вика (защото бях на известно разстояние от него). Попитах го какво има. „О, радост! — възкликна той. — О, хубаво! Там видял моя страна, там мой народ!“
Забелязах, че лицето му изразява необикновено голямо щастие: очите му святкаха, а в изражението му се появи странен копнеж, сякаш бе решил да се завърне в родината си. Това мое наблюдение ме наведе на множество мисли, които отначало ме накараха да изпитам притеснение за слугата си Петкан, каквото не бях изпитвал дотогава. Въобще не се усъмних, че ако Петкан можеше да се завърне при народа си, той щеше изцяло да забрави не само вярата си в Бога, но и задълженията си към мене; щеше да прояви достатъчно отзивчивост, та да разкаже на събратята си моята история и сигурно щеше да дойде със стотина-двеста от тях, за да си направят угощение с мене, при това сигурно би се веселил, както когато изяждаха враговете си, пленени по време на война.
Бил съм обаче твърде несправедлив към клетото създание, за което много съжалих по-късно. Ала подозренията ми нарастваха и продължиха да ме измъчват няколко седмици, през което време проявявах; повече сдържаност и не се отнасях към Петкан така приятелски и любезно, колкото дотогава. Несъмнено и с това сбърках, защото честното и благодарно създание изобщо не си мислеше подобно нещо и се държеше според най-добрите принципи както на вярващ християнин, така и на благодарен приятел, в което по-късно се уверих с голяма радост.
Докато проявявах подозрителност към него, можете да бъдете сигурни, че всеки ден го изпитвах, за да установя няма ли да издаде някоя от новите мисли, които според мене криеше. В думите му обаче намирах само откровеност и невинност, така че не оставаше с какво да подхранвам съмненията си, и накрая независимо от безпокойството ми Петкан успя да ме разубеди напълно, макар никак да не усещаше, че се безпокоя и че съответно го подозирам в измяна.
Един ден, когато вървяхме по същия хълм, от който обаче сега не се виждаше крайбрежието, защото над морето имаше мараня, аз повиках Петкан и му казах:
— Петкане, нима не искаш да се завърнеш в родината си при своя народ?
— Да — отвърна Петкан, — той много се радва, о, да се върне при свой народ.
— А как ще живееш там? — продължих аз. — Ще станеш ли отново дивак, който яде човешко месо, Както е било преди?
Петкан придоби много угрижен вид и като поклати глава, отговори:
— Не, не, Петкан им каже да живее с добро, каже те да се молим на Господ, каже после да се ядат хляб от зърно, месо от добитък и мляко и никога вече не ядат човековци.
— Ами тогава те ще те убият — подхвърлих аз. При тези думи Петкан се замисли и отвърна:
— Не, те не убият мене, те поискат много аз научи ги.
С което искаше да каже, че диваците ще проявят желание да се учат. И добави, че са научили много от брадатите мъже, дошли с лодката. Тогава го попитах дали би се завърнал при хората си. Той се усмихна на думите ми и отговори, че не може да преплува такова голямо разстояние. Рекох, че ще му направя кану. Той отвърна, че ще отиде, ако и аз тръгна с него.
— Ако дойда — казах аз, — те ще ме изядат веднага.
— Не, не — възпротиви се Петкан, — аз направи те да не ядат господар, аз направи те много обикнат тебе.
Имаше предвид, че ще им разкаже как съм убил враговете му и съм го спасил от смърт, което щяло да ги накара да ме обикнат. После ми обясни, доколкото можеше, колко добре се държали със седемнайсетте бели мъже (с брадатите, както ги наричаше), претърпели корабокрушение край техния бряг.
Признавам, че след този разговор си наумих да стигна до континента и да опитам да се присъединя към брадатите хора, за които не се съмнявах, че са испанци или португалци; нямаше съмнение, че ако успея, заедно щяхме да намерим начин да заминем оттам; понеже щяхме да сме на континента и да представляваме значителна група, щеше да е по-лесно, отколкото от остров на четирийсет мили от брега, където бях сам и без помощ отникъде. Ето защо няколко дни по-късно отново се залових с Петкан — подхванах разговор с него и му казах, че ще му дам лодка, за да се върне при народа си. После съответно го заведох до фрегатата, която бях оставил от другата страна на острова, и като изгребах водата от нея (защото винаги я държах потопена), извадих я от реката, показах му я и двамата се качихме вътре.
Открих, че Петкан много умело се справя с управлението и лодката се носи почти толкова бързо, колкото когато гребях аз. И когато се поотдалечихме от брега, рекох:
— Е, Петкане, ще идем ли сега при твоя народ?
Той ме погледна недоумяващо, защото, изглежда, смяташе, че лодката е прекалено малка, за да стигне толкова далече. Тогава му казах, че имам и по-голяма лодка и на другия ден отидохме до мястото, където бях оставил първата си лодка, която обаче не успях да пусна на вода. Петкан се съгласи, че тази лодка е достатъчно голяма, но понеже не бях полагал никакви грижи за нея в продължение на двайсет и три години, тя се бе повредила и разсъхнала от слънцето и имаше доста жалък вид. Според Петкан такава лодка щеше да се справи съвсем добре, след като натоварехме „много достатъчно храна, вода и хляб“, както се изрази той.
Понеже като цяло в този миг бях твърдо решил да изпълня плана си и да се добера с Петкан до континента, казах му, че ще направим нова лодка, също толкова голяма, с която той да се върне у дома. Петкан не ми отвърна нищо, но изглеждаше много умислен и натъжен. Попитах го какво му е, а той ми отговори с въпрос:
— Защо ядосан на Петкан, какво аз направил?
Помолих го да ми обясни какво има предвид, като му казах, че не ме е ядосал.
— Не ядосал, не ядосал! — повтори той няколкократно думите ми. — А защо тогава изпраща Петкан у дома при мой народ?
— Ами… нали сам каза, че искаш да се завърнеш там?
— Да, да — потвърди той, — но иска и двамата там, не иска Петкан някъде, а господар някъде.
С други думи, нямаше намерение да тръгне без мене. Тогава попитах:
— Ако и аз дойда, какво ще правя там?
На този въпрос той отговори тутакси:
— Ти направиш много голямо добрини. Научиш диви човековци да бъде добър, кротък, питомен човековци. Кажеш им да познава Бог, да се моли и живее нов живот.
— Уви, Петкане — възпротивих се аз, — ти не знаеш какво говориш, та аз самият съм неук!
— Не, не — продължи той, — мене научи добро, тях научи добро!
— Не може, Петкане — не се съгласявах аз, — ти ще отидеш сам, а аз ще остана да живея тук без тебе, както преди.
При тези думи той сякаш отново се обърка и като сграбчи една от брадвичките, които обикновено носеше на пояса си, бързо я измъкна, дойде и ми я подаде.
— Какво искаш да направя? — попитах го аз.
— Вземеш и убиеш Петкан — отвърна той.
— Защо да те убивам? — отново попитах. А той веднага ми отговори:
— Защо гониш Петкан? Вземеш, убиеш Петкан, не гониш!
Изрече това толкова развълнувано, че видях как очите му се насълзиха. С една дума, толкова ясно стана колко е привързан към мене, като твърдо е решил да не ме изоставя, че още тогава му казах (а по-късно го повтарях), че никога няма да го изгоня, след като иска да бъдем заедно.
В заключение от този разговор разбрах, че привързаността на Петкан е толкова силна, та нищо не би могло да го откъсне от мене; разбрах също, че единствената причина за желанието му да се завърне у дома се крие в пламенната му привързаност към неговия народ и в надеждите му, че ще им сторя добрини, а понеже аз нямах представа за това, не си го бях мислил, нито имах такива намерения, нито го бях искал. Все още обаче твърдо възнамерявах да направя опит да се измъкна от острова по горепосочения начин заради предположението, до което стигнах вследствие на разговора ни, а именно, че там има седемнайсет брадати мъже. Затова, без да губя повече време, се залових за работа заедно с Петкан, за да намерим и отсечем голямо дърво и да направим дълга пирога или кану, с което да предприемем пътуването. На острова растяха достатъчно дървета, които щяха да стигнат и за малка флотилия, и то не от пироги или канута, а от здрави, големи плавателни съдове. Ала първото, за което внимавах, беше да намеря дърво толкова близо до морето, че когато направим лодката, лесно да я пуснем на вода и така да избегна предишната си
