добре дошли, както и двайсетина бели ленени кърпи и шарени шалчета. Кърпите също ми свършиха добра работа, тъй като беше приятно да бърша с тях лицето си в горещи дни. Освен това, като стигнах до чекмеджето на сандъка, намерих три големи вързопа с монети от по осем реала, общо около хиляда и сто парчета, а в единия вързоп имаше шест златни дублона и малки кюлчета злато, увити в хартия. Предполагам, че общото им тегло бе около фунт.
В другия сандък, който бях взел, намерих дрехи, които обаче не струваха. По всичко си личеше, че сандъкът е принадлежал на помощник-канонера, така че единственият барут, който открих вътре, фин и специално приготвен, бе насипан в три малки стъкленици и сигурно с него са зареждали ловджийските си пушки. Като цяло отиването до кораба ми донесе много малко истински необходими неща — например нямаше никакъв начин да оползотворя парите, за мен те имаха толкова стойност, колкото калта под краката ми и бих дал всичките за три-четири чифта английски обуща и чорапи, от които изпитвах остра нужда и каквито не бях обувал от дълги години. Наистина сега разполагах с два чифта обуща, които свалих от краката на двамата удавници на кораба, а в един от сандъците намерих още два чифта и много им се зарадвах, но те не бяха нито толкова удобни, нито толкова трайни, колкото нашите английски обуща, и по- скоро биха могли да се нарекат пантофи. В сандъка на моряка намерих и около петдесет монети от по осем реала, но нямаше злато. Предполагам, че собственикът му е бил по-беден от другия, явно с офицерска длъжност.
Все пак обаче примъкнах парите у дома в пещерата и ги складирах при останалите, които бях взел от нашия кораб, но колко жалко — както вече казах, — че не получих като свой дял другата част на кораба, защото съм сигурен, че щях да натоваря няколко пъти лодката си с пари, а ако се случеше да се добера до Англия, парите щяха да си стоят на това сигурно място, докато се завърна и ги взема.
След като разтоварих всичко на брега и го пренесох, за да го прибера, отново се качих на лодката, подкарах я с греблата покрай брега към стария й пристан и там я оставих. После по най-прекия път се върнах в жилището си, където не заварих нищо обезпокоително или тревожно. Постепенно си отдъхнах, започнах да живея по стария начин и да се грижа за домакинството си. Не мина много време и вече заживях, кажи-речи, без главоболия, само дето проявявах повече предпазливост от преди — по-често наблюдавах околността и излизах вън от къщи малко по-рядко. Движех се без всякакъв страх само когато посещавах източната част на острова, защото бях почти сигурен, че диваците никога не ходят там, поради което тръгвах без да вземам извънредно много предпазни мерки и не се товарех с оръжието, което винаги носех, когато отивах в другата част на острова.
Близо две години подир това живях по същия начин, но проклетата ми глава, която винаги ми напомняше, че съществува, за да прави нещастно тялото ми, беше пълна в течение на тези две години с планове и замисли как при възможност да се измъкна от острова. Понякога ми хрумваше да предприема ново пътуване до мястото на корабокрушението, макар че гласът на здравия разум ме съветваше да не рискувам, защото няма да намеря там нищо полезно; искаше ми се да отплавам в една или в друга посока и съм дълбоко убеден, че ако разполагах с лодката, с която бях избягал от Сале, щях да се осмеля да го сторя и да поема накъдето ми видят очите, без да знам крайната си цел.
Всеки миг от моя живот може да служи за поука на хората, поразени от общата за цялото човечество напаст, от която (знам го от опит) произтичаха половината ми злочестини — имам предвид случаите, когато човек не се задоволява с положението, което му е предопределено от Господ и от природата. Да оставим първобитните условия на съществуванието ми и отличния съвет на баща ми, на който се противопоставих и извърших, така да се каже, първоначалния си грях. Последвалите грешки от същия род обаче бяха причината да изпадна в сегашното си окаяно положение, защото ако провидението, което така великодушно ме бе направило плантатор в Бразилия, ме беше благословило със скромни желания и аз се бях задоволил да продължавам малко по малко в същия дух, подир толкова години (имам предвид времето, което бях прекарал дотогава на острова) можех да бъда един от най-големите бразилски плантатори. Нещо повече: убеден съм, че след като за краткия си престой в онази страна бях постигнал така много, ако бях останал, сигурно щях да преуспея и да натрупам поне сто хиляди мойдора29. Защо ми трябваше да напускам сигурното си щастие, добре уредената си плантация, която се развиваше и преуспяваше, и да потеглям с кораб, за да докарам негри от Гвинея? Ако бяхме проявили търпение, след време щяхме толкова да се замогнем, че без усилия да си купим негри в самата Бразилия от онези, за които доставянето им е основно занимание. И макар че щяхме да се поохарчим, иначе пък се спестяваха пари, които в никакъв случай не струваха излагането на подобна голяма опасност.
Но такава обикновено е съдбата на буйните глави, докато размислите върху младежкото безразсъдство обикновено се появяват в по-зряла възраст, или когато скъпо платим за своя дългогодишен опит — същото ставаше сега и с мене, но при все това направените грешки така дълбоко се бяха вкоренили в характера ми, че не можех да се задоволя с положението си, а непрекъснато разсъждавах какви начини и възможности имам да се измъкна от това място. И за да зарадвам читателя, като разкажа останалата част от моята история, може би няма да е излишно, ако изложа донякъде първите си хрумвания по въпроса за моя глупав план за бягство: какво предприех и кое ме накара да постъпя така.
Представете си следната картина: аз съм се завърнал в своята крепост след последното пътуване (до мястото на корабокрушението); фрегатата ми е закотвена на сигурно място и отново съм започнал да водя дотогавашния си живот. Вярно, че разполагах с повече богатство от преди, но това въобще не ме правеше по-богат, защото можех да го използвам толкова, колкото са го използвали перуанските индианци преди идването на испанците.
Това се случи през една мартенска нощ по време на дъждовния период, на двайсет и четвъртата година, откакто кракът ми бе стъпил на този остров на усамотението. Лежах в кревата, тоест в хамака; бях буден, в много добро здраве, нищо не ме измъчваше, настроението ми беше хубаво, не изпитвах телесни притеснения; нещо повече — не изпитвах и душевни притеснения, поне не повече от обикновено. Ала никак не можех да затворя очи, тоест да се унеса, и така изкарах нощта без да мигна, а правех ето какво…
Не е възможно, пък и не е нужно да изброявам онзи безкраен сонм от мисли, които вихрено извървяха великия път на мозъка — паметта ми — в течение на тази нощ. Прехвърлих през ума си цялата история на своя живот в намалени размери (тоест в съкратен вид, както би могло да се каже) отпреди идването ми на острова до тази част от моя живот, която прекарах на него. Като разсъждавах върху положението, в което попаднах, откакто стъпих на този бряг, сравнявах щастието, съпътстващо всичките ми дела в първите години на моето заселничество, със сегашния си живот, изпълнен с опасения, страх и безпокойство подир мига, когато видях отпечатъка на човешки крак в пясъка. Не че не вярвах, че диваците бяха идвали на острова през цялото това време — понякога на брега дори може да са се събирали по няколкостотин души, но това и през ум не ми беше минавало, поради което не бях имал причини да се притеснявам. Бях живял напълно доволен, макар опасността да е била същата, щастлив в своето неведение — така, сякаш никога не съм бил заплашван от опасност. Всичко това измести размислите ми в много полезна насока, най-вече в смисъл колко безкрайно добро е онова провидение, което при своите напътствия към човечеството му дава такива тесни граници на погледа и знанията за нещата, та човек не забелязва заобикалящите го хиляди опасности, сред които върви и така запазва ясното си съзнание и бодрия си дух; живее тихо и безметежно, понеже събитията са скрити от очите му, и въобще не усеща опасностите, които го заобикалят.
След като тези разсъждения ме занимаваха известно време, започнах сериозно да се замислям върху истинската опасност, която ме заплашваше години наред тъкмо на този остров: бях вървял из него с чувство на най-голяма сигурност и всичкото възможно спокойствие, докато само един хребет, едно високо дърво или приближаването на нощта ме е деляло от най-грозната гибел, сиреч да попадна в ръцете на канибалите и диваците, които щяха да имат същите намерения към мене, каквито аз имах към козите или костенурките, и нямаше да сметнат за някакво престъпление това да ме убият и изядат, както аз изяждах дивия гълъб или дъждосвиреца. Ще се оклеветя несправедливо, ако не кажа, че искрено благодарях на великия си закрилник и с голямо смирение признавах, че дължа необяснимите си избавления на неговото покровителство, защото иначе бездруго щях да попадна в безжалостните людоедски ръце.
Когато тези мисли ме напуснаха, известно време умът ми бе зает с разсъждения за природата на тези клети създания (имам предвид диваците) и за това как така изобщо е било възможно мъдрият Отец на всичко в света да остави някои свои създания отдадени на подобна безчовечност, или по-скоро на нещо по-низко и от жестокостта, а именно да изяждат себеподобните си. Но понеже стигнах (по това време) до безплодни заключения, хрумна ми да проверя коя част на света обитаваха тези изчадия, на какво
