кораба, и товара му. Като описал подробно на корабопритежателите как точно съм спасил кораба и живота на моряците, те ме поканиха да се срещна с тях и с някои други заинтересувани търговци и като цяло ми изказаха голяма благодарност за случая — възнаградиха ме с почти двеста фунта стерлинги.
Ала след като поразмислих върху положението си и видях, че тази сума доникъде няма да ми стигне, ако искам да уредя живота си, реших да замина за Лисабон и да видя дали няма да открия някакви сведения какво е състоянието на бразилската ми плантация и какво е станало със съдружника ми, който с право предполагах, че от години ме смята за мъртъв.
С това намерение се качих на кораб за Лисабон, където пристигнах през месец април на 1688 година. При всичките тези пътувания ме съпровождаше верният ми слуга Петкан, който засвидетелствуваше своята преданост във всеки възможен случай.
Пристигнах в Лисабон и като поразпитах, открих, за моя голяма радост, някогашния си приятел — капитана на кораба, с който за пръв път потеглих по море към африканския бряг. Той беше остарял и напуснал плаването, като бе сложил за капитан на кораба своя син, един вече далеч немлад човек, който все още доставяше стоки в Бразилия. Старецът не ме позна, пък и аз едва го познах отначало, но скоро го накарах да си спомни за мене, като му казах кой съм.
След няколко вълнуващи мига като между стари приятели аз го попитах, както сигурно предполагате, какво е положението с плантацията и със съдружника ми. Старецът ми отговори, че от около девет години не е ходил в Бразилия, но може да твърди със сигурност, че когато си заминавал последния път, съдружникът ми бил жив, докато и двамата попечители, които бях оставил, за да следят какво става с моя дял, починали. При все това смяташе, че сигурно ще имам доста добра печалба от разрастването на плантацията, тъй като когато всички решили, че съм претърпял корабокрушение и съм се удавил, попечителите ми били предали на съдия-изпълнителя моя дял печалба от реколтите, да се разпорежда с него в случай че не се върна и не си го потърся — една трета да отиде за краля, а две трети за манастира „Свети Августин“ в помощ на бедните и за обръщане на индианците в католическата вяра. Ако обаче аз се появя, или изпратя човек от свое име, за да получи състоянието ми, то ще ми бъде възстановено; няма да могат да ми възстановят само разликата от ежегодното увеличаване на печалбата, разпределено за благотворителни нужди. Същевременно моят приятел ме увери, че служителят на кралската хазна, отговарящ за приходите от поземлена собственост, както и определеният за целта манастирски служител отначало докрай са следили ответното лице, тоест моя съдружник, и всяка година той давал пълен отчет за печалбата, като те надлежно получавали половината.
Попитах го дали има представа доколко са нараснали доходите от плантацията и дали си струва да ги потърся, или при отиването ми там ще срещна пречки в придобиването на законно полагащата ми се част.
Той ми отговори, че не може да ми каже точно до каква степен се е разраснала плантацията, но със сигурност знае, че моят съдружник е забогатял извънредно много, и то като се е ползувал само от половината приходи; и че доколкото си спомня, бил чул, че кралската третина, която, изглежда, била дадена на някакъв друг манастир или религиозно място, възлизала на повече от двеста мойдора годишно; а що се отнася до безболезненото възвръщане на правата ми, нямало повод за притеснения, тъй като съдружникът ми е жив и може да установи самоличността ми, още повече че името ми е записано в регистрите на страната. Каза ми също така, че наследниците на двамата ми попечители са твърде почтени и честни хора, при това и много заможни, ето защо според него те не само че ще ме подкрепят при възвръщането на правата ми, но и ще ми връчат значителна сума, полагаща ми се за времето, когато бащите им са упражнявали попечителството, преди да го прехвърлят, както споменах, а това продължило, той добре помнел, около дванайсет години.
Изразих известно притеснение и неудобство от това положение и запитах стария капитан как се е случило, че попечителите са постъпили така с моето състояние, след като той знае, че бях направил завещание и бях посочил него, португалския капитан, за мой наследник във всяко едно отношение.
Той се съгласи, че това е вярно, но тъй като нямало доказателства за моята смърт, той не можел да играе ролята на изпълнител на волята ми, докато отнякъде не дойдела вест, че съм починал; при това нямал желание да се бърка в нещо, което се намира толкова далече; вярно — бил дал гласност на завещанието ми, предявил иск и стига да успеел да представи доказателство, че съм жив или мъртъв, посредством пълномощник можел да влезе във владение на моето енженьо (така наричаха рафинериите за захар) и щял да поръча на сина си, който сега е в Бразилия, да го стори.
— Имам обаче още една вест — добави старецът, — която може би няма да ти допадне колкото останалите. Ето какво: когато сметнахме, че си безвъзвратно изчезнал, както смяташе и целият свят, твоят съдружник и попечителите ти всъщност ми предложиха да ми броят твоя дял за шест или осем от годините в началото и аз взех парите, но понеже по това време имаше големи разходи по разширяването на плантацията, построяването на енженьо и купуването на роби, сумата въобще не беше голяма в сравнение с онова, което се е получило по-късно. Все пак ще ти дам точна сметка за всичко, което взех, и за това как се разпоредих с него.
След като още няколко дни разговарях с този престарял приятел, той ми представи сметката за доходите от плантацията през първите шест години, подписана от моя съдружник и от търговците- попечители; изплащането винаги беше ставало със стоки: бали тютюн, сандъци захар, също така ром, меласа и т.н., както правят захарните плантатори. По тези сметки установих, че доходите са се увеличавали значително всяка година, но както беше казано по-горе, понеже се налагали големи разходи, първоначалната сума беше малка. Все пак старецът изтъкна, че ми дължи 470 златни мойдора, както и 60 сандъка захар и 15 двойни бали тютюн, които бяха изгубени заедно с кораба, претърпял корабокрушение на връщане в Лисабон единайсет години след моето заминаване от Бразилия.
После добрият човек взе да се оплаква от злочестините си, които го принудили да използва парите ми, за да покрие своите загуби и да си купи дял в нов кораб.
— Все пак, стари ми приятелю — каза ми той, — изпаднал в нужда, ти няма да изпитваш лишения, а щом се върне синът ми, ще бъдеш напълно възмезден.
При тези думи капитанът извади една стара кесия и ми даде 160 португалски златни мойдора и документ за кораба, с който синът му бе заминал за Бразилия, и от който той заедно със сина си притежаваше половината — даде ми и двете като залог за останалата част от дълга.
Бях прекалено трогнат от честността и добротата на клетника, за да мога да понеса това; а когато си спомних какво беше направил за мене, как ме беше наел за моряк, с какво великодушие ме обграждаше, непрекъснато и особено колко искрен приятел ми беше сега, едва се удържах да не се разплача от думите му. Ето защо най-напред го попитах дали положението му позволява да отдели в момента толкова много пари и няма ли да изпадне в затруднения. Той отговори, че дори да си създаде известни затруднения, парите са мои и аз може да имам по-голяма нужда от тях.
Всяка дума, изречена от добрия човек, звучеше толкова прочувствено, че докато го слушах, едва се удържах да не избухна в сълзи. Накратко, взех сто мойдора и поисках да донесат перо и хартия, за да напиша разписка, след което му върнах останалите и му казах, че ако някога стана собственик на плантацията, ще му върна и тези сто, както и направих по-късно, а що се отнася до полицата за залагането на неговата част от кораба, на който плава синът му, по никой начин няма да я взема; стига ми, че ако ми трябват парите, ще зная, че той е честен човек и ще ми ги изплати, а в случай че нямам нужда и получа състоянието, което той смята, че с основание мога да очаквам, няма да взема от него нито пени повече.
Когато приключихме с този въпрос, старецът започна да ме пита дали да не ми посочи начин, по който да предявя претенциите си за плантацията, но аз му отговорих, че мисля лично да отида там. Той ми каза, че щом искам, мога да го сторя, но че ако не замина, има достатъчно пътища да си възвърна правата и незабавно да ми бъдат прехвърлени доходите, за да ги използвам; и понеже в Лисабонската река тъкмо сега има кораби, готови да отплават за Бразилия, капитанът ме накара да си впиша името в регистъра на страната и даде клетвена декларация, за да се удостовери, че съм жив и че съм същият човек, който е купил земята за въпросната плантация, както вече стана дума.
Съобразно със закона в присъствието на нотариус бе направено пълномощно, което приятелят ми ме посъветва да изпратя, придружено с писмо от него, до негов познат търговец в Бразилия и предложи да остана да му гостувам, докато се получи отговор.
