разстояние от острова беше мястото, от което идваха, защо се осмеляваха толкова да се отдалечават от дома си, какви лодки използваха и защо да не наглася нещата и работата си така, че и аз да успея да отида дотам, както те идваха тук.
Нито за миг не си направих труда да си представя как ще трябва да постъпя, когато стигна там — какво щеше да ми се случи, ако попаднех в ръцете на диваците, или как щях да избягам от тях, ако посегнеха на живота ми. Нещо повече, дори не си помислих как така щях да стигна до брега им без някой от тях да ме нападне, при което да бъда лишен от възможността за избавление; а ако не попаднех в ръцете им, как щях да осигурявам прехраната си и накъде щях да тръгна. Казвам ви, че нито една от тези мисли дори не ми дойде наум, защото съзнанието ми бе изцяло погълнато от плановете да се добера с лодката си до голямата суша. Смятах, че се намирам във възможно най-окаяното положение и по-лоша от него може да бъде само смъртта; а ако стигнех до крайбрежието, можех да намеря помощ, или пък щях да се спусна по брега (както направих в Африка), докато стигна до населени места, където да ми помогнат; в края на краищата можех да попадна на християнски кораб, който да ме прибере, а в най-лошия случай щях да умра и така всичките ми злочестини отведнъж да свършат. Моля ви да обърнете внимание, че тези размисли бяха плод на един болен мозък и на изчерпило се търпение, защото наистина бях стигнал до отчаяние поради непрекъснатите беди и разочарованията, които ме чакаха на пострадалия кораб, и то тъкмо когато бях толкова близко до мига да постигна най-желаното, сиреч да намеря човек, с когото да Общувам, и да получа сведения за мястото, където се намирам, както и за възможните начини да се избавя. Тези мисли ме доведоха до невероятна възбуда. Сякаш за момента се сложи край на всичкото ми душевно спокойствие и смиреното ми приемане на съдбата и аз очаквах да ми бъде даден знак за благоразположението на небето — стана така, че нямах сили да насоча мислите си към нищо друго освен към плановете да предприема пътуване до крайбрежието, които ме завладяха толкова неудържимо и страстно, че не можех да устоя на това желание.
След като прекарах два и повече часа в това възбудено състояние, в което мислите ме връхлитаха така стремително, че дори кръвта ми закипя, а ударите на сърцето ми зачестиха като при треска, и то само защото не бях на себе си от изключителното вълнение, природата, която сякаш се бе уморила и изтощила дори само от мисълта за това мое намерение, ми изпрати дълбок сън. Човек би си помислил, че трябваше да ми се присъни точно този план, но не ми се яви нито той, нито нещо, свързано с него. Просто сънувах, че както обикновено, излизам сутринта от крепостта си и виждам две канута, от които на брега слизат единайсет дивака, водещи друг дивак, когото се готвят да убият и да изядат. Изведнъж дивакът, когото се готвеха да убият, скочи и хукна да спасява живота си и насън ми се стори, че дотича до гъстата горичка пред укреплението ми, за да се скрие. И понеже видях, че е сам и не се сетих, че го гонят, аз му се показах и като му се усмихнах, го насърчих. Тогава той коленичи пред мене и сякаш ме молеше да му помогна, при което аз му посочих стълбата, накарах го да се качи по нея и го заведох в пещерата, където той стана мой слуга. И щом се сдобих с този човек аз си рекох: „Сега спокойно мога да потегля към континента, защото този приятел ще ми служи за водач, ще ми казва какво да правя, кога да ходя за храна и кога — не, от страх да не бъда изяден; къде е безопасно и от какво да се пазя.“ Събудих се с тази мисъл и до такава степен бях под радостното впечатление от избавлението, което получих насън, че разочарованието ми, когато се сепнах и разбрах, че това не е станало наяве, бе също така прекомерно и ме хвърли в много голямо униние.
При все това обаче стигнах до заключението, че единственият път, по който можех да направя опит за напускане на острова, беше при възможност да намеря някой дивак — при възможност от пленниците, осъдени да бъдат изядени, и доведени на острова, за да бъдат убити. Но в този план все още се криеше едно затруднение — нямаше да осъществя замисъла си, без да нападна цялото им сборище и да ги избия до крак, а така щях да направя отчаян опит, който можеше да не се увенчае с успех. От друга страна, имах много скрупули дали такава постъпка е оправдана и сърцето ми се свиваше при мисълта, че ще пролея толкова кръв, макар и за да се избавя. Няма нужда да повтарям доводите, които ми дойдоха наум против това, понеже вече съм ги споменавал. Сега можех да изтъкна нови причини, а именно, че тези хора застрашаваха живота ми и при възможност щяха да ме изядат; че да спася живота си от тази смърт бе стремеж към самосъхранение в най-висша степен, и щях да действам при самозащита, все едно, че те наистина ме нападаха, и тям подобни, но въпреки това, въпреки че имах с какво да подкрепя правотата си, мисълта, че ще пролея човешка кръв, за да се спася, ми се виждаше направо ужасна, и дълго време по никой начин не можех да свикна с нея.
Накрая обаче, разкъсван от множество вътрешни противоречия и големи затруднения как да постъпя (защото доводите „за“ и „против“ дълго време се бориха в съзнанието ми), най-после силното ми желание да се спася надделя над всичко и аз реших, ако е възможно, да заловя някой дивак на всяка цена. Следващата ми работа бе да намисля как да стане това и този въпрос извънредно много ме затрудни. И понеже не можах да се спра на подходящ начин, който да обещава успех, реших да започна наблюдение и когато видя диваците да слизат на брега, да предоставя другото на случая, като предприема стъпки, съответстващи на обстановката, пък да става каквото ще.
С тези решения наум залових се да излизам и да дебна колкото може по-често, всъщност толкова често, че новото ми занимание истински ми дотегна, защото прекарах в очакване повече от година и половина, и през по-голямата част от това време обикалях западния и източния край на острова почти всеки ден и гледах дали не се задава някое кану, но напразно. Това много ме обезсърчи и започнах доста да се безпокоя, макар че не бих казал, че в случая желанието ми да изпълня своя замисъл намаля, както бе станало попреди. Колкото повече се отлагаше изпълнението му, толкова по-силно ставаше желанието ми. С една дума, докато в началото много внимавах да не попадна пред очите на диваците, за да не ме видят, сега беше наопаки: гледах да им изляза насреща.
Нещо повече — представях си, че ако това се случи, ще мога да се оправя с един, а дори и с двама- трима диваци: щях да ги превърна изцяло в свои роби, за да изпълняват всичките ми нареждания, и по всяко време можех да се предпазя, ако замислеха нещо против мене. Доста дълго се залъгвах с такива приятни мисли, но всичките ми мечти и планове се провалиха, защото също така дълго не се появиха никакви диваци.
XXII глава
Около година и половина след като бях хранил тези надежди и безконечните ми размисли сякаш ги бяха направили на пух и прах, тъй като не се появи възможност за осъществяването им, рано една сутрин с изненада забелязах на брега откъм моята страна на острова не по-малко от пет канута, спрели накуп: хората явно бяха слезли и се бяха скрили от погледа ми. Големият брой на диваците надхвърли всичките ми очаквания и понеже знаех, че с една лодка идваха четирима, шестима, а понякога и повече души, нямах представа какво да си мисля и какво да предприема, та да нападна двайсет-трийсет дивака съвсем сам. Затова се спотаих в крепостта си, объркан и притеснен, като все пак нагласих всичко за нападение, както си го бях наумил отнапред, и бях напълно готов да действам, ако се случеше нещо. След като изчаках доста дълго и междувременно се ослушвах дали диваците вдигат шум, накрая не можах да издържа повече и като занесох пушките си до стълбата, се покатерих на върха на хълма (на два пъти, както преди). Застанах обаче така, че главата ми да не се подава над върха, за да не ме забележат дори случайно, и Оттам с помощта на далекогледа си видях, че диваците са не по-малко от трийсет, че са запалили огън и приготвят храната за угощението си. Как точно я приготвяха, нямам представа, нито знам какво щяха да ядат, но гледах, че обикалят според обичая си около огъня и телата им непрекъснато се движат в дивашки танц.
Докато ги наблюдавах, различих с далекогледа как довлякоха двама клетници от лодките, където, изглежда, ги бяха оставили, а сега ги водеха на заколение. Забелязах, че единият от тях мигновено се строполи, ударен, предполагам, с тояга или дървен меч (според дивашките навици), след което двама-трима тутакси се заловиха да го режат на парчета, за да го сготвят, докато другата жертва стоеше настрани сама и чакаше да й дойде редът. Точно в този миг клетникът, който се усети донякъде свободен, бе вдъхновен с чудодейна надежда за живот и хукна да бяга, като тичаше невероятно бързо по пясъка право към мене,
