттегля, ако видя, че на острова се появят диваци.
Тогава започнах горчиво да се разкайвам, че разширих пещерата дотолкова, та да й правя нова врата, която, както казах, беше от външната страна на укреплението, там, където оградата стигаше до скалата. И като обмислих всичко по-задълбочено, реших да си направя второ укрепление, също в полукръг, на такова разстояние от оградата, на каквото, както вече споменах, бях засадил двоен ред дървета преди дванайсет години. Дърветата бяха толкова нагъсто едно до друго, че трябваше само да вмъкна помежду им по няколко кола, за да ги укрепя и заздравя още повече, поради което завърших бързо новата ограда.
