известно, възможно най-откровено. Разпитвах го как се наричат различните индиански народи, но единственото име, което той можа да ми каже, беше „кариби“; веднага разбрах по това, че става дума за карибските племена, които според нашите карти населяват тази част от Америка, която се простира от река Ориноко до Гвиана, а по-нататък стига до остров Свети Мартин. Петкан ми каза, че много далече зад луната, тоест зад мястото, където залязва луната (което сигурно се намираше на запад от родината му), живеят бели брадати хора като мене (и посочи големите ми бакенбарди, за които вече писах), които убивали „много човековци“ (такава дума употреби). По всичко това съдех, че има предвид испанците, чиито жестокости в Америка са известни във всички страни, помнят се от всички народи и бащите разказват за тях на децата си.
Попитах Петкан дали знае как бих могъл да стигна от този остров до белите хора и той ми отвърна: „Да, да, може да стигне с две кану.“ Не разбирах какво има предвид, нито успях да го накарам да ми опише тези „две кану“, но накрая след много затруднения стана ясно, че има предвид лодка, която да е много голяма, колкото две канута.
Тази част от разговора с Петкан ми подейства много добре, защото оттогава нататък започнах да храня надежди, че все някога ще ми се отдаде случай да се измъкна от острова, а клетият дивак можеше да ми помогне в това дело.
За дългото време, откакто Петкан беше с мене и започна да говори и да ме разбира, не ми липсваше възможност да заложа в съзнанието му основите на вярата в Бога. Веднъж например го попитах кой го е създал. Клетото същество изобщо не ме разбра и си помисли, че го питам кой е баща му. Тогава поставих въпроса другояче и го попитах кой е създал морето, земята, по която вървим, хълмовете и горите, а той ми отвърна, че ги е направил старият Бенамуки, който е живял най-дълго от всички на света. Не можа да ми каже нищо повече за този велик човек, освен че с много стар — „много по-стар — каза Петкан — от море и суша, от луна и от звезди“. Тогава го попитах защо ако този старец е направил всичко, не се радва на всеобщо преклонение. На което Петкан със съвсем невинен вид отвърна: „Ами всички казват «О!»“ Попитах го още дали неговите сънародници отиват някъде, когато умрат, и Петкан отговори: „Да, всички отива при Бенамуки“; тогава го попитах дали изядените също отиват там, и той ми отвърна: „Да“.
Малко по малко започнах да го възпитавам във вяра към истинския Бог. Казах му, че великият Създател на всички неща живее горе (и посочих небето), че управлява света със същите сила и провидение, с които го е създал; че е всемогъщ, че може да направи всичко за нас — да ни даде всичко, или да ни отнеме всичко; и така постепенно отворих очите на дивака. Той ме слушаше с голямо внимание и много се зарадва, когато научи, че Иисус Христос е бил изпратен, за да ни спаси. Научи се как отправяме молитви към Бога и че той ни чува дори от небето. Един ден Петкан ми каза, че щом като нашият бог може да ни чуе и оттатък слънцето, сигурно е по-велик бог от Бенамуки, който живее съвсем наблизо, но те чува само ако му говориш от подножието на високите планини, където живее. Попитах Петкан дали е ходил да разговаря с Бенамуки и той ми отговори, че младите мъже изобщо не ходят там, ходят единствено старците на племето, които той нарече уокаки. Накарах го да ми обясни кои са те и стана ясно, че това е тяхното духовенство — жреците, които отиват там, за да кажат: „О!“ (така наричаше Петкан отправянето на молитви), а после се връщат и съобщават какво е казал Бенамуки. Това ме накара да стигна до заключението, че дори сред най- безпросветните и невежи езичници на света има жреческо съсловие и далновидността да се придава тайнственост на религията, за да се запази благоговението на народа към духовниците, е характерно не само за католицизма, но може би и за всички световни религии дори сред най-свирепите и безчовечни диваци.
Постарах се да разкрия тази измама на слугата си Петкан и му обясних, че техните старци се преструват и лъжат, че ходят до планината да казват „О!“ на Бенамуки, а още по-малко пък предават на хората негови думи и че ако изобщо са получавали някакъв отговор на въпросите си или пък са говорили с някого там, това трябва да е било нечиста сила. След което започнах дълъг разговор с Петкан за дявола: как се е появил, как се е разбунтувал против Бога, как ненавижда човеците, каква е причината за това, как си намира мрачни кътчета в света, където да го почитат вместо Бога и като Бог, и колко много лукавства използва, за да отклони човечеството от правия път към неговата гибел; как намира таен достъп до нашите страсти и наклонности така, че да се превърнем в изкусители на самите себе си и да стигнем до падение по собствено желание.
Открих, че е по-трудно да създам в съзнанието на Петкан вярна представа за дявола, отколкото за съществуването на Бог. Природата подкрепяше всичките ми доводи и предлагаше доказателства да го убедя във великата първопричина и върховна напътстваща власт, в тайно насочващото ни провидение, в безпристрастността и справедливостта на преклонението ни към създателя и тям подобни. Но нямаше нищо, което да потвърждава представата за нечистата сила: за зараждането й, за съществуването й, за нейното естество и най-вече за склонността й да върши злини и да ни подмамва да вършим същото. Веднъж клетото създание ме озадачи толкова много, като ми зададе един напълно естествен и невинен въпрос, че просто не знаех какво да му отговоря. Бях му приказвал много за властта на Бога, за неговото могъщество, за нетърпимостта му към греха и за всепоглъщащия огън, погубващ извършителите на неправди; че както Бог е създал всички ни, в един миг може да унищожи и нас, и света. През цялото време Петкан ме слушаше много внимателно.
След това му казах, че дяволът в сърцата на хората е враг на Бога, защото използва докрай злобата и умението си, за да проваля добрите замисли на провидението и да съсипе Христовото царство на земята, и така нататък. Петкан се обади:
— Господар каза Бог много силен и много велик, тогава защо не е по-много силен, по-много могъщ от дявол?
— Така е, Петкане, така е — отвърнах аз. — Бог е по-силен от дявола, Бог превъзхожда дявола и затова се молим на Бога, та да стъпче дявола под нозете ни, да ни даде сили да устоим на изкушенията и да угаси огнените му стрели.
Но Петкан пак се обади:
— Тогава щом Бог по-много силен и по-много могъщ от дявол, защо Бог не убие дявол и го не направи вече да върши никакво зло?
Този въпрос необикновено ме изненада, понеже в крайна сметка, макар да бях на възраст, едва прохождах в тази област и ми липсваше опит в казуистиката, сиреч в разрешаването на спорни положения. Отначало не знаех какво да кажа, затова се престорих, че не съм чул добре и помолих Петкан да повтори въпроса си. Ала той твърде много държеше да получи отговор, за да е забравил какво ме попита, затова повтори въпроса си на същия развален английски, както по-горе. По това време вече леко се бях окопитил и му рекох:
— Накрая Бог ще го накаже жестоко, той чака да дойде страшният съд и тогава дяволът ще бъде хвърлен в бездънна яма, където пламти вечен огън.
Обяснението не задоволи Петкан и той ми го върна, като повтори моите думи:
— Чака накрая, мене това не разбира. Защо не убие дявол сега, защо не убие още много преди?
— По същия начин можеш да ме попиташ — рекох аз — защо Бог не убива мене и тебе, когато вършим лоши дела, които ни провиняват пред него. Оставаме живи, за да се покаем и да получим опрощение.
Известно време Петкан размишляваше върху казаното, след което възкликна доста развълнувано:
— Е, добре, това добре, значи ти, аз и дявол, всички лоши, всички чака, покае се, Бог всички даде опрощение.
Тогава отново усетих, че се затруднявам до крайна степен и целият разговор ми доказваше, че макар получените по естествен път представи да насочваха разумните създания към познание на Бога, за да благоговеят и да отдават дължимата почит на върховното същество съобразно природата ни, нищо освен божието откровение не може да внуши познание за Иисус Христос и за това как той, посредникът в изпълнението на библейските завети и нашият застъпник пред Божия трон, е изкупил греховете ни. Повтарям, нищо освен откровението на небето не може да подейства на душите, ето защо Евангелието на нашия Бог и спасител Иисус Христос (имам предвид Божието слово и Божия дух, предопределени да напътстват и пречистват неговото стадо) задължително трябва да поучава човешките души, да разнася спасителното Божие познание и да служи като средство за избавление.
Затова отклоних по-нататъшния разговор между мен и слугата ми, като побързах да стана, сякаш внезапно ми се налагаше да изляза, след което го отпратих да ми донесе нещо отдалече и искрено се
