на властта в първата английска колония, до която стигнем. Разбрах, че капитанът много се безпокои какво ще стане, и при това положение му казах, че ако няма нищо против, готов съм да увещая въпросните моряци сами да поискат да бъдат оставени на острова.
— От все сърце желая това! — отвърна ми той.
— Добре тогава, ще изпратя да ги повикат и ще говоря с тях от ваше име — предложих аз.
Изпратих Петкан и двамата заложници, които вече бяха освободени, понеже другарите им изпълниха обещанието си. Та значи изпратих ги до пещерата, за да доведат петимата вързани моряци в заслона и да изчакат идването ми.
След известно време се появих там, нагласен в новите одежди, отново в ролята на губернатор. Щом се срещнахме (капитанът също дойде с мен), поръчах да доведат пред мене моряците и им казах, че престъпното им отношение към капитана ми е известно от игла до конец: зная как са завладели кораба и са се готвели за нови разбойнически подвизи, но провидението ги е заплело в собствените им кроежи и те сами са паднали в ямата, която са изкопали.37
Дадох им да разберат, че корабът, превзет по мое нареждане, сега се намира на рейд и че скоро ще видят наградата, която е получил избраният от тях капитан за злодеянието си: ще го видят увесен на рея.
Що се отнася до тях, исках да науча какво, имат да кажат и дали не трябва да ги екзекутирам като пирати, заловени на местопрестъплението, тъй като не бива да се съмняват, че в качеството си на представител на властта имам правото да го сторя.
Един от тях отговори от името на всички: нямали какво да кажат, освен че когато били Взети в плен, капитанът обещал да пощади живота им, затова смирено молят да проявя милосърдие. Аз обаче им обясних, че не зная какво милосърдие бих могъл да проявя, след като съм решил да напусна острова заедно с всичките си хора и съм се уговорил с капитана да ме закара до Англия. А капитанът от своя страна може да ги вземе само ако ги държи оковани във вериги като затворници до Англия, където да бъдат съдени за участието си в бунта и отвличането на кораба, а те положително знаят, че това ще ги доведе до бесилото; така че ми е трудно да реша какво е по-добро за тях, освен ако не им е хрумнало да преживеят дните си на моя остров; стига да имат подобно желание, все ми е едно, и понеже така и така заминавам, склонен съм донякъде да ги пощадя, ако смятат, че могат да останат на този бряг.
Те изглеждаха много благодарни и казаха, че предпочитат да рискуват и да останат тук вместо да бъдат отведени в Англия, за да ги обесят, така че с това приключихме въпроса.
Капитанът обаче се престори, че има нещо против, защото не се осмелявал да ги остави на острова. Направих се на малко ядосан от думите му и му рекох, че те са не негови, а мои пленници; и че след като съм проявил такава благосклонност към тях, възнамерявам да изпълня обещанието си, а в случай че той не смята за необходимо да се съгласи, ще ги пусна на свобода, както съм ги намерил; а ако това не му харесва, може да ги плени отново, стига да ги хване.
Веднага си пролича колко са ми благодарни тези моряци, а аз съответно ги пуснах на свобода и ги помолих да се оттеглят в гората — там, откъдето ги бяха довели, а по-късно щях да им оставя някакво огнестрелно оръжие и барут, както и да им дам напътствия, които да им помогнат да живеят тук много добре, след като така са решили.
Бях готов да се кача на кораба, но казах на капитана, че ще остана на острова още една нощ, за да си събера вещите, като предпочитам междувременно той да се върне на борда и да гледа всичко да е в ред, а на следващия ден да изпрати лодка, която да ме вземе; също така му наредих да увеси тялото на убития бунтовнически капитан на рея, та да го видят петимата моряци.
Когато капитанът си тръгна, изпратих да доведат моряците в жилището ми и поведох задълбочен разговор за тяхното положение. Казах им, че според мене изборът им е правилен, защото ако капитанът ги вземе със себе си, положително ще виснат на бесилото. Посочих им бунтовническия капитан, обесен на рея и рекох, че едва ли могат да се надяват на нещо по-добро.
Когато моряците до един заявиха, че желаят да останат на острова, аз им казах, че ще споделя с тях историята на живота си тук и ще им обясня как могат да облекчат съществуването си. Разправих им съответно всичко за това място отначало докрай и за моето идване тук; показах им укреплението си, също и как правя хляб, как сея зърно, как суша грозде — с една дума, научих ги на всичко, необходимо да живеят по-леко. Разправих им и историята на шестнайсетте испанци, чието пристигане се очакваше и за които оставих писмо; накарах моряците да ми обещаят, че няма да правят разлика между тях и себе си.
Оставих им оръжието си: петте мускета, трите ловджийски пушки и трите саби. Имах още и над буре и половина барут, защото след първите една-две години използвах барута рядко и въобще не го пилеех. Описах им начина, по който отглеждах стадото си, и им дадох указания да доят козите, да ги хранят добре и да правят както масло, така и сирене.
С една дума, разкрих им живота си от всички страни и добавих, че ще увещая капитана да им остави още две бурета барут, както и зеленчукови семена, на каквито самият аз много щях да се радвам навремето; дадох им и чувала с грах, който капитанът ми донесе за храна, и им поръчах непременно да го засеят, за да си осигурят реколта.
След като приключих с това, на другия ден ги оставих и се качих на кораба. Приготвихме се незабавно да отплаваме, но тази нощ не вдигнахме котва. Рано на следващата сутрин двама от петимата моряци доплуваха до кораба и като започнаха жално да се оплакват от другите трима, молеха да ги вземем с нас в името на Бога, понеже иначе щели да бъдат убити; настояваха капитанът да ги пусне на борда, пък ако ще веднага да ги обеси.
При това положение капитанът се престори, че всичко е в мои ръце, и след като ги поизмъчихме и ги накарахме тържествено да обещаят, че ще се поправят, ги взехме на борда, своевременно ги наложихме здравата с камшици за назидание, подир което те доказаха, че са много почтени и кротки хора.
Малко по-късно, когато настъпи приливът, капитанът нареди лодката да отиде до брега, натоварена с нещата, обещани на моряците, като към тях бяха добавени, благодарение на моята намеса, сандъците и дрехите им, които те приеха с голяма благодарност; аз също им вдъхнах кураж, като им казах, че ако ми се открие възможност да изпратя насам кораб, който да ги прибере, няма да ги забравя.
Когато си вземах сбогом с острова, занесох на борда за спомен голямата шапка от козя кожа, която си бях направил, чадъра си и папагала; не забравих обаче да прибера парите, за които споменах по-напред — толкова дълго се бяха въргаляли без полза при мене, че бяха ръждясали, или, по-скоро, изгубили блясъка си и заприличваха на сребро само ако човек ги поизтъркаше и изчистеше; взех също и парите, намерени при крушението на испанския кораб.
Така напуснах острова (както установих по корабния дневник, беше деветнайсети декември 1686 година), след като бях живял на него двайсет и осем години, два месеца и деветнайсет дни: бях избавен от второто си пленничество на същия ден от месеца, когато избягах с онази барко-лонго от маврите в Сале.
След дълго плаване пристигнах с кораба в Англия на единайсети юни, лето господне хиляда шестстотин осемдесет и седмо, след трийсет и пет годишно отсъствие.
Когато пристигнах в Англия, не познавах нито една жива душа, сякаш никога не бях имал близки там. Заварих моята благодетелка и предана пълномощничка, на която бях поверил парите си, жива, но преминала през големи несгоди, овдовяла повторно и много изпаднала. Успокоих я, че няма да търся от нея онова, което ми дължи — напротив, за благодарност към някогашните й грижи и преданост, облекчих положението й доколкото позволяваха скромните ми средства, с които по това време всъщност успях да направя много малко за нея; все пак я уверих, че никога няма да забравя каква доброта бе проявила към мене и наистина не я забравих, когато имах възможност да й помогна повече, както ще се разбере като му дойде времето.
След това заминах за Йоркшир, но баща ми се бе поминал, както и майка ми — всички от семейството ми бяха измрели; открих само две от сестрите си и две от децата на единия ми брат; и тъй като отдавна ме мислеха за мъртъв, не ми беше предвидено нищо от наследството. С една дума, не намерих нищо, което да ми донесе облекчение или да ме подпомогне, а с малкото пари, с които разполагах, нямаше да стигна далече в уреждането на положението си.
Вярно, срещнах се с една проява на признателност, която не очаквах — получих я от страна на капитана на търговския кораб, комуто бях донесъл щастливо избавление, като едновременно с това бях спасил и
