на нашето въображение и стремително понася душата ни към такова неистово и неудържимо сливане с предмета на въжделенията ни, че липсата му става непоносима.
Толкова силно бе желанието ми поне един човек да се беше спасил! „О, поне един да бе останал, поне един да бе останал!“ — повторих аз, струва ми се, най-малко хиляда пъти и ме обземаше такова вълнение, че когато изричах тези думи, здраво стисках юмруци, пръстите ми се забиваха в дланите и ако държах нещо меко, сигурно неволно щях да го смачкам. Конвулсивно стисках зъби с такава сила, че известно време не можех да си отворя устата.
Но да оставим на естествоизпитателите да обясняват тези неща, причините за тях и проявленията им. Единственото, с което бих могъл да им помогна, е да опиша състоянието си, което изненада и мен самия — макар че нямах представа какво го бе породило, несъмнено то бе последствие от пламенното ми желание и силно възбуденото ми въображение, понеже съзнавах каква утеха щеше да бъде, ако можех да разговарям с някой свой християнски събрат.
Но не било писано това да се случи нито на мене, нито на тях, а може би на всички ни заедно. До последния си ден на острова не узнах дали се беше спасил човек от този кораб, само дето няколко дни след бурята имах нещастието да видя трупа на млад гонга, изхвърлен на брега в онази част на острова, край която бе станало корабокрушението. Беше без горни дрехи, само по моряшка куртка, дълга до коленете, платнени гащи и синя памучна риза. По нищо не можех да отгатна от каква народност е — в джобовете му имаше само две монети по осем реала и лула, която беше за мене десет пъти по-скъпа от парите.
Морето се успокои и аз твърдо реших да стигна с лодката си до пострадалия кораб, защото не се съмнявах, че ще намеря на него полезни неща, но не това ме караше да бързам, а мисълта, че не е изключено на борда да е останало някое живо същество, което не само че можеше да бъде спасено от смъртта, но със спасяването му бих облекчил живота си безкрайно много. Това предположение така ме обсеби, че нямаше да имам мира нито денем, нито нощем, докато не отидех с лодката си до кораба. И понеже оставях всичко друго на Божието провидение, струваше ми се, че чувството с такава сила е завладяло съзнанието ми, че не мога да не му се поддам, и следователно то представлява невидимо напътствие, в което трябва да се вслушам, за да не си навредя.
Все още под силното впечатление от това чувство аз побързах да се върна в крепостта и се приготвих за път. Взех доста хляб, голяма делва с прясна вода, компас, за да се ориентирам, бутилка ром (запасите ми от него още бяха големи) и кошница, пълна със стафиди. И като се натоварих с всичко необходимо, слязох на брега при лодката, изгребах водата от нея, пуснах я в морето, прехвърлих вътре товара си и се върнах у дома да взема още неща. Втория път пренесох голям чувал с ориз, чадъра, който закрепвах да ми пази сянка, още една голяма делва с прясна вода и около две дузини от малките ми хлебчета (от ечемичените питки) — повече, отколкото бях взел преди, както и кана козе мляко, а също така и сирене. С много труд и пот прехвърлих всичко това в лодката и като се молех Бог да напътва начинанието ми, потеглих. Гребах покрай брега, докато стигнах най-отдалечената точка на острова от тази страна — на североизток. Пред мене беше океанът — имах ли достатъчно смелост, или не? Гледах бързите течения в далечината, които се спускаха към острова от двете му страни, и при спомена за опасността, в която бях попаднал преди, те ми се видяха направо ужасни и сърцето спря да бие в гърдите ми, защото си представях, че ако лодката бъде повлечена към някое течение, ще бъда отнесен далече в океана, откъдето няма да мога да се върна и никога отново не ще зърна острова, а излезеше ли и най-леката буря, щях да бъда безвъзвратно загубен.
Тези мисли толкова ме потиснаха, че започнах да се отказвам от намерението си и като вкарах лодката в устието на малка рекичка, измъкнах се навън и седнах на едно ниско възвишение, много угрижен и обезпокоен, разкъсван между страха и желанието да потегля. И докато размишлявах, видях, че наближава приливът и прибоят се засилва, поради което за много часове оттук нататък отплаването ми ставаше неосъществимо. При това положение ми хрумна да се изкача на най-високото място, което мога да намеря, и да наблюдавам, ако е възможно, как се променят теченията по време на прилива, за да преценя дали ако бъда отнесен в някаква посока, не бих могъл да разчитам да се върна по друг път, като използвам същите бързи течения. Щом тази мисъл ми влезе в главата, веднага очите ми се спряха на един малък хълм с подходящо разположение, така че от него да има изглед към морето и в двете посоки. Оттам щяха да се виждат добре приливите, отливите и теченията, а също и накъде да се насоча при завръщането. Така открих, че течението на отлива се образува близо до южната част на острова, докато течението на прилива минава близо до северната част, следователно единственият ми избор беше при завръщането си да плавам покрай северния бряг, и щях да успея.
Насърчен от това наблюдение, реших да потегля на следващата сутрин с началото на отлива. И като се нагласих, прекарах нощта в кануто, завит с големия шинел, за който споменах, а на зазоряване вдигнах котва. Първо се насочих леко на север към открито море, докато течението не започна да ми помага — понеже завиваше на изток, понесе ме с голяма бързина, но все пак не толкова стремително, колкото ме носеше преди южното течение, което въобще не ми позволи да управлявам лодката. Така, използвайки греблото вместо витло, без време полетях като стрела право към мястото на корабокрушението и след по- малко от два часа стигнах до него.
Съзрях печална гледка: корабът, испански — ако се съди по направата му, — беше загазил здравата, заклещен между две скали. Кърмата и цялата му задна част бяха станали на трески от бурята, а бакът, който стърчеше сред скалите, се бе разбил с голяма сила. Гротмачтата и фокмачтата бяха отплавали в морето, т.е. бяха счупени до основи, но бушпритът беше оцелял, а носовата част изглеждаше напълно запазена. Когато стигнах по-наблизо, на палубата се появи куче и като ме видя, започна да скимти и да вие. Щом му заговорих, то се хвърли в морето, доплува до мене и аз го прибрах в лодката. Изглеждаше полумъртво от глад и жажда. Дадох му една от питките и то я изгълта като кръвожаден вълк, който е изкарал две седмици без храна в снега. После дадох на клетото животно да пие и ако го бях оставил, щеше да поема вода, докато се пръсне.
След това се качих на палубата и първото, което видяха очите ми, бяха труповете на двама удавници в готварницата, сиреч в бака, вкопчили се един в друг. Като размислих, реших (и вероятно съм бил прав), че когато корабът е заседнал, поради бурята вълните са били толкова големи, че непрестанно са го заливали и моряците са загинали — водата непрекъснато е нахлувала и те са се удавили, както ако бяха паднали от кораба. Освен кучето на кораба нямаше никакво друго живо същество и всичките хранителни запаси, които видях, бяха съсипани от морето. По-навътре в трюма имаше няколко бурета с алкохол (дали с вино или с ракия, не зная), които забелязах, когато водата се оттегляше, но бяха твърде големи, за да ги измъкна. Попаднаха ми и няколко сандъка, сигурно собственост на моряци, и пренесох два от тях в лодката, без да проверявам какво има вътре.
Ако кърмата не се беше разбила и беше оцеляла наместо носовата част на кораба, сигурен съм, че плаването ми до него щеше да си струва, защото намереното в сандъците ми даде повод да допускам, че на борда е имало цяло богатство. А по курса, който бе поел, съдех, че сигурно е плавал от Буенос Айрес или река Рио де ла Плата в южната част на Америка оттатък Бразилия към Хавана и Мексиканския залив, а оттам може би към Испания. Без съмнение е носил товар от скъпи стоки, които обаче не са били от полза за никого по време на бедствието, а какво бе станало с екипажа, нямах представа.
Освен сандъците намерих и малко буре с алкохол (около двайсет галона), което с много труд прехвърлих в лодката. В една каюта имаше няколко мускета и голяма барутница с около четири фунта барут в нея. Що се отнася до мускетите, нямах нужда от тях, затова ги оставих, но барутницата взех. Взех една лопатка за въглища и маша, от които имах изключително голяма нужда, както и два малки месингови котела, медна съдина за варене на шоколад и една скара. Отплавах към дома с всичко това и с кучето, защото приливът започваше, и още същата нощ към един часа стигнах до острова, уморен и отпаднал до крайна степен.
Пренощувах в лодката, за да се съвзема, а на сутринта реших да не пренасям всичко, което бях взел, в крепостта си, а да го складирам в новата си пещера. След като се подкрепих, свалих целия товар на брега и започнах да го разглеждам подробно. Открих, че в бурето има някакъв ром, но не такъв, какъвто правеха в Бразилия — с една дума, съвсем не го биваше; когато обаче отворих сандъците, намерих вътре неща, които ми бяха от голяма полза. Например в единия имаше красиво сандъче с необикновени на вид бутилки, пълни с изискани и скъпи питиета. Всяка съдържаше около три пинти и запушалките бяха сребърни. Намерих и много вкусни сукадес, сиреч захаросани плодове в два добре запушени буркана, така че солената вода не бе проникнала вътре, и още два, развалени от водата. Намерих и няколко много хубави ризи, които ми бяха
