изнесох също така стълбата и се покатерих до върха на хълма (както правех винаги, когато имах някакви страхове), откъдето можех да виждам по-добре, без опасност да бъда забелязан.
В мига, когато стъпих на върха, видях кораб, хвърлил котва на около две левги и половина в югоизточна посока от мене, на не повече от левга и половина от брега. По всичко си личеше, че корабът е английски, лодката също — беше от дългите корабни лодки.
Не е възможно да изразя какъв смут ме обзе, макар че изпитах неописуема радост да видя кораб, при това управляван, както имах причини да смятам, от мои сънародници, и следователно — приятели; при все това ме измъчваха тайни съмнения — нямам представа откъде се появиха, но нещо ми говореше, че трябва да бъда нащрек. На първо място задавах си въпроса каква работа може да има един английски кораб в тази част на света, извън пътя на английските търговски кораби; знаех също, че напоследък нямаше бури, за да са изпаднали в бедствено положение и да бъдат отнесени насам; ако това наистина бяха англичани, не съществуваше голяма вероятност да са дошли тук с добри намерения, затова по-разумно беше да продължа да живея както досега, вместо да попадам в ръцете на разбойници и убийци.
Нито един човек не бива да пренебрегва тайните знаци и предупреждения, които понякога получава по отношение на опасностите, дори ако му се струва, че изглеждат съвсем неоснователни. Убеден съм, че между хората, които обръщат внимание какво се случва, малко са онези, които могат да отрекат, че са ни давани знаци и предупреждения; не можем да се съмняваме, че тези знамения са определен начин да ни се разкрие невидимият свят, един вид общуване с духове; а щом като в тях личи склонността да бъдем предпазвани от опасности, не трябва ли да приемаме, че ги получаваме от благоразположен източник (без значение дали е по-висш, по-нисш или съвсем незначителен), че те се появяват за наше добро?
Настоящият въпрос съдържа изобилие от доказателства за уместността на тези мои разсъждения, защото, ако тайното предупреждение не ме бе накарало да проявя предпазливост, независимо че изникна неизвестно откъде, щях да бъда безвъзвратно погубен и да изпадна в далеч по-лошо положение от преди, както ще разберете подир малко.
Скоро след като започнах наблюдението видях, че лодката приближава брега, сякаш хората в нея търсеха устие на поток, към което да се насочат, за да слязат по-лесно на сушата. Ала понеже не стигнаха достатъчно далече, не видяха малкото заливче, където някога бях спирал със саловете, а изтеглиха лодката си върху пясъчната ивица на около половин миля от мене, което бе щастливо обстоятелство, защото в противен случай щяха да слязат на брега току пред вратата ми, така да се каже, след което бързо щяха да ме прогонят от крепостта и може би щяха да оплячкосат всичко, което притежавах.
Когато слязоха на брега, напълно се уверих, че са англичани, поне повечето от тях; един-двама ми се видяха холандци, но се оказа, че съм сгрешил. Бяха всичко единайсет души, при това открих, че трима от тях са без оръжие и, както ми се стори, са вързани — когато първите трима-четирима скочиха на брега, изведоха тези трима от лодката като пленници.
Забелязах настойчивите молби, мъката и отчаянието в жестовете на единия от неволниците — обзет от твърде силно вълнение, той стигаше до крайност; що се отнася до другите двама, виждах как от време на време вдигат ръце и изглеждат угрижени, но не в такава степен като първия.
Тази гледка направо ме слиса — не знаех как да си я обясня. Петкан ми извика на английски, доколкото владееше езика:
— О, господарю! Ти виждаш английски човековци изяждат пленник толкова добре, колкото диваци!
— Е, Петкане, да не би да мислиш, че те се канят да ги изядат? — попитах аз.
— Да, ще ги изядат — отговори Петкан.
— Не, не, Петкане — възпротивих се аз, — боя се, че наистина ще ги убият, но можеш да бъдеш сигурен, че няма да ги изядат.
През цялото това време аз изобщо не мислех какво точно се случва, защото стоях и треперех от ужаса на гледката в очакване всеки миг да убият тримата пленници. Нещо повече — щом видях, че един от злодеите вдига ръка и замахва с голямата сабя — с широкия и извит моряшки нож, за да посече единия от клетниците, кръвта, която течеше в мен, сякаш замръзна в жилите ми, тъй като очаквах всеки миг човекът да се строполи мъртъв.
Какво не бих дал тогава да бяха тук моят испанец и дивакът, който бе тръгнал с него, или пък да можех да се промъкна незабелязано до пришелците на изстрел разстояние и да се опитам да спася тримата мъже, защото не забелязах да имат оръжие… Хрумна ми обаче нещо друго.
След като видях възмутителното държание на безочливите моряци към тримата пленници, видях ги също как тичат насам-натам, сякаш искат да разгледат околността. Видях, че и тримата мъже бяха оставени да се движат свободно, но всички те седяха на земята много угрижени и правеха впечатление на хора, обзети от отчаяние.
Това ми напомни как се оглеждах, когато за пръв път попаднах на този бряг; как реших, че съм безвъзвратно загубен, как се озъртах с обезумял поглед, какви ужасни опасения ме измъчваха и как прекарах цялата нощ в клоните на едно дърво от страх да не ме разкъсат дивите зверове.
Така, както през тази нощ аз нямах представа, че по волята на провидението поради бурята и прилива корабът ще се приближи до сушата и аз ще си осигуря запасите, които оттогава насам ми позволиха да се изхранвам и да преживявам, така и тези трима самотни клетници нямаха представа колко сигурно е тяхното избавление и оцеляване, колко близко е до тях и как в действителност те се намират в безопасно и благоприятно положение тъкмо когато смятат, че са в безизходица и няма надежда.
Толкова малко прозираме от света пред нас, а толкова много причини имаме да се уповаваме с радост на великия Създател на света, който не оставя чедата си да попаднат в такава непоправима беда, та и при най-лошите обстоятелства да нямат нищо, за което да бъдат благодарни! Защото понякога те са по-близо до своето избавление, отколкото си представят; нещо повече: дори получават избавлението си сякаш със същите средства, довели до злочестината им.
XXVI глава
Хората бяха слезли на брега тъкмо преди да започне отливът и докато част от тях седяха и разговаряха с пленниците, които бяха довели, а други щъкаха насам-натам, за да видят на какво място са попаднали, в нехайството си те не обърнаха внимание, че водата намаля, морето стремително се оттегли и лодката им се оказа на сухо.
Бяха оставили в нея двама мъже, които, както разбрах по-късно, пийнали малко повечко бренди и заспали. Единият обаче се бе събудил по-рано от другия и виждайки, че не е в състояние сам да помръдне лодката след като водата така бързо се оттича, повика останалите, които се шляеха наблизо, и те тутакси вкупом отидоха при лодката, но не беше по силите им да я тласнат към дълбокото, понеже беше много тежка, пък и брегът от тази страна беше подгизнал и тинест, сякаш имаше плаващи пясъци.
При това положение като едни истински моряци, които за разлика от останалата част на човечеството, изглежда, са най-малко склонни към предвидливост, те се отказаха от намерението си и отново плъзнаха из околността. Чух как един от тях викна на друг, който още се въртеше около лодката: „Остави я най-после, Джак, стига толкова, ще плаваме при следващия прилив!“, което напълно изясни основния ми въпрос — че са мои сънародници.
През цялото това време гледах да се спотайвам и нито за миг не напуснах укреплението, освен за да отида на наблюдателницата си близо до върха на хълма, и голяма беше радостта ми, като си помислих, че се намирам на такова защитено място. Знаех, че ще изминат най-малко десет часа, докато стане възможно лодката да отплава, а по това време вече ще се стъмни и аз ще бъда улеснен да следя къде са и да слушам разговорите им, ако има такива.
Междувременно все пак се подготвих за сражение, както и преди, но проявих още по-голяма предпазливост, понеже знаех, че ще трябва да се справям с по-различен враг, отколкото първия път. Наредих също така на Петкан, когото бях научил отлично да стреля с пушката си, да се натовари с оръжия. Самият аз взех двете ловджийски пушки, а на него дадох три мускета. Видът ми беше съвсем свиреп: бях си облякъл страховитото палто от козя кожа, на главата с огромната шапка, която вече споменах, с гола сабя
