дрехата си и да проверява дали не е ранен и както скоро установих, си мислеше, че съм решил да го убия, защото дойде и коленичи пред мене, прегърна нозете ми и каза много неща, които не разбрах, но лесно се досетих какво означаваха: молеше ме да го пощадя.
Скоро открих начин да го убедя, че не му мисля злото — вдигнах го на крака, разсмях се и като му посочих ярето, което бях убил, накарах го да отърчи и да го донесе, и Петкан го стори. А докато разглеждаше животното и се чудеше как е убито, аз заредих отново и започнах да се озъртам, докато забелязах голяма колкото ястреб птица, кацнала на едно дърво в обсега на пушката ми. И за да разбере Петкан поне малко какво възнамерявам да направя, повиках го да дойде и му посочих птицата (която всъщност беше папагал, макар да я бях взел за ястреб). Та така, посочих му я, след което посочих също така пушката и земята под папагала, за да види къде ще го сваля, и успях да му обясня, че ще стрелям по птицата и ще я убия. После съответно стрелях, като го накарах да гледа, и макар Петкан да видя, че папагалът тутакси падна, отново се вцепени от страх, защото не беше разбрал всичките ми обяснения. Досетих се, че е толкова учуден, защото не ме е видял да зареждам пушката и затова си мисли, че в нея се крие някаква тайна сила, носеща смърт и разруха, която убива човек, звяр, птица и всяко нещо наблизо и надалече, и недоумението, което го обзе, го държа дълго време; вярвам, че ако му бях позволил, щеше да почита като божества и мене, и пушката ми. Що се отнася до самата пушка, в продължение на няколко дни след това Петкан не смееше да я докосне и ако се случеше да остане край нея, приказваше й като на живо същество и както узнах по-късно, увещавал я да не го убива.
Когато изумлението му попремина, посочих му птицата, която бях застрелял и го пратих да изтича и да я донесе и той го стори, но малко се забави, защото папагалът още не беше умрял и беше прелетял доста далече от мястото, където го свалих, но Петкан го намери, взе го и ми го донесе. И понеже вече бях разбрал невежеството му по отношение на пушката, отново използвах възможността да я заредя, без да ме види, за да бъда готов, ако се появи друг дивеч, но междувременно нищо не ми падна на мушката. Тогава занесох ярето у дома и същата вечер го одрах и криво-ляво го нарязах на парчета. И като го сложих в котле за тази цел, сварих, тоест задуших част от месото и приготвих много хубава супа, а след като я опитах, дадох и на човека си, който, изглежда, много я хареса. Най-много се изуми обаче, че й добавям сол и ми показа със знаци, че е лошо да се яде сол: сложи малко в устата си, направи гримаса на отвращение и шумно плю, след което изплакна устата си с прясна вода. Аз от своя страна сложих в уста късче месо без сол и се престорих, че го изплювам, защото не е солено и ми е противно не по-малко, отколкото му е противна солта, но не постигнах успех. Петкан не обичаше да соли нито месото, нито супата и така продължи дълго време, а и след това употребяваше съвсем малко сол.
След като го нахраних с варено месо и супа, реших на следващия ден да го нагостя с печено ярешко. Приготвих месото, като го вързах и го окачих над огъня, както често бях виждал да правят в Англия: забива се по една соха от двете страни на огъня, а отгоре се закрепва прът и като се върже месото за него, непрекъснато се върти, за да се изпече. Всичко това много допадна на Петкан и когато дойде време да опита месото, той така надълго и нашироко взе да ми обяснява колко му харесва, че нямаше как да го разбера погрешно: накрая, стана ясно, че никога вече нямало да яде човешко месо, което извънредно много ме зарадва.
На другия ден му поръчах да счука малко зърно и да го пресее (вече писах по какъв начин го правя); той скоро схвана какво се иска и го свърши не по-зле от мене, особено когато разбра, че ще послужи за приготвянето на хляб. А след като го оставих да види как правя и пека хляба, не мина много време и Петкан ме отмени и в тази работа, като я вършеше също така добре, както я вършех аз.
Тогава се замислих, че след като имам да храня не едно, а две гърла, трябва да намеря още подходящи места за ниви и да засея повече зърно от обикновено; затова си набелязах един голям участък и се залових да го ограждам както преди. Петкан не само се включи с голямо желание и работи много усилено, но и вършеше всичко с неимоверна радост, тъй като му обясних защо ни трябва: че ще засеем още зърно, за да имаме повече хляб, след като вече сме заедно и хлябът ще трябва да стига и за мене, и за него. Дивакът прояви много разсъдливост в това отношение, защото ми даде да разбера, че му е ясно колко много труд в повече полагам заради него, след като не съм сам, и че той ще работи още по-усилно, когато му казвам какво да прави.
От всичките години, които прекарах на острова, тази беше най-приятната. Петкан започна да говори доста добре и почти винаги, когато исках нещо, разбираше за какво става дума, знаеше къде го изпращам и обичаше да разговаряме. Накратко, отново можех отчасти да използвам езика си не за друго, а за реч, което преди ми се случваше съвсем рядко. И освен че много ми харесваше да разговаряме, самият човек особено ми допадаше: с всеки изминал ден все повече ми правеше впечатление неподправената му искреност и честност и направо обикнах това създание; от друга страна, вярвам, че Петкан ме обичаше повече, отколкото е възможно да бе обичал някого дотогава.
Веднъж ми хрумна да проверя дали копнее отново да се върне в родната си земя и понеже го бях научил на английски език така добре, че да може да отговаря почти на всичките ми въпроси, попитах го дали народът, към който принадлежи, никога не побеждава в битка. При тези думи Петкан се усмихна и ми отвърна: „Да, да, ние винаги се бием по-добре“, сиреч искаше да каже, че винаги надвиват в битката. Подир което започнахме следния разговор: „Щом винаги се биете по-добре, Петкане, защо ти попадна в плен?“ — попитах го аз.
Така разбрах, че моят слуга Петкан преди е бил сред диваците, които са посещавали по-отдалечения бряг на острова с цел да си направят такова угощение, за каквото и той бе доведен тук. След известно време, когато добих смелост да го заведа на този бряг (същия, който споменах по-горе), Петкан позна мястото и ми каза, че веднъж, когато идвал тук, изяли двайсет мъже, две жени и едно дете. Не знаеше как е цифрата „двайсет“ на английски, но ми я предаде, като нареди съответния брой камъчета и ме накара да ги преброя.
Разказах този епизод, защото е предисловие към това, което стана по-сетне. След като поговорих така с Петкан, попитах го какво е разстоянието между нашия остров и крайбрежието и дали се случва често канутата да объркват посоката. Той ми отговори, че няма такава опасност, че никога не са се обърквали, само дето по-навътре в морето минава течение и излиза вятър, който винаги духа сутрин в една посока, а вечер — наопаки.
Сметнах, че става въпрос не за друго, а за приливите и отливите, когато морето приижда или се оттегля, но по-късно разбрах, че това се случва вследствие на покачването и спадането на водите на великата Ориноко, защото, както научих по-късно, нашият остров бе разположен в устието на тази река, а сушата, която бях забелязал на запад и северозапад, беше големият остров Тринидад, намиращ се в северната част на устието. Зададох на Петкан хиляди въпроси за неговата страна, за обитателите, за морето, за бреговете и за народите, които живеят наблизо, а той ми разказа всичко, което му беше
