лодката и я подкара с греблата покрай брега по-бързо, отколкото аз вървях, макар че духаше доста силен вятър. Стигнаха успешно до потока и там Петкан ги остави и изтича да премести и другото кану. Когато минаваше покрай мене, заговорих го и го попитах къде отива.
— Отива вземе още лодка — отговори той и полетя като вятър.
Положително не е имало по-бързоног човек, нито по-бърз кон, защото почти веднага, след като стигнах до потока, Петкан докара и второто кану, прехвърли ме с него през потока и после отиде да помогне на нечаканите ни гости да излязат от лодката, но нито един от двамата не можеше да върви и Петкан се чудеше какво да прави.
Трябваше да помогна, затова напрегнах мисълта си и след като накарах Петкан да ги остави на брега, а самият той да дойде при мене, скоро направих нещо като носилка, на която да сложим и двамата, а после ги вдигнахме и потеглихме. Но когато стигнахме до външната стена на моята крепост, изпаднахме в още по- затруднено положение от преди, защото не виждахме начин да ги прехвърлим отвъд. Аз обаче твърдо бях решил да не се предавам и отново се залових за работа. След около два часа заедно с Петкан бяхме построили чудесна колиба, покрита със стари корабни платна, над която се спускаха клони, тъй като мястото беше между външната ограда и гората от млади дървета, които бях посадил. Направих и легла от подръчни средства, по-точно от оризова слама, с по едно одеяло за постелка и едно за завивка.
Сега островът ми беше населен и според мене вече имах достатъчно поданици — често се забавлявах, като си мислех, че приличам на истински крал. Първо, понеже всичко наоколо беше само моя собственост, значи имах неоспоримото право на държава. Второ, хората ми се намираха в пълно подчинение: аз бях абсолютен господар и законодател; всички ми дължаха живота си и бяха готови в случай на нужда да се пожертват заради мене. Забележително беше също така, че и тримата ми поданици изповядваха различни религии: слугата ми Петкан беше протестант, баща му — езичник и людоед, а испанецът — католик; в моята държава аз обаче позволявах свобода на вероизповеданието. Но това между другото.
Веднага щом настаних избавените пленници, като им осигурих подслон и място, където да отдъхнат, започнах да мисля как да се погрижа за прехраната им. Най-напред поръчах на Петкан да хване едно годиначе от стадото ми, за да го заколим. Взех бутовете и като ги нарязах на дребни късове, накарах Петкан да се залови с готвенето. Сварихме и задушихме месото и се получи много вкусно ядене — супа с месо, в която бях добавил също малко ечемик и ориз. Сготвих всичко вътре, защото вече не палех огън отсам най- близката ограда, след което занесох яденето в новата колиба и като сложих трапезата, седнах, нахраних се заедно с останалите и доколкото можах ги успокоих и насърчих. Петкан ми служеше за преводач главно за баща си, но всъщност и за испанеца, защото испанецът говореше езика на диваците доста добре.
След като обядвахме, или по-скоро вечеряхме, накарах Петкан да отиде с едното кану и да донесе мускетите и другите ни оръжия, които в бързината бяхме оставили на бойното поле, а на следващия ден му поръчах да отиде и да погребе труповете на диваците, защото лежаха на открито и скоро щяха да започнат да се разлагат от слънцето. Накарах го също така да закопае остатъците от варварското пиршество, които, както знаех, бяха доста, а самият аз не можех и да си помисля да го сторя. Нещо повече, щеше да ми бъде непоносимо дори да ги гледам, ако се случеше да мина оттам. Петкан изпълни нарежданията ми точно и заличи всички следи от пребиваването на диваците, така че следващия път, когато отидох там, познах мястото само по края на гората, която стигаше до него.
След това започнах по малко да разговарям с двамата си нови поданици. Отначало използвах Петкан — исках да попита баща си какво мисли за избягалите с кану диваци и дали трябва да очакваме, че ще се завърнат с толкова големи подкрепления, та да не можем да им устоим. Най-напред старецът отговори, че според него няма как диваците в лодката да не са загинали по време на бурята, която се разрази вечерта, когато отплаваха; че положително са се удавили или лодката е била отнесена на юг към други брегове, а в такъв случай, ако не са се удавили, то положително са били изядени. Не знаеше обаче как биха постъпили, ако се доберяха живи до сушата, но все пак според него така се били уплашили от начина, по който ги нападнахме — от шума и бълващите огън пушки, та сигурно щели да кажат на хората си, че останалите са загинали от гръм и мълния, а не от човешка ръка, а ние двамата — Петкан и аз, не сме човеци с оръжие, а пратени от небето духове или бесове, които са дошли да ги унищожат. Каза, че бил сигурен в това, защото диваците си го подвиквали един на друг на своя език, понеже не можели да проумеят, че човек е в състояние да изпраща огнени стрели и гръмотевичен тътен и да убива отдалече, без да си вдига ръката, както бе станало. Излезе, че старият дивак имаше право, защото както научих по-късно от другаде, след този случай диваците вече не смеели да идват на острова — толкова се уплашили от разказите на четиримата (които, както се оказа, се бяха спасили от бурята), та започнали да вярват, че всеки, който отиде на този омагьосан остров, ще бъде поразен с огън от боговете.
Първоначално аз не знаех това, поради което доста дълго живях в непрекъснати опасения и винаги нащрек — и аз, и цялото ми войнство, но понеже вече бяхме четирима, смелостта ми стигаше да изляза по всяко време в открит бой насред полето и срещу сто диваци.
Ала тъй като не се появиха повече канута, скоро страхът от идването на диваците поотслабна и аз започнах да се връщам към предишните си мисли за едно плаване до континента, особено когато бащата на Петкан също ме увери, че ако го направя, мога да разчитам на добро отношение от страна на неговия народ.
Тези мисли обаче бяха леко разколебани след един сериозен разговор с испанеца, от когото научих, че има общо още шестнайсет негови сънародници и португалци, претърпели корабокрушение и спасили се на тези брегове. Наистина, те живеели в мир с диваците, но страдали от извънредно големи лишения, липсвало им дори най-необходимото. Разпитах го за подробностите около тяхното плаване и разбрах, че става дума за испански кораб, тръгнал от Рио де ла Плата за Хавана с намерение да закара там товар главно от кожи и сребро, а да вземе за Рио де ла Плата каквито европейски стоки се намерят в Хавана. На борда имало петима португалски моряци, които спасили от друго корабокрушение; петима от собствените им хора се удавили при този случай, а останалите живи преминали през безкрайно много опасности и рискове и стигнали полумъртви от глад на канибалския бряг, където всеки миг очаквали да бъдат изядени.
Каза ми, че имали някакви оръжия, но те не можели да им послужат за нищо, тъй като не разполагали нито с барут, нито със сачми, понеже почти всичкият им барут се намокрил при бурята, а малкото, което останало, те използвали още щом стъпили на брега, за да си осигурят храна.
Попитах го какво според него щеше да им се случи там и дали не замислят план за бягство. Той отговори, че много пъти обсъждали положението си, но понеже не разполагали нито с плавателен съд, нито със сечива, за да го построят, пък и нямали никакви провизии, съветите винаги приключвали със сълзи и отчаяние.
Попитах го как според него те биха приели предложение от моя страна, което да клони към бягство, и дали, ако всички още са там, това би било осъществимо. Казах му направо, че ако оставя живота си в техни ръце, ще изпитвам страх най-вече да не проявят подлост и да не бъда изигран, тъй като благодарността не е добродетел, присъща на човешката природа, пък и хората не винаги предприемат постъпки съобразно задълженията, които са им се наложили: те по-скоро мислят за облагите, които очакват да получат. Казах му, че ще бъде истинско мъчение, ако аз стана причина те да се избавят, а впоследствие ме заведат като пленник в Нова Испания, където всеки англичанин става жертвено агне независимо от нуждата или злочестината, която го е довела там, и че предпочитам да бъда предаден на диваците и да ме изядат жив, вместо да попадна в безжалостните лапи на кюретата и да бъда изправен пред инквизицията. Добавих, че като оставим това настрани, убеден съм, че ако всички те са там, ще бъде възможно, като разполагаме с толкова много хора, да построим достатъчно голяма лодка, която да побере всички ни и да стигнем или на юг до Бразилия, или до островите и испанския бряг на север; но ако след като им дам оръжие в ръцете, за отплата те ме закарат насилствено при своите, може да пострадам независимо от проявената към тях добрина и да изпадна в по-голямо бедствие от преди.
Той ми отговори с голяма доза искреност и разсъдливост, че те се намират в толкова окаяно положение и така чувствително го усещат, че според него биха отхвърлили, мисълта да злоупотребят с човек, допринесъл за тяхното избавление, и че ако нямам нищо против, той ще отиде при тях заедно със стареца и ще разговаря по този въпрос, след което ще се върне и ще ми донесе техния отговор; че ще им постави условия, скрепени с тържествена клетва да ми се подчиняват безпрекословно като на водач и капитан, и да се врекат пред Светото писание и Евангелието да ми бъдат предани и да се отправят към онази християнска страна, за която получат съгласието ми, а не към друга; и да се съобразяват изцяло и точно с моите
