че от потрес и страх бяха изпопадали по земята и както телата им не можеха да окажат съпротива на изстрелите, така и те не бяха в състояние да помислят за собственото си бягство — това стана и с петимата в лодката, по които стреля Петкан: трима се строполиха от раните си, но другите двама — от уплаха.
Държах пушката си в ръка, без да стрелям, защото беше единственото ми оръжие, след като дадох на испанеца пищова и сабята. Затова извиках Петкан и го накарах да изтича до дървото, откъдето бяхме стреляли най-напред, и да донесе оставените там използвани вече пушки. Той много бързо отиде и се върна, при което му връчих мускета си, а аз седнах да заредя другите оръжия, като казах на Петкан и испанеца да дойдат щом им потрябват. Докато се занимавах с тази работа, започна свирепа схватка — някакъв дивак се втурна към испанеца с един от големите дървени мечове в ръка — същото оръжие, с което щеше да убие пленника, ако не бях предотвратил това. Испанецът, който беше по-храбър и смел, отколкото можете да си представите, макар и отпаднал, доста дълго се би с индианеца и му нанесе две големи рани на главата, но дивакът пък беше як и жилав, поради което го притисна на тясно и испанецът падна на земята (от слабост), а дивакът се мъчеше да изтръгне от ръката му моята сабя. Тогава испанецът, макар и паднал отдолу, съобрази и пусна сабята, а наместо това измъкна пищова от колана си, опря го в тялото на дивака, стреля и го уби на място още преди аз да стигна до там, за да му помогна.
Петкан, оставен на воля, преследваше бягащите изчадия, стиснал в ръка не друго оръжие, а брадвичката си. Така довърши тримата, които, както вече споменах, паднаха ранени при първия изстрел, а също и всички, които му се изпречиха на пътя. А испанецът, като дойде да вземе оръжие и аз му дадох едната ловджийска пушка, тръгна подир двама диваци и ги рани, но понеже не можеше да тича, и двамата се скриха в гората, където Петкан се втурна да ги преследва и уби единия. Другият обаче, макар да бе ранен, се оказа твърде пъргав за Петкан, хвърли се в морето и заплува с все сила към онези в кануто. От всичките двайсет и един дивака само тези тримата, от които единият бе ранен и не знаехме дали ще умре, успяха да ни се изплъзнат. Равносметката за останалите беше следната:
Трима убити при първия изстрел от дървото.
Двама убити със следващия изстрел.
Двама убити от Петкан в лодката.
Двама първоначално ранени, убити впоследствие.
Един убит впоследствие в гората.
Трима убити от испанеца.
Четирима убити измежду нападалите по земята ранени или убити от Петкан в гонитба.
Четирима изплъзнали се с лодката, от които единият ранен, ако не и убит.
Всичко двайсет и един.
Диваците в кануто гребяха с все сила, за да се измъкнат вън от обсега на изстрелите ни, и макар Петкан да стреля два-три пъти по тях, според мене не улучи. Той беше готов да вземем едното от канутата и да тръгнем подире им; аз също истински се притеснявах от бягството им, защото щяха да съобщят за случилото се на своите сънародници, след което можеха да пристигнат двеста-триста души с канута и да ни унищожат просто поради численото си превъзходство, затова се съгласих да ги преследваме по море. Изтичах до едното кану, скочих вътре и повиках Петкан, но тутакси видях, че на дъното на лодката лежи още едно клето създание, с вързани ръце и крака като испанеца, готово за заколение и полумъртво от страх, защото не разбираше какво става, тъй като не можеше да погледне през борда. Човекът беше стегнат с вървите толкова здраво през врата и ходилата, че направо береше душа.
Веднага прерязах усуканите тръстикови стъбла, с които беше вързан, и понечих да го изправя, но той не можеше нито да се държи на крака, нито да говори; успя само да простене жално, сякаш все още смяташе, че го освобождават, за да го убият.
Когато дойде Петкан, помолих го да обясни на дивака, че е спасен, и като извадих шишето, казах на Петкан да му даде една глътка, която го съживи заедно с вестта за спасението му и човекът седна. Всеки би се развълнувал до сълзи от последвалата гледка — когато Петкан се приближи до индианеца, за да говори с него и се взря в лицето му, мигом се хвърли да го целува, да го прегръща и милва, плачеше, смееше се, крещеше, подскачаше и танцуваше, пееше и после отново плачеше, кършеше ръце, удряше се с юмруци по лицето и главата, после пак пееше и подскачаше, като в пристъп на лудост. Доста време мина, докато го накарам да ми отговори какво става, но накрая Петкан дойде на себе си и ми обясни, че това бил баща му.
Не ми е лесно да изразя вълнението си като свидетел на голямото въодушевление и синовните чувства, обзели клетия дивак, когато съзря баща си, спасен от сигурна смърт; нито пък бих могъл да опиша и половината от чудатите прояви на обичта му впоследствие, защото Петкан непрестанно току влизаше, току излизаше от лодката. Когато отиваше при баща си, сядаше до него, прегръщаше го, притискаше главата му до гърдите си и в продължение на половин час го милваше; после вземаше в скута си ту ръцете, ту краката му, сковани и изтръпнали от врязалите се върви, и ги търкаше и разтриваше. Като разбрах какво прави, дадох му да ги разтрива с ром от шишето, което много помогна.
Тази случка сложи край на плана за преследването на туземното кану, което вече почти се бе скрило от погледа, и имахме късмет, че стана така, защото два часа по-късно излезе страшно силен вятър (а диваците сигурно не бяха изминали и четвърт от пътя си), който продължи да духа все така цяла нощ, при това от северозапад, обратно на посоката, в която се движеха, така че според мене лодката им положително щеше да потъне и въобще нямаше да стигнат до родния бряг.
Но да се върна към Петкан. Той беше толкова зает с грижите за баща си, че сърце не ми даваше да го откъсна от него, но след време, когато реших, че вече може да го остави за малко сам, извиках го при мене и той дойде, като подскачаше и се смееше, щастлив донемайкъде. Попитах го дали е дал хляб на баща си. Той поклати глава и отвърна:
— Не, грозно куче сам изял целия.
Тогава извадих една питка от торбичката, която носех за тази цел; дадох му и да отпие от рома, но Петкан отказа и го занесе на баща си. Дадох да му занесе и шепа сухо грозде, понеже бях пъхнал в джоба си две-три чепки. Щом ги връчи на баща си, Петкан веднага изскочи от лодката и хукна сякаш обладан от зъл дух — в живота си не съм виждал по-бързоног човек, тичаше като стрела. Повтарям, Петкан тичаше толкова бързо, че според мене само след миг се изгуби от погледа и макар да виках и да крещях подире му, все едно, той изчезна и го видях да се връща едва след четвърт час, въпреки че се движеше далеч по- бавно от преди; щом наближи, разбрах, че е забавил крачки, защото държи нещо в ръце.
Когато дойде при мене, стана ясно, че е ходил чак у дома, за да донесе на баща си пръстен съд с прясна вода; беше взел и още две питки. Хлябът даде на мене, а с водата напои баща си, но понеже бях много жаден, и аз отпих една глътка. Водата съживи баща му повече от всичкия ром или алкохол, който му бях предложил, защото човекът просто умираше от жажда.
След като бащата на Петкан пи, викнах да попитам дали е останала още вода. Петкан ми отговори утвърдително и аз го помолих да я даде на клетия испанец, който имаше нужда от вода не по-малко от баща му. Изпратих на испанеца и от питките, които Петкан донесе, защото човекът наистина беше много отпаднал и лежеше в зеленината под сянката на едно дърво — крайниците му бяха съвсем вдървени и подути от грубите върви, с които го бяха пристегнали. Когато видях, че при идването на Петкан той сяда, отпива от водата, взема хляба и започва да яде, отидох при него и му дадох шепа стафиди. Човекът ме погледна право в очите с най-голямото признание и благодарност, които може да изрази едно лице, но беше толкова слаб, особено след изтощителната битка, че не можеше да се изправи на крака — направи два-три опита, но краката наистина не го държаха, защото глезените се бяха подули и го боляха. Тогава му казах да не мърда и накарах Петкан да разтърка глезените му с ром, както беше разтрил баща си.
Забелязах, че през цялото това време, на всеки две минути, или дори по-често, клетото предано същество обръщаше глава, за да види дали баща му седи на същото място и в същото положение, в което го беше оставило. И като не го видя в един миг, Петкан стана и без да каже нито дума, се затича нататък с такава бързина, че човек не бе сигурен дали нозете му докосват земята. Но когато стигна там, видя, че баща му просто се е отпуснал, за да отмори крайниците си, затова слугата ми скоро се върна при мене, след което убедих испанеца да позволи Петкан да му помогне да стане на крака, ако е възможно, и да го подкрепя, за да отидат до лодката, а после и у дома, където да се погрижа за него. Петкан обаче, тъй като беше як и силен, направо взе испанеца на гръб, отнесе го до лодката, внимателно го сложи на ръба така, че да стъпи в кануто, а после го прехвърли вътре, настани го близо до баща си, тутакси слезе, отблъсна
