тоест към този край на брега, където беше жилището ми.
Когато разбрах, че тича насам и особено когато ми се стори, че го преследва цялата пасмина, трябва да си призная, че ме обзе смъртен страх. Вече очаквах, че ще се сбъдне онази част от съня ми, в която той се скриваше в горичката, но по никой начин не можех да разчитам, че сънят ми изцяло ще се сбъдне, а именно, че диваците няма да продължат да го сподирят и да го заловят там. Въпреки това останах на поста си и започнах да си поемам дъх едва когато видях, че го следват само трима души, а още повече се насърчих, като разбрах, че той тича значително по-добре от тях и се отдалечава, защото ако продължаваше все така до половин час, лесно щеше да им се изплъзне завинаги.
Между тях и крепостта ми се намираше потокът, който често споменавах в началото на моя разказ (край него бях стоварил взетото от кораба), и ми стана ясно, че клетникът или ще трябва да го преплува, или ще го заловят тъкмо там. Но когато беглецът стигна до потока, той се хвърли във водата, без да обръща внимание, че е прилив и като загреба около трийсет пъти, излезе на другия бряг и продължи да бяга изключително бодро и бързо. Щом тримата преследвачи стигнаха дотам, видях, че двама от тях заплуваха, а третият остана на брега, загледан в беглеца, но не продължи, а скоро бавно се върна обратно (което, както излезе, в общи линии му беше от полза).
Видях, че двамата преплуваха потока за двойно по-дълго време, отколкото жертвата (а може и за повече). Тогава усетих как ликувам, при това неудържимо, че е дошъл мигът да се сдобия със слуга, а може би и с другар и помощник, и че явно провидението се обръща към мене да спася живота на клетото създание. Тутакси се спуснах по стълбите с възможно най-голяма бързина, грабнах двете си пушки, които бях оставил на земята, както вече писах, и като се изкачих не по-малко чевръсто обратно на хълма, тръгнах напряко към морето. Понеже скъсих пътя и вървях все по нанадолнище, успях да се вмъкна между преследвания и преследвачите и викнах на беглеца, който се обърна и сигурно отначало се уплаши от мене не по-малко, отколкото се плашеше от тях; но аз му направих знак с ръка да дойде при мене, като същевременно бавно тръгнах към двамата преследвачи. Скоро се спуснах върху първия, ударих го с приклада на пушката и го повалих. Не ми се искаше да стрелям, за да не чуят останалите диваци, макар че голямото разстояние щеше да заглуши шума, пък и като не видеха пушек, трудно биха проумели какво става. Щом повалих този приятел, вторият, който тичаше подире му, изглежда, се уплаши, защото спря, и аз бавно пристъпих към него, но когато го приближих, забелязах, че е въоръжен с лък и стрели и ги гласи, за да стреля по мене, така че се принудих да го преваря и го улучих, при това смъртоносно, още с първия изстрел. Клетият дивак, който първо бягаше, но после спря, когато видя двамата си врагове повалени и, както си мислеше, убити, толкова се бе уплашил от пламъка и изтрещяването на пушката, че стоеше като ударен от гръм и не мръдваше нито напред, нито назад, макар че все пак сякаш бе по-склонен да побегне, отколкото да се приближи. Отново го повиках и му показах със знаци да дойде. Той веднага ме разбра и направи няколко крачки, но отново спря и тогава видях, че целият трепери, сякаш вече бе попаднал в плен и му предстоеше да умре, както стана с неговите врагове. Отново го подканих да се приближи и го насърчих с всевъзможни жестове, които ми хрумнаха, докато той не започна да идва към мене, като на всеки десет- дванайсет стъпки коленичеше в знак на признателност, че съм спасил живота му. Аз му се усмихвах, гледах го доброжелателно и го подканях да се приближи още повече. Накрая той стигна до мене, при което отново падна на колене, целуна земята и като се прилепи о нея, улови единия ми крак и го сложи върху главата си — изглежда, така ми даваше да разбера, че се заклева да бъде винаги мой роб. Изправих го на крака, за да го успокоя и направих всичко възможно, за да го обнадеждя. Ала работата ми не беше приключила, защото забелязах, че поваленият дивак не е мъртъв, а само зашеметен от удара и вече идва на себе си. Посочих го на беглеца, а като видя, че дивакът е жив, той изрече някакви думи и макар да не ги разбрах, стори ми се много приятно, че ги чувам, защото бяха звуците на първата човешка реч (освен собствения ми глас), която чувах от двайсет и пет години насам. Но сега нямаше време за подобни разсъждения — зашеметеният дивак се съвзе дотам, че седна на земята и аз забелязах, че моят човек започна да се плаши. Веднага насочих втората си пушка към преследвача, като се правех, че се готвя да го убия, при което моят дивак (както започнах вече да го наричам) ми направи знак да му дам сабята, закачена без ножница отстрани на пояса ми. Сторих го и щом я взе, дивакът изтича до врага си и с един замах отдели главата от тялото му така бързо и умело, както едва ли би се справил дори един немски палач, макар това да ми се видя много странно за човек, който, както имах причини да смятам, за пръв път в живота си виждаше не дивашки дървен меч, а истинска сабя. По-късно обаче научих, че диваците правят мечовете си толкова остри и тежки, а дървото е толкова здраво, че лесно могат да секат с тях и глави, и ръце, при това отведнъж. Когато свърши, беглецът се върна, като високо и победоносно се смееше. Носеше ми меча и с куп жестове, чието значение не разбрах, го положи на земята точно пред мене заедно с главата на дивака, когото беше убил. Но това, което го изумяваше най-много, беше желанието да разбере как съм успял да убия другия индианец толкова отдалече и като го сочеше, ме молеше със знаци да му позволя да отиде при него и аз му обясних, доколкото успях, че може да го стори. Когато стигна до убития, моят дивак се спря като втрещен и започна да го обръща ту на едната, ту на другата страна. Гледаше раната от куршума, която като че беше точно на гърдите, където имаше дупка, но без да тече много кръв — дивакът беше умрял от вътрешното кървене. Моят човек взе лъка със стрелите на дивака и се върна при мене, при което аз понечих да тръгна обратно и му обясних, че трябва да ме последва, като му показах със знаци, че може да дойдат още от онези изчадия.
Тогава той ми показа също със знаци, че ще зарови убитите в пясъка, та ако останалите дойдат насам, да не ги видят, и аз му обясних със знаци, че съм съгласен. Той се залови за работа и само след миг беше издълбал с ръце яма в пясъка, достатъчно голяма, за да закопае първия. Довлече го в нея и го засипа с пясък, после направи същото и с другия; мисля, че погреба и двамата за не повече от четвърт час. Повиках го да тръгваме и го поведох, по не към своята крепост — отидохме чак в пещерата в по-далечната част на острова, така че наяве не оставих да се изпълни докрай сънят ми, в който дивакът намираше убежище в горичката.
Дадох му за ядене хляб и шепа стафиди, сипах му вода (от която се оказа, че е имал голяма нужда заради тичането) и когато се подкрепи, обясних му, че трябва да си легне и да спи, като му посочих място, където бях хвърлил голям наръч оризова слама с одеяло отгоре, защото се случваше да пренощувам там. Клетникът легна и заспа.
Беше приятен, хубав мъж със съвършено телосложение: с дълги здрави крайници (но не прекомерно дълги), висок и строен, според мене на около двайсет и шест години. Изражението му ми се видя много кротко, а не свирепо и намусено; в чертите му имаше нещо извънредно мъжествено, но при все това те запазваха своята привлекателност и мекота (както е у европейците), особено когато се усмихваше. Косата му беше черна, дълга и права (не беше къдрав като овца), имаше голямо и високо чело, погледът в проблясващите му очи бе изключително жив и остър. Кожата му не беше съвсем черна, а доста мургава на цвят, но не с онази грозна, болезнено жълтеникава мургавина, както при бразилците, при жителите на Вирджинските острови30, и разни други американски туземци, а с по-ярък и наситен маслинен цвят, в който имаше нещо много приятно за окото, макар че не е лесно да се опише. Лицето му беше кръгло и загладено, носът му — малък, но без да е сплескан, както при негрите; имаше много хубава уста, тънки устни и равни красиви зъби, бели като слонова кост. След като прекара половин час по-скоро в унес, отколкото в сън, дивакът се надигна, излезе от пещерата и дойде при мене. Аз доях козите в кошарата, която беше съвсем наблизо; когато ме съзря, той пристигна тичешком и отново се просна на земята, като изразяваше, смирение и благодарност с всевъзможни жестове, много от които бяха чисто кривене. Накрая се прилепи към земята близо до единия ми крак и сложи другия ми крак върху главата си, както вече бе правил, след което ми засвидетелства покорство, послушание и раболепие с какви ли не жестове, за да ме увери, че ще ми служи до края на живота си. Разбрах много от нещата, които искаше да ми каже и му отвърнах със знаци, че съм много доволен от него. Не след дълго започнах да му говоря и да го уча да ми отвръща. Най-напред му обясних, че името му ще бъде Петкан, защото спасих живота му в петък — нарекох го така за спомен от този ден. Научих го да казва „господарю“, а след това му обясних, че това ми е името; научих го още да казва „да“ и „не“ и да знае какво означават тези думи; сипах мляко в една пръстена паница и го изпих пред него, като топях хляба си вътре, а после му дадох една питка, за да повтори същото и той бързо го направи, като ми показа с жестове, че много му е харесало.
Останахме там през нощта, но щом се развидели, накарах дивакът да тръгне с мене, като му обясних, че ще му дам дрехи, и той, изглежда, много се зарадва, тъй като беше чисто гол. Когато минавахме край
