увесени на вериги петимата заложници на брега на острова, докато умрат.
Това изглеждаше жестоко и ги убеди, че губернаторът не се шегува; те обаче нямаха друг изход, освен да се примирят, след което вече не само капитанът, но и пленниците се заеха да уговарят другите петима, че трябва да изпълнят дълга си.
Ето каква бе числеността на силите ни за нападението: 1. капитанът, неговият помощник и пътникът; 2. двамата пленници от първата шайка, които освободих, понеже капитанът ги познаваше добре, и им дадох оръжие; 3. другите двама, които дотогава държах вързани в моя заслон, но сега освободих по предложение на капитана; 4. петимата, освободени последни — или всичко дванайсет души, освен петимата, затворени като заложници в пещерата.
Попитах капитана дали е склонен да рискува с такава група, за да нападне кораба; що се отнася до мен и Петкан, смятах, че е по-разумно да не участваме, след като седмина моряци оставаха на острова — достатъчно щяхме да бъдем заети с грижите да ги държим разделени и да им носим храна.
С петимата от пещерата реших да се отнасям строго, но все пак Петкан ги посети два пъти през деня и им достави най-необходимото: накарах другите двама да пренесат храната на определено място, а Петкан я вземаше оттам.
Когато се появих пред двамата заложници, бях заедно с капитана, който им каза, че аз съм човекът, определен от губернатора да ги надзирава, и че желанието на губернатора е да не ходят никъде без мое нареждане, а ако не се подчинят, ще бъдат преведени в крепостта и оковани във вериги. Понеже не ме бяха видели в ролята на губернатор, аз им се представих за друг човек, но при всеки възможен случай отварях дума за губернатора, гарнизона, крепостта и тям подобни.
По този начин пред капитана вече не стояха трудности, оставаше само да приготви двете лодки, да запуши дупката на едната и да определи екипажите. Така че той сложи пътника начело на първата лодка с четирима моряци на разположение, а самият капитан заедно с помощника си и още петима моряци заеха другата лодка. Справиха се с работата много добре. Около полунощ вече приближили кораба. Щом стигнали на разстояние, от което да се чува, капитанът накарал Робинзон да извика на екипажа, че са докарали хората и лодката, че много дълго време са ги търсили и така нататък — изобщо да поддържа разговор, докато лодките стигнат до самия кораб. Тогава капитанът и помощникът му първи се качили на борда с оръжие в ръце и тутакси повалили втория помощник-капитан и корабния дърводелец с прикладите на мускетите си; хората им ги следвали много предано, така че успели да се справят с всички, намиращи се на главната палуба и квартердека, и започнали да залостват люковете, за да не се качат горе онези, които били в кубрика; през това време хората от другата лодка, спряла при носа на кораба, се справили с онези на бака и с избягалите долу в готварницата и взели в плен тримата моряци, скрили се там.
Когато свършили всичко това и на палубата настъпило спокойствие, капитанът наредил на помощника си да проникне заедно с още трима души в каютата на кърмата, където спял новоизбраният капитан на бунтарите. Той се бил събудил от суматохата и се бил затворил там заедно с двама моряци и един юнга, всичките въоръжени. Помощникът разбил с лост вратата, новият капитан и хората му започнали неудържимо да стрелят и един куршум от мускет улучил помощника в ръката и натрошил костта; били ранени и двама моряци, но никой не бил убит.
Помощник-капитанът надал викове за помощ и макар че бил ранен, влетял в каютата и застрелял с пищова си новия капитан в упор — куршумът влязъл през устата и излязъл зад едното ухо преди оня и думичка да промълви, при което останалите се предали и корабът бил успешно превзет, без да се пролива повече кръв.
Щом като завладели кораба, капитанът наредил да дадат залп със седемте оръдия (бяхме се разбрали за такъв сигнал), за да ме уведоми, че са се справили. Можете да не се съмнявате в радостта, която изпитах, след като бях стоял в очакване на брега чак до два часа през нощта.
Веднага щом чух уговорения сигнал си легнах и тъй като бях прекарал извънредно уморителен ден, заспах много дълбоко, докато призори не ме стресна нов залп. Станах и след малко чух, че някой ме вика: „Губернаторе, губернаторе!“, а след миг познах гласа на капитана. Когато се изкачих до върха на хълма, той стоеше там. Посочи ми кораба и ме прегърна.
— Драги ми приятелю и избавителю — каза капитанът, — погледнете своя кораб, защото той наистина ви принадлежи, заедно с мене и всички, които са на борда му!
Обърнах поглед към морето и видях, че корабът се намира на по-малко от половин миля от брега — щом станали господари на положението, моите хора вдигнали котва, а понеже времето беше хубаво, бяха спрели точно срещу устието на малкия поток; и тъй като имаше прилив, капитанът беше стигнал с корабната лодка близо до мястото, където някога разтоварих саловете, така че бе слязъл на сушата почти пред прага ми.
Първоначалното ми изумление беше толкова голямо, че насмалко да падна в несвяст. Пред очите ми ясно се появи картината на моето избавление, което зависеше от мене — всичко изглеждаше лесно, а един голям кораб бе готов да ме отведе където поискам. Известно време в началото не бях в състояние и дума да кажа на капитана, а когато ме взе в прегръдките си, здраво се хванах за него, защото иначе щях да се строполя на земята.
Капитанът, усетил изумлението ми, веднага измъкна от джоба си бутилка и ми даде да отпия от силната напитка, която бе донесъл специално за случая. След като пийнах глътка, седнах на земята и макар че се посъвзех, мина доста време, докато ми дойде дар слово.
През цялото това време въодушевлението на клетия човек бе не по-малко от моето, само дето за разлика от него аз се намирах под впечатлението на изненадата; той ми каза хиляди добри думи, за да ме успокои и да дойда на себе си, но бликналата в душата ми радост беше толкова голяма, че всичките ми чувства бяха объркани; не след дълго сълзите ми рукнаха и постепенно си възвърнах способността да говоря.
Тогава на свой ред прегърнах капитана като мой избавител и ликувахме заедно. Казах му, че го приемам като човек, изпратен от небето, за да ме избави, че цялата работа изглеждаше като низ от чудеса и че тъкмо такива неща са свидетелствата, които имаме за тайната намеса на провидението, управляващо света, и са доказателство, че очите на необятната сила могат да открият нещастния човек дори в най-затънтеното кътче на земята и когато пожелаят, да му изпратят помощ.
Не забравих да отправя благодарствени молитви към небето — та кое ли сърце би изтърпяло да не благодари на Бога, не само задето бе помогнал по чудодеен начин в тази пустош на един човек в отчаяно положение, но и понеже винаги трябва да се признава, че от Него иде избавлението!
След като поговорихме известно време, капитанът ми каза, че ми е донесъл нещичко, за да се подкрепя — каквото имало под ръка на кораба, останало в запасите му след дългото господство на злосторниците. При тези думи капитанът извика на хората си в лодката да свалят на брега взетото за губернатора. И наистина, получих такива подаръци, сякаш нямаше да заминавам заедно с тях, а щях да продължа да живея на острова, докато те потеглят с кораба без мене.
Най-напред капитанът ми поднесе флотски сандък с бутилки, пълни с отбрани питиета, както и шест големи бутилки с мадейра, всяка съдържаща по две кварти36 вино: два фунта чудесен, силен тютюн, дванайсет къса хубаво говеждо месо и шест къса свинско, а също и торба грах и стотина фунта сухари.
Даде ми и сандък захар, сандък брашно, чувал с лимони, две бутилки цедратов сок и куп други работи. Освен тях обаче имаше и неща, които ми бяха хиляди пъти по-необходими: донесе ми шест чисто нови ризи, шест много хубави шалчета, два чифта ръкавици, чифт обувки, шапка, чифт чорапи и един много хубав кат горни дрехи от собствения си гардероб, които бе носил съвсем малко. С една дума, облече ме от глава до пети.
Подаръците бяха дадени от сърце и съвсем подходящи, като се има предвид положението на човека, за когото бяха предназначени. И все пак на света няма нищо по-неприятно, по-неудобно и по-досадно от чувството, което изпитах, когато за пръв път се облякох във въпросните дрехи.
След като размяната на любезности приключи и всички дарове бяха пренесени в малкото ми жилище, започнахме да мислим какво да правим с нашите пленници — струваше си да решим дали е безопасно да ги вземем с нас, или не, особено двамината от тях, за които знаехме, че са непоправими и твърдоглави в крайна степен; според капитана те бяха такива нехранимайковци, че нямаше смисъл да се церемоним с тях; вземехме ли ги със себе си, трябваше непременно да са оковани във вериги като злосторници и предадени
