нареждания, докато не се доберем здрави и читави до страната, която аз съм имал предвид; и че за тази цел ще ми представи собственоръчно приготвено от тях споразумение.
После ми каза, че той пръв ще се закълне да не се отделя от мен до края на живота си, докато аз не му го наредя; и че ще ме подкрепя до последната си капка кръв, ако се случи сънародниците му да нарушат спогодбата.
Каза ми, че всички те са много почтени и честни хора, попаднали във възможно най-голямата злочестина — без оръжие, дрехи и храна, разчитащи само на милосърдието и волята на диваците, изгубили всяка надежда да се завърнат някога в родината си, затова е сигурен, че ако се заема с избавлението им, те ще ми останат верни до гроб.
Получил тези уверения, аз реших да рискувам и да ги освободя, ако е възможно, и се съгласих да изпратя на преговори стария дивак и испанеца. Ала когато приготвихме всичко за отплаването им, сам испанецът започна да се противи — в това, от една страна, имате толкова благоразумие, а от друга — толкова искреност, че аз не можах да не приема доводите му и по негов съвет отложих избавлението на другарите му най-малко за половин година. Ето каква беше причината: испанецът беше тук вече от около месец и през това време имаше възможност да наблюдава по какъв начин с помощта на провидението аз се грижа за прехраната си. Естествено, беше видял с какви запаси от ечемик и ориз разполагам — количеството беше повече от достатъчно за мене, но не съвсем достатъчно за семейството ми, вече наброяващо четирима души (освен ако не се внимаваше много с продуктите); в никакъв случай обаче нямаше да стигне, ако дойдеха неговите сънародници, от които според думите му четиринайсет бяха останали живи. Съвсем пък нямаше да ни стигне, за да се запасим с храна, ако си направехме плавателен съд и потеглехме за някоя от християнските колонии на Америка. Поради това ми каза, че е за предпочитане да му позволя, заедно с останалите двама, да прекопаят и засеят още земя — толкова, за колкото може да се отдели семе, и да изчакаме още една реколта, за да имаме запаси от зърно, когато дойдат сънародниците му — изпитанието на недоимъка може да доведе до препирни и те да решат, че вместо да се избавят, са попаднали от едно затруднение на друго.
— Нали знаете — припомни ми той, — макар чедата на Израел отначало да са се радвали, че са избавени от египетското робство, когато останали без хляб в пустинята, възроптали дори против Господ, че ги е избавил.
Предпазливостта му беше толкова навременна, а съветът му — толкова смислен, че не можех да не приема на драго сърце предложението му, а проявата му на преданост много ми допадна. Затова четиримата се заехме да копаем усърдно, доколкото ни бе възможно с дървените сечива, с които разполагахме, и след около месец, тъкмо когато настъпи времето за сеитба, бяхме почистили и обработили толкова земя, че засяхме двайсет и два бушела ечемик и шестнайсет гърнета ориз — а това всъщност беше цялото ни излишно зърно. Така че не оставихме достатъчно ечемик и за собствената си храна през шестте месеца, когато щяхме да очакваме реколтата (сиреч от времето, когато отделихме настрани зърно за посев), защото толкова е необходимо, за да узреят класовете по тия места.
Тъй като вече представлявахме достатъчно голямо общество и числеността ни стигаше, за да прогони у нас страха от диваците, в случай че дойдеха, освен ако не бяха извънредно много на брой, ние свободно се движехме из целия остров винаги, когато ни се налагаше и понеже изцяло бяхме погълнати от мисълта за бягство или за избавление, не беше възможно (поне за мене) да не прехвърлям през ума си начините за постигането му. За целта белязах няколко дървета, които ми се сториха подходящи за намеренията ни, и накарах Петкан и баща му да ги отсекат, при което изложих на испанеца мислите си по този въпрос и той се зае да наглежда и насочва работата им. Разказах им с какви непрестанни мъки бях нарязал едно дърво на отделни дъски, и ги накарах да сторят същото, докато не се получиха десетина големи дъски от здрав дъб, широки почти две стъпки, дълги трийсет и пет стъпки и дебели от два до четири инча. Можете да си представите какъв огромен труд беше хвърлен.
По същото време намислих да увелича, доколкото е възможно, стадото си от питомни кози. За тази цел един ден накарах испанеца да излезе на лов с Петкан, а на другия ден аз излязох с него — редувахме се. По този начин уловихме повече от двайсет ярета, които да растат заедно с останалите; винаги, когато убивахме майката, запазвахме малките и ги добавяхме към стадото. Преди всичко обаче, тъй като наближаваше времето за сушене на грозде, по мое настояване окачихме на слънце такова огромно количество, че ако това ставаше в Аликант, където произвеждат стафиди, щяхме да напълним шейсет или осемдесет бъчви. Заедно с хляба това бе главният ни запас и представляваше чудесно препитание, уверявам ви, защото стафидите са много хранителни.
Дойде време за жътва и реколтата беше съвсем добра — макар че друг път бях получавал много повече зърно, сегашното стигаше за целта: от засетите двайсет и два бушела ечемик получихме след огрухването над двеста и двайсет бушела; подобно беше и съотношението на ориза. Тези запаси доволно щяха да стигнат до следващата реколта дори ако на острова дойдеха всичките шестнайсет испанци, а ако се подготвехме за плаването, можехме да се запасим с храна в такова изобилие, че да отпътуваме за която и да е част на света, сиреч за Америка.
След като прибрахме от полето полученото зърно, заехме се с кошничарство — трябваха ни големи кошове, в които да го държим. Испанецът се справяше с тази работа много сръчно и умело и често ме укоряваше, че не съм направил по същия начин някои защитни съоръжения, но аз не виждах подобна нужда.
Сега, когато разполагахме с достатъчно припаси за всичките гости, които очаквах, разреших на испанеца да се отправи към континента, за да види какво става с другарите му, останали там. Дадох му строго нареждане в писмена форма да не довежда нито един моряк, който най-напред не се закълне пред него и пред стария дивак, че по никакъв начин няма да наврежда, да влиза в бой или да напада човека, когото завари на острова, който е бил така добър да ги повика, за да ги избави; всички те да го подкрепят и да го защитават от такива опити и на всяка крачка изцяло да му се повинуват и да се покоряват на неговите заповеди; това да се напише и да се потвърди с подписите им. Как обаче щяха да го направят, след като знаех, че не разполагат нито с перо, нито с мастило, беше въпрос, който въобще не си зададохме.
Получили такива указания, испанецът и старият дивак — бащата на Петкан, потеглиха с едното от канутата, с които бяха пристигнали, или по-скоро бяха доведени като пленници, за да бъдат изядени от диваците.
На всекиго дадох мускет с кремъчна запалка и с по осем заряда барут и сачми, като им вмених в дълг да ги спастрят добре и да ги използват само в случай на крайна нужда.
Тези приготовления ми създадоха радост, защото от двайсет и седем години и няколко дни това бяха първите стъпки, които предприемах за своето избавление. Запасих ги с хляб и сушено грозде, които щяха да стигнат на двамата за дълго, а на другарите им — за около осем дни. Пожелах им успешно плаване и ги изпратих, като се уговорихме какъв знак ще сложат на лодката още преди да достигнат брега при завръщането си, за да ги разпозная отдалече.
Потеглиха при силен попътен вятър по време на пълнолунието, според изчисленията ми през месец октомври. Не зная точния ден, защото след като веднъж бях изгубил нишката, не можах да възстановя пресмятанията си; дори броят на годините не бях отбелязвал чак толкова старателно, та да съм сигурен, че няма грешка; но когато по-късно проверих записките си, открих, че правилно съм преброявал годините.
Очаквах завръщането им след не по-малко от осем дни, но през това време се намеси едно странно и непредвидено събитие, което може би няма равно на себе си в историята. Една сутрин, когато спях дълбоко в бърлогата си, слугата ми Петкан пристигна тичешком, като викаше високо:
— Господарю, господарю, те дошли!
Скочих и без да се замислям за опасността, излязох навън в мига, когато се облякох, и тръгнах през някогашната горичка, чиито фиданки вече се бяха превърнали в огромни дървета. Повтарям — без да се замислям за опасността, излязох невъоръжен, което бе противно на навиците ми. Когато хвърлих поглед към морето, тутакси се изненадах, защото на около левга и половина от брега съзрях лодка, поела курс към брега с издуто триъгълно платно (което наричат кливер); духаше доста силен попътен вятър и скоро си дадох сметка, че лодката не иде откъм континента, а откъм най-южната точка на острова. Поради това извиках Петкан и го накарах да се скрие, тъй като това не бяха хората, които очаквахме, и не се знаеше дали са приятели, или врагове.
Следващото, което направих, беше да отида и да си взема далекогледа, за да си изясня що за хора са;
