мястото, където бе закопал двамата туземци, той посочи точно къде е ямата, даде ми да разбера, че е сложил белег, за да може да ги намери, след което ми показа със знаци, че трябва да ги изровим и да ги изядем. Тогава аз се престорих на много ядосан и му обясних, че изпитвам отвращение — показах му, че само при мисълта за това ще повърна, и му махнах с ръка да напусне това място, което той стори незабавно и с голямо покорство. После го заведох до върха на хълма, за да проверим дали враговете му са си отишли, и като извадих далекогледа, насочих го и видях мястото, където бяха, но нямаше следа нито от тях, нито от канутата им, така че ставаше ясно, че са си отишли и че са оставили двамата си другари, без да ги потърсят.
Това откритие обаче не ме задоволи. Понеже вече се чувствах по-смел и любопитството ми съответно нарасна, повиках моя слуга Петкан, в едната ръка стиснал сабята, която му дадох, с лъка и стрелите на гръб (установих, че много умело си служи с тях) и с една от пушките ми в другата ръка (останалите две понесох сам) и го поведох към мястото, където бяха слезли тези изчадия, защото си бях наумил да науча нещо повече за тях. Когато стигнах на брега, кръвта направо замръзна в жилите ми, а сърцето ми замря от ужас при гледката, която видях. Наистина беше ужасно — поне за мене, макар че Петкан изобщо не се развълнува. Навсякъде се въргаляха човешки кости, пясъкът бе почервенял от кръв, тук-там се виждаха недооглозгани кокали, полуизядени, разкъсани и овъглени парчета месо — накратко, личаха си всички следи от победоносното пиршество на диваците, надвили враговете си. Видях три черепа, пет ръце, кости от три- четири крака и множество други телесни части, а Петкан ми обясни със знаци, че били докарали четирима пленници, с които да се угощават; трима изяли, а четвъртият (той посочи себе си) бил той; имало голяма битка между тези диваци и съседния им владетел, чийто поданик, изглежда, беше и Петкан; диваците взели много пленници, които били заведени на различни места от заловилите ги по време на боя, за да се гощават с тях така, както изчадията бяха постъпили с доведените на моя остров.
Накарах Петкан да събере черепите, костите, късовете месо и разните други остатъци на един куп, да запали върху му голям огън и да изгори всичко, докато се превърне в пепел. Усетих, че на дивака все още му се иска да хапне човешко месо, тъй като по природа си е канибал, но понеже му дадох да разбере колко се отвращавам само като си помисля за това или като си го представя, той не посмя да разкрие желанието си, защото по някакъв начин успях да му втълпя, че в противен случай ще го убия.
Когато свършихме тази работа, върнахме се в укреплението и аз се залових да се погрижа за слугата си. Най-напред му дадох чифт платнени долни гащи, които бях взел, както споменах, от сандъка на клетия канонер от разбилия се кораб. Преправих ги малко и му станаха съвсем по мярка, след което му уших, доколкото ми беше по силите, късо палто от козя кожа (бях се превърнал в сравнително сносен шивач) и му дадох една шапка, която бях направил от заешка кожа — много удобна и доста умело изработена, и така успях да го облека криво-ляво, а той страшно много се зарадва, като видя, че е облечен почти толкова добре, колкото господаря си. Вярно, че отначало дрехите спъваха движенията му — гащите му пречеха, а ръкавите на палтото го жулеха на раменете и под мишниците, но като ги отпуснах малко на местата, където се оплакваше, че му стягат, и като посвикна с тях, накрая му станаха съвсем удобни.
На другия ден, след като го бях завел в колибата си, започнах да обмислям къде да го настаня; и за да му е добре, а едновременно с това и да не се притеснявам, направих му малък навес в празното място между двете укрепления, отсам втората и оттатък първата ограда, и тъй като там се намираше и входът към пещерата ми, сковах от дъски нещо като каса с врата, които поставих не на самия отвор, а малко зад него, и то така, че вратата да се отваря навътре. Нощем я залоствах и прибирах стълбите, поради което Петкан нямаше начин да се прехвърли през първата ограда без да вдигне толкова много шум, та положително да се събудя, защото над първата ограда, направена от дълги колци, сега се беше получил истински покрив, който засланяше жилището ми и опираше в планинския склон. Бях преплел в него клони вместо летви, след което използвах неизсъхнала оризова слама, жилава като тръстика, за да го уплътня, докато пластът стана съвсем дебел. Там, където бях оставил дупка, тоест празно място, за да излизам и влизам по стълбата, сложих нещо като капак, който при никакъв опит отвън не би могъл да се отвори, без да се вдигне голям шум. Що се отнася до оръжията, прибирах ги вътре при мене всяка вечер.
Всички тези предпазни мерки обаче се оказаха излишни, защото едва ли някой човек е имал по-верен, по-предан и по-искрен слуга от Петкан, спокоен, ведър и безхитростен, съвършено покорен и изпълнителен, той ме обичаше с любовта, която изпитва детето към баща си. Осмелявам се дори да кажа, че ако се наложеше, той би пожертвал живота си, за да ме спаси — даде ми много доказателства за това и аз не се съмнявах ни най-малко, че ще го стори, поради което скоро се убедих, че няма нужда да вземам предпазни мерки и да се боя от него.
По тези причини често ме спохождаше мисълта, че макар Господ посредством провидението и делата, които направляваше с ръката си, да бе решил да лиши такава голяма част от света на своите създания от най-доброто предназначение, за което бяха пригодени техните способности и душевни сили, Той все пак им бе отредил същите сили, разсъдък, усещания, сърдечност и чувство за дълг, същите страсти и нетърпимост към злините, същите представи за благодарност, искреност и преданост и същото предразположение към вършенето на добрини и приемането им, които бе отредил и на нас, а когато решеше да им даде възможност да ги проявят, диваците бяха готови дори повече от нас да ги употребят по правилното им предназначение, за което са били предопределени. Понякога това много ме натъжаваше, защото имаше случаи, когато си давах сметка колко лошо използваме всички тези неща, макар да разполагаме с власт, озарена от великия светилник на напътствието — от Божия дух — и от познанието на неговото слово, добавено към нашата възприемчивост; питах се защо Бог бе решил да скрие такива спасителни знания от толкова милиони души, които, ако съдех по този клет дивак, биха ги използвали много по-добре от нас.
Тръгвах оттук и често стигах толкова далече, че отправях нападки към царството на провидението и го обвинявах, че е извършило такова несправедливо и произволно разпределение на благата, та е скрило от някои хора прозрението, което е дало на други, а очаква от всички еднакво да изпълнят дълга си. Възпрях се обаче и обуздах мислите си със следното заключение: първо, че не знам по какви съображения и закони е било писано така на диваците, защото Бог, поради самата си същност, е принуден да бъде безкрайно свят и справедлив, така че не е възможно всички тези създания да са били нарочно лишени от неговото присъствие по причина, че са съгрешили срещу това прозрение, което, както се казва в Писанието, е закон за тях, според правила, които човешката съвест признава за справедливи, макар че не ни е дадено да знаем на какво основание; и, второ, че след като всички ние все още сме глина в ръцете на грънчаря31, нито една съдина не би могла да му каже:
Но нека се върна към новия си другар, който много ме радваше. Залових се да го науча на всичко необходимо, за да ми бъде от полза, да се справя и да ми помага, но особено се постарах да го науча да говори и да ме разбира, когато аз му говоря, и той се оказа най-възприемчивият ученик на света, при това винаги, когато се случеше да ме разбере или да ме накара да го разбера, така се развеселяваше, че ставаше още по-усърден и доволен и ми беше много приятно да разговарям с него; положението ми дотолкова се облекчи, че започнах да си казвам: стига да не бъда заплашван повече от диваците, не ме е грижа дали някога ще се махна от мястото, където живея.
XXIII глава
Два-три дни след като се бях завърнал в своята крепост, си помислих, че за да откажа Петкан от ужасната храна с която бе свикнал, и от канибалските гастрономически увлечения, трябва да го накарам да опита друго месо; затова една сутрин тръгнахме към гората. Отидох с намерението да убия някое яре от моето стадо, да го донеса у дома и да го сготвя. Но по пътя видях една коза, легнала на сянка, с две ярета край нея. Хванах Петкан за ръка. „Стой — казах му аз, — не мърдай!“ И му направих знак да остане на мястото си, след което вдигнах пушката и убих едното яре. Клетият Петкан, който беше видял отдалече как убивам неговия брат дивака, но нито знаеше, нито можеше да си представи как точно е станало това, се стресна от изумление, разтрепери се от глава до пети и изглеждаше така втрещен, че си помислих, че ще се строполи. Не видя ярето, в което се целех, или пък не схвана, че съм го убил, защото взе да запретва
