грешка.
Най-накрая Петкан откри такова дърво и аз се уверих, че той знае много по-добре от мене кое дърво е най-подходящо, макар че и до ден-днешен не знам как се казва дървото, което отсякохме; мога само да добавя, че твърде напомняше на дървото, което наричат фъстик или на кръстоска между фъстик и никарагуански бор, защото беше същото на цвят и миризма. Петкан настояваше да направим лодката, като прегорим вътрешността, сиреч сърцевината, но аз му обясних, че е по-добре да издълбаем ствола със сечива и щом му показах точно как да работи, той прояви голяма сръчност и като се трудихме усилно около месец, направихме лодката. Стана много красива, особено когато показах на Петкан как да си служи с брадва, за да издялкаме и огладим външните стени, та дървото да придобие вид на истинска лодка. После обаче ни отидоха почти две седмици, докато с помощта на подпори примъкнахме лодката педя по педя, така да се каже, до водата. Но щом я вкарахме в морето, стана ясно, че с лекота ще издържи и двайсет души на борда.
Когато я пуснахме на вода, изненадах се, че независимо от големите й размери моят слуга Петкан се справяше с управлението много ловко и бързо, докато сменяше посоката или я придвижваше с греблата покрай брега, затова го попитах дали при желание бихме могли да тръгнем да плаваме с нея.
— Да — отговори той, — тръгнем на плаване с нея много добре, макар духа силен вятър.
Аз обаче имах и по-нататъшен план, за който Петкан не знаеше нищо: исках да направя мачта и платно и да снабдя лодката с котва и въжета. Що се отнася до мачтата, беше лесно постижимо: на острова растяха много кедри и недалече намерих дърво с прав ствол. Накарах Петкан да се залови за работа и да го отсече, като му дадох указания как да го окастри и приготви. Платното обаче си беше моя грижа — знаех, че имам достатъчно стари платна, или по-скоро парчета от платна, но те бяха отпреди двайсет и шест години, а аз не си бях направил особен труд да ги запазя, понеже не си представях, че някога може да ми потрябват с такава цел. Сигурен бях, че до едно са изгнили, както и се оказа, но все пак открих две парчета, които изглеждаха в доста добро състояние, и се залових с тях. След много мъчителни усилия и, повярвайте ми, досадно и грубо кърпачество, понеже нямах и игли, накрая се получи нещо триъгълно и грозно, което в Англия наричаме кливер, с утлегар в долната част и малък къс шприт32 отгоре, с каквито обикновено плават нашите големи корабни лодки — с такова платно се справях най-добре, защото ми беше познато от лодката, с която избягах от Берберия, както разказах в първата част на историята си.
Почти два месеца се занимавах с тази работа, тоест с такелажа и с приготвянето на мачтата и на платната, защото исках всичко да бъде както трябва: направих малки щаги, на които да се закрепи фок, за да помага в плаването, ако се обърнем към наветрената страна, и най-вече сложих кормило отзад, за да насочва лодката по курса. И макар да съм нескопосен корабостроител, добре зная колко нужно и дори необходимо е кормилото, затова положих толкова усилия да го направя и накрая успях — въпреки че като си помисля за множеството несполучливи хрумвания, които се провалиха, ми се струва, че за направата на кормилото хвърлих толкова труд, колкото и за лодката.
След като свърших и това, заех се да науча слугата си Петкан на всичко, свързано с управлението на лодката, защото при все че той много добре се справяше с карането на кану нямаше представа за какво служат платната и кормилото, затова извънредно се изуми, когато видя как насочвам лодката към брега, а после отново към морето с помощта на кормилото и как платното се обръща срещу вятъра и се издува насам или натам според промяната в курса — повтарям, че когато видя това, Петкан се изненада и изуми. Както и да е, той беше възприемчив, скоро научи кое за какво служи и придоби моряшки опит; не успя само да разбере значението на компаса, колкото и да му обяснявах. От друга страна, понеже по тези места рядко се случваше да се заоблачи, а мъгли нямаше почти никога, не се явяваше особена нужда от компас, тъй като нощем винаги се виждаха звездите, а денем — брегът, освен ако не беше дъждовният период, но тогава човек не смее да излиза навън нито по суша, нито по море.
Бях навлязъл в двайсет и седмата година от моето пленничество на този остров, макар че е по-редно последните три години, през които бях с дивото същество, да не влизат в сметката, защото за разлика от останалото време сега животът ми придоби съвсем друг вид. Отбелязах годишнината от стъпването си на острова с все същата благодарност към Божието милосърдие, защото ако първоначално бях имал причини да бъда признателен, сега те бяха още повече, понеже получих допълнителни доказателства как се грижи провидението да подкрепи големите ми мечти за успешно и навременно избавление. Бях обзет от непреодолимото усещане, че предстои да бъда избавен и че едва ли ще изкарам още една година на това място. Въпреки всичко продължих да се занимавам с домакинството си — прекопавах, сеех и ограждах както винаги, събирах гроздето и го сушах, изобщо вършех всичко необходимо както преди.
Междувременно започна дъждовният период, когато повече от всякога си седях в къщи. Прибрахме според възможностите си плавателния съд на сигурно място, като го вкарахме в устието на потока до там, където, както вече казах, бях разтоварил саловете с взетото от кораба; изтеглихме лодката на брега, когато водата се бе покачила, и накарах слугата си Петкан да изкопае малък док, колкото да я побере и дълбочината му да е такава, че да има достатъчно вода, за да не бъде лодката на сухо, а по време на отлив вдигнахме здрава дига в края, та вълните на морето да не го заливат; с цел да предпазим лодката от дъждовете струпахме върху й толкова много клони, че заприлича на къща със сламен покрив. Така останахме да чакаме ноември-декември, когато бях замислил да предприемем пътуването.
Щом наближи сухият период, заедно с хубавото време се завърна и мисълта за моя план, поради което всекидневно правех приготовления за отплаване. На първо място заделих определено количество храна, която щеше да ни служи за запас по време на плаването. Възнамерявах след седмица-две да съборя дигата и да пусна лодката в морето. Една сутрин, зает с работа от този род, повиках Петкан и му заръчах да иде на морския бряг и да потърси костенурка — обикновено ловяхме по една костенурка седмично както заради яйцата, така и заради месото. Не след дълго Петкан се върна тичешком, прехвърли се през външната ограда сякаш не стъпваше по земята, а летеше, и преди да имам време да го заговоря, извика:
— О, господар! О, господар! О, тъга! О, лошо!
— Какво има, Петкане? — попитах го аз.
— О, ей оттатък там — каза той — има едно, две, три кану! Едно, две, три!
От думите му реших, че канутата са шест, но като го поразпитах, разбрах, че са само три.
— Нищо, Петкане, не се бой! — успокоих го аз, доколкото можех. Но си личеше, че клетникът е ужасно изплашен — единствената му мисъл беше, че са се завърнали да го търсят, да го нарежат на парчета и да го изядат. Клетникът така трепереше, че не знаех какво да го правя. Утешавах го както можех и му казах, че и мене ме заплашва не по-малка опасност и че ще ме изядат заедно с него.
— Все пак — рекох му аз — трябва да се бием решително с тях, Петкане. Можеш ли да се биеш?
— Аз стреля — отвърна той, — но дойде голям много брой.
— Няма значение — отново казах аз, — онези, които не убием, ще се изплашат от изстрелите.
И тогава го попитах дали ако аз съм готов да го защитавам, и той ще е готов да стори същото и ще остане рамо до рамо с мене, както го моля. Той отговори:
— Аз умра, кога господар помоли умре.
Тогава отидох, донесох му ром и му дадох да отпие голяма глътка — толкова добре стопанисвах това питие, че все още разполагах с голямо количество от него. Когато Петкан изпи рома, накарах го да вземе двете ловджийски пушки, които винаги носехме със себе си, и да ги зареди с едри сачми, големи колкото куршуми за пищов. После взех четири мускета и заредих всеки с по-едри сачми и с по пет куршума; във всеки от двата пищова сложих по два куршума. На пояса си, както обикновено, окачих дългата сабя без ножница, а на Петкан дадох неговата брадвичка.
След тези приготовления взех далекогледа и отидох от онази страна на хълма, откъдето можеше да видя нещо. Веднага различих с помощта на далекогледа, че има двайсет и един дивака, трима пленници и три канута и че единствената цел на идването им, изглежда, е да си направят тържествено угощение с трите човешки тела — наистина дивашко пиршество, но нищо повече от онова, което ги бях наблюдавал вече да правят.
Забелязах също, че са слезли на сушата не на мястото, където Петкан беше избягал, а по-близо до моя поток, където брегът бе нисък, а гъстата гора почти стигаше досами морето. Този факт, заедно с отвращението към нечовешкото занимание, заради което бяха дошли изчадията, Ме изпълниха с такова възмущение, че се върнах при Петкан, казах му, че съм решил да отида при тях и да ги убия, и го попитах
