големият злодей му е паднал на сгода, капитанът едва се удържа, но все пак го остави да се приближи дотам, та да е сигурен, че наистина е той, понеже дотогава само бе чул гласа му. Когато тримата се приближиха, капитанът и Петкан скочиха на крака и стреляха.
Боцманът беше убит на място, единият моряк бе улучен в тялото и се строполи редом с него, макар че не умря веднага, а живя още час-два, а третият хукна да спасява кожата си.
Щом изтрещяха изстрелите, аз веднага се втурнах напред с цялата си армия, която сега се състоеше от осмина души, а именно от мен, генералисимуса, от Петкан, моя генерал-лейтенант, от капитана и двамата му другари и от тримата военнопленници, на които бяхме гласували доверие и дадохме оръжие.
Работата е там, че ги нападнахме на тъмно и те не можеха да разберат колко сме; при това накарах моряка, когото бяха оставили в лодката и който вече беше в нашите редове, да ги вика по име, за да видим дали няма да мога да разговарям с тях, та да стигнем до някакво споразумение. Всичко стана както искахме — всъщност не беше никак трудно да се допусне, че при положението, в което се намираха, те щяха с голяма готовност да капитулират. Морякът извика с пълно гърло на единия от тях:
— Том Смит, Том Смит!
Човекът тутакси му отговори:
— Кой е, ти ли си, Робинзон? — защото, изглежда, го беше познал по гласа. Нашият човек рече:
— Да, аз съм. За Бога. Том Смит, хвърлете оръжието и се предайте, иначе тозчас ще загинете!
— На кого да се предадем? Къде са те? — отново се обади Смит.
— Тук са — отвърна морякът. — С капитана и още петдесет души, от два часа ви дебнем. Боцманът е убит, Уил Фрай е ранен, а аз съм пленник. Ако не се предадете, загубени сме!
— Сигурно ли е, че ще ни пощадят живота, ако се предадем? — попита Том Смит.
— Ще ида да попитам какво ще стане, щом обещавате да се предадете — рече Робинзон и зададе същия въпрос на капитана. Капитанът лично извика в отговор:
— Хей, Смит, нали познаваш гласа ми? Ако веднага хвърлите оръжието и се предадете в плен, всички освен Уил Аткинс ще бъдат пощадени.
При тези думи Уил Аткинс извика:
— За Бога, капитане, пожалете ме, какво толкова съм направил? Останалите не бяха по цвете от мене!
XVII глава
Това между другото съвсем не отговаряше на истината, защото после разбрах, че по време на бунта Уил Аткинс бил първият, който хванал капитана и се отнесъл грубиянски с него, като вързал ръцете му и го обсипвал с непристойни изрази. Сега обаче капитанът му каза, че трябва да се предадат безусловно и да разчитат на милосърдието на губернатора — имаше предвид мене, понеже всички те ме наричаха „губернатор“.
С една дума, моряците хвърлиха оръжието и взеха да молят да пощадим живота им. Изпратих човека, който бе разговарял с тях, придружен от още двама, за да ги вържат, след което голямата ми войска, състояща се от „петдесет“ души — сиреч заедно с въпросните трима всичко на всичко осмина на брой, излезе и плени тях, и лодката им; единствено аз и още един стояхме настрани, за да си придаваме тежест.
Следващата ни работа беше да поправим лодката и да решим как ще завземем кораба. Що се отнася до капитана, понеже сега му се удаде възможност да разговаря с моряците, той се зае да им втълпява каква низост са проявили те по отношение на него и надълго и нашироко им обясни какви пагубни последствия има техният замисъл, как със сигурност в крайна сметка ще ги доведе до злочестия и беди, а може и до бесилото.
Всички, изглежда, се разкаяха и удариха на молба да пощадим живота им; по този случай капитанът им каза, че те са пленени не от него, а от владетеля на острова, защото само са си мислели, че ще го оставят на гол пустинен остров, а всъщност Божията ръка се е намесила да ги насочи към обитаем остров, чийто губернатор е англичанин; че ако поискал, той, капитанът, можел да ги избеси до един още тук, но тъй като им бил обещал милост, смятал да ги изпрати в Англия, за да си получат заслуженото според правосъдието — с изключение на Аткинс, за когото имал нареждане от губернатора да му предаде, че трябва да се приготви да срещне смъртта, защото ще бъде обесен на другата сутрин.
Макар думите на капитана да бяха плод на неговото въображение, те все пак имаха желания ефект: Аткинс падна на колене и започна да моли капитана да се застъпи пред губернатора, та да спаси живота му, а всички останали го молеха в името на Бога да не ги изпраща в Англия.
Тогава ме обзе чувството, че е дошло времето на нашето избавление и че ще бъде съвсем лесно да склоним тези моряци, та с готовност да вземат участие в завладяването на кораба. Отдръпнах се в тъмното по-далече от тях, за да не видят случайно що за губернатор си имат, и извиках капитана при мене. Извиках така, като че се намирах на голямо разстояние, а един от хората ми, както му бях наредил, каза на капитана:
— Капитане, главнокомандващият ви вика!
При което капитанът отвърна:
— Предай на Негово превъзходителство, че веднага идвам!
Това направо слиса пленниците, които до един повярваха, че главнокомандващият се намира съвсем наблизо заедно с още петдесет души.
Когато капитанът дойде при мене, обясних му какъв план имам за превземането на кораба и той го прие с възхищение, като предложи да го изпълним още на следващата сутрин.
Но за да го осъществим по-изкусно и да си осигурим успеха, аз му казах, че е необходимо да разделим пленниците и че той ще трябва да отиде и да изпрати Аткинс, заедно с още двама от най-закоравелите бунтари, да бъдат отведени в пещерата, където да стоят вързани като останалите. Работата бе възложена на Петкан и на двамината, които заварихме на брега с капитана.
Отведоха ги в пещерата, като че това беше затвор — наистина мястото изглеждаше мрачно, особено на хора в тяхното положение.
Наредих другите да отидат в моя заслон, както го наричах, на който вече дадох пълно описание. Понеже там имаше ограда, а моряците бяха вързани, нямаше опасност да се случи нещо, особено след като пленниците се държаха добре.
На сутринта изпратих капитана, за да преговаря с тях, или по-скоро да ги изпита, и да ми каже дали според него можем да им се доверим, или не, за да се появят на борда на кораба и да изненадат останалите. Той им приказва за това, колко са му навредили и до какво положение са го довели и макар засега губернаторът да е пощадил живота им, няма съмнение, че ако бъдат изпратени в Англия, до един ще ги обесят, при това позорно оковани във вериги; ако обаче се присъединят към напълно справедливия опит да си възвърнем кораба, капитанът ще получи от губернатора уверение, че те ще бъдат помилвани.
Можете да си представите с каква готовност би се приело едно такова предложение от хора в подобна безизходица: те паднаха на колене пред капитана и му обещаха с най-тържествени клетви да му бъдат верни до последна капка кръв, а ако той им спаси живота, да го съпровождат до края на света и докато са живи, да го имат като баща.
— Ще трябва да отида и да предам на губернатора думите ви — казал капитанът, — пък да видим дали ще успея да го склоня, та да се съгласи.
След което ми описа подробно в какво състояние на духа се намират моряците и изрази мнението си, че наистина вярва в тяхната преданост.
Все пак, за да се подсигурим докрай, аз го накарах да се върне, да отдели същите петима и да им каже, че както разбират, нужда от хора няма, но той ги взема за свои помощници, а губернаторът ще задържи другите двама и другите трима, затворени като пленници в укреплението (пещерата ми), за заложници, гарантиращи верността на петимата; и ако се окаже, че помощниците му изменят на делото, ще оставят
