помолих на Бог да ми даде сили, та да спася с напътствията си клетия дивак; Божият дух да помогне сърцето на клетото невежо създание да се просветли, то да познае Бог в лицето на Иисус Христос и да заживее в мир с него, а мене да подкрепи, та да му говоря Божието слово, което да успокои съвестта му, да отвори очите му и да спаси душата му. Когато Петкан се върна, започнах дълъг разговор с него по въпроса как човешките грехове са били изкупени от Спасителя на света и за това, каква е същината на евангелското учение, проповядвано от небесата, а именно, че трябва да се каем за греховете си и да имаме вяра в благословения Бог Иисус Христос. След това му обясних, доколкото можах, защо нашият благословен избавител не е взел образа на ангел, а на Аврамовото семе и как поради тази причина падналите ангели нямат дял в избавлението; а също и че Бог се явява само на заблудените овци от дома Израилев и така нататък.
Господ ми е свидетел, че в методите, които използвах, за да напътя клетото създание, имаше повече искрена вяра, отколкото знания, но трябва да споделя заключението си до какво води всяко действие, извършвано на този принцип. Докато разкривах откровено всичко на Петкан, аз самият всъщност научих много и се осведомих за разни неща, които или не знаех, или бях пренебрегвал, без да вниквам в тях; но когато се задълбочавах, за да търся доказателства за клетия дивак, те ми идваха наум без всякакви усилия и удоволствието, което получих, когато търсех подходящи примери, надминава всичко, изпитвано от мен дотогава; така че независимо дали клетият див туземец щеше да ми бъде от полза, или не, имах всички причини да бъда благодарен, че изобщо се появи при мене. Скръбта не ме мъчеше толкова много, а в жилището ми стана повече от приятно. И когато размишлявах, че в самотния живот, който бях принуден да водя, не само стигнах дотам, че обърнах поглед към небето и потърсих ръката, която ме бе изпратила тук, но вече се превръщах и в оръдие на провидението, за да спася живота, и (кой знае?) може би и душата на един клет дивак, като го приобщя към истинската вяра и му предам християнското учение, за да опознае Иисус Христос — онзи, чийто живот е вечен; повтарям, че когато размишлявах върху всичко това, скрита радост бликна във всяко кътче на душата ми и често ликувах, че изобщо бях попаднал на това място, макар толкова пъти да го смятах за най-голямата злочестина, която ме е сполетявала.
Продължих да живея по-нататък все в същото състояние на откровеност и разговорите, които часове наред водехме с Петкан, бяха такива, не направиха трите години, които прекарахме заедно, напълно и изцяло щастливи, ако е възможно да съществува пълно щастие на земята. Дивакът вече бе станал добър християнин, много по-добър от мене, макар че имам причини да се надявам и да благославям Господа за това, че двамата с Петкан еднакво се каехме и получавахме утехата на покаяли се грешници — четяхме Божието слово и бяхме толкова близо до напътствията на духа му, колкото и ако живеехме в Англия.
С четенето на Светото писание се занимавах аз и гледах да обясня на Петкан колкото може по-добре значението на Божието слово. А той, както вече казах, проявяваше дълбок интерес и ме разпитваше, с което направи от мен един много по-учен познавач на Писанието, отколкото щях да бъда, ако бях продължил да чета само заради себе си. Също така не бива да пропусна да отбележа тук още нещо, което разбрах от собствен опит по време на усамотения си живот, а именно, че познаването на Бога и на учението за спасението ни от Иисус Христос е едно безкрайно и неизразимо блаженство; всичко е ясно изложено в словото Господне и толкова лесно се възприема и проумява, че дори самото прочитане на Писанието ме направи способен да разбера достатъчно дълга си и ме насочи право към великото дело искрено да се покая за греховете си и да поверя на Спасителя живота и душата си, от което така трайно се промених, че започнах да се подчинявам на всички Божи заповеди, и то без да съм имал учител или наставник (имам предвид човек, който нарочно да ме просвещава); а същите прости напътствия послужиха и за просветлението на дивото същество и направиха от него такъв християнин, че малко биха могли да се сравняват с него, поне доколкото съм срещал през живота си такива хора.
Що се отнася до разните спорове, препирни, борби и раздори, каквито съществуват в света по отношение на религията, независимо дали става въпрос за неточности в учението или за устройството на църковното управление, всичко това беше за нас съвсем безполезно, както е безполезно, доколкото мога да съдя, и за останалата част от света. Имахме си сигурен водач за рая, а именно — Божието слово; имахме също така — благословен е Бог! — достатъчно доказателства за Божия дух, който ни учеше, напътстваше и водеше към едничката истина, който караше и двама ни с желание и смирение да се вслушваме в словото Му: ето защо смятам, че щеше да е съвсем безсмислено, ако бяхме стигнали до най-големите подробности и опознаехме изтънко спорните положения в религията, които са предизвикали такава бъркотия в света. Но нека се върна към историята, която описвам и разкажа всичко по реда му.
XIV глава
След като Петкан и аз се сближихме и той започна да разбира почти изцяло думите ми и да ми отговаря свързано, макар и на развален английски, аз го запознах със собствения си живот, или поне с онази част от него, свързана с попадането ми на острова и времето, прекарано на него. Разкрих му тайната (защото за него това бе тайна) на барута и куршумите и го научих да стреля: подарих му нож, на който той се радваше като дете, и му направих колан с клуп, каквито правят в Англия за носене на кортици, но вместо кортик в него се затъкваше брадвичка, която в много случаи е не по-лошо оръжие от кортика, а в други направо го превъзхожда.
Описах му как изглежда Европа и най-вече Англия, където съм роден: как живеем, как почитаме Бог, как се държим един към друг и как търгуваме с кораби из всички части на света. Разправих му подробно за корабокрушението, което претърпяхме, и му показах, доколкото бе възможно, къде горе-долу беше потънал корабът, вече отдавна станал на трески и изчезнал без следа:
Показах му и останките от лодката, която се изгуби, когато се спасявахме и която едно време нямах сили да помръдна от мястото й на брега; сега тя почти се бе разпаднала. Като я видя, Петкан дълго време стоя замислен, без да каже дума. Попитах го какво го занимава толкова, а той отвърна: „Аз видял лодка като такава дошла на място мой народ.“
Дълго време не проумявах думите му, ала накрая, като го разпитах по-подробно, разбрах от него, че една такава лодка спряла на брега, където живеело племето му — по-скоро, както обясни той, била изхвърлена там от вълните. Веднага си представих, че някой европейски кораб се е разбил наблизо, а лодката се е откъснала от въжетата и морето я е понесло към брега, но проявих такава глупост, че изобщо не си помислих дали от корабокрушението не са се спасили хора, а още по-малко — къде са отишли; поради което накарах Петкан да ми опише само лодката.
Той доста добре я описа и за да ми стане още по-ясно, добави развълнувано: „Спасили бели човековци от удавяне.“ Чак тогава го попитах дали в лодката е имало бели „човековци“, както ги наричаше той, и Петкан отвърна: „Да, лодка пълна с бели човековци.“ Попитах го колко са били на брой и той ми показа с пръсти: седемнайсет. Тогава попитах какво е станало с тях и чух отговора: „Те живи, останали при мой народ.“
Това ме наведе на нови мисли, защото си представих, че в лодката сигурно са били моряците от кораба, претърпял крушение край „моя“ остров, както вече го наричах; че след като корабът им е заседнал на скалите и те са разбрали, че са безвъзвратно загубени, може да са се спасили с лодката и да са стигнали до пустинния бряг, обитаван от диваци.
Тогава започнах да разпитвам Петкан по-настойчиво какво е станало с моряците. Той ме уверяваше, че продължават да живеят там, че са там от около четири години, че диваците не ги закачали и им носели храна. Попитах го как така се е случило, че не са ги убили и изяли. Той отвърна:
„Не, те стават брат с тях“ (сиреч изясни се, че са сключили мир), след което добави: „Те не яде човековци, ако не война и битка“, тоест диваците изяждали само онези, които водели война с тях и били пленени по време на битка.
Доста време подир това веднъж се качих на хълма в източната част на острова, откъдето, както вече споменах, в един ясен ден бях зърнал крайбрежието на американския континент. Времето беше хубаво и Петкан, вперил поглед към крайбрежието, внезапно започна да подскача и да танцува от изумление и да ме
