при това с пробито дъно.
След като размишляваха известно време върху видяното, започнаха да викат другарите си и два-три пъти крещяха колкото сила имат, за да бъдат чути, ала всичко се оказа напразно. Тогава се събраха в кръг и дадоха залп, като стреляха с пищовите си. Добре чухме залпа и екотът му прокънтя из цялата гора, но все едно — онези в пещерата положително не можеха да ги чуят, а моряците, които бяха с нас, макар да ги чуваха, не се осмеляваха да им отговорят.
Както ни казаха по-късно, това толкова ги учудило, че решили да се върнат на кораба и да съобщят на останалите, че всичките им другари са загинали, а първата лодка е пробита. Видяхме, че веднага спуснаха своята лодка обратно в морето и до един се качиха в нея.
Капитанът страшно се обърка и се чудеше какво може да се направи, понеже реши, че те ще отидат на кораба и ще вдигнат платната, като си рекат, че другарите им са загинали, а при това положение той щеше да остане без кораба, който се надяваше да си възвърне. Скоро обаче нещо друго го уплаши много повече.
Лодката не беше стигнала твърде далече, когато видяхме, че отново се насочва обратно към брега, но този път имаше нещо ново и в поведението на моряците, които явно се бяха съвещавали какво да направят: бяха решили трима да стоят в лодката, а останалите да слязат на брега и да потърсят из околността своите другари.
Това дълбоко ни разочарова, защото сега не знаехме как да постъпим: ако вземехме в плен седемте души, слезли на брега, нямаше да има полза, тъй като лодката щеше да ни се изплъзне, да се върне при кораба и тогава положително щяха да вдигнат котва и да отплават, при което губехме възможността да завладеем кораба.
Но тъй като не ни оставаше нищо друго, трябваше да изчакаме и да видим какъв ще бъде развоят на събитията. Седмината слязоха на брега, а тримата, които останаха в лодката, я вкараха доста по-навътре в морето и пуснаха котва, за да чакат, така че не беше възможно да нападнем лодката.
Слезлите на брега се държаха вкупом и тръгнаха към върха на ниския хълм, под който се намираше моето жилище. Виждахме ги ясно, макар самите ние да бяхме скрити от очите им. Щяхме много да се радваме, ако ни приближеха, за да можем да се прицелим в тях, или ако се отдалечаха още повече, та да можем да напуснем скривалището си.
Когато обаче стигнаха до склона на хълма, откъдето се откриваше просторна гледка към долините и горите, разположени в североизточната, най-ниска част на острова, те започнаха да крещят и да викат, докато останаха без сили, и понеже, изглежда, не смееха да се отдалечат много нито от брега, нито един от друг, седнаха всички под едно дърво, за да обсъдят положението. Хубаво щеше да е, ако бяха решили да поспят, както предишните — с това работата би свършила бързо в наша полза; те обаче прекалено много се безпокояха от заобикалящите ги опасности, за да си позволят да заспят, макар че въобще не знаеха от какъв род е опасността, от която трябва да се боят.
Както те се договаряха, капитанът ми предложи да направим нещо много разумно: понеже смяташе, че те отново ще дадат залп с надеждата другарите им да ги чуят, той искаше да връхлетим върху им точно когато изпразнят пушките си и тогава те положително щяха да се предадат и щяхме да ги пленим, без да се пролива кръв. Предложението ми допадна, стига да го осъществяхме когато сме достатъчно близо, та да им изскочим насреща преди отново да заредят оръжията си.
Такава възможност обаче не ни се удаде и ние се спотайвахме дълго време, без да решим какво да предприемем. Накрая казах на останалите, че според мене до настъпването на нощта няма да може да се направи нищо и че ако групата не се върне на лодката, сигурно ще успеем да намерим начин да се вклиним между тях и брега и да използваме някоя хитрост, та да принудим ония от лодката да слязат на брега.
Чакахме доста дълго и почти изгубихме надежда, че ще се махнат оттам, но видяхме, че след дълги обсъждания, които много ни притесниха, те се надигат и тръгват към морето. Излезе, че изпитваха такъв голям ужас от опасностите, които ги заплашваха на това място, че бяха решили да се върнат на борда на кораба, да обявят другарите си за загинали и да продължат по своя път.
Веднага щом забелязах, че тръгват към брега, аз си помислих тъкмо това, което ставаше: че са се отказали от търсенето и са решили да се прибират; а като обясних на капитана какво смятам, той начаса бе готов да изпадне в отчаяние заради страховете си, но на мене тутакси ми хрумна една хитрост, с която щях да ги накарам да се върнат и която съответстваше на целта ни до последни подробности.
Наредих на Петкан и на помощник-капитана да прекосят малкия поток на запад и да се отправят към мястото, където диваците бяха слезли на брега, когато спасих Петкан. Щом стигнеха до едно неголямо възвишение на около половин миля оттук, казах им да викат с цяло гърло и да почакат, докато се уверят, че моряците са ги чули. А веднага щом чуят да им отговарят, отново да викат, след което да се скрият и да се обаждат на повикванията им ту оттук, ту оттам, докато ги подмамят към вътрешността на острова, при възможност — към горите, а после да се върнат при мене по пътя, който съм им посочил.
Виковете на Петкан и помощник-капитана се разнесоха тъкмо когато моряците влизаха в лодката. Чуха ги, отговориха им и хукнаха по брега в западна посока — откъдето идеха гласовете, докато не спряха пред потока, тъй като водата бе придошла и не можеха да го преминат. Тогава подканиха другарите си да дойдат и да ги прехвърлят с лодката, както и бях очаквал.
Видях, че щом се прехвърлиха и лодката навлезе по-навътре в устието на потока, като че това бе пристан, врязан в сушата, те потеглиха заедно с единия от тримата пазачи и в лодката, която вързаха за дънера на едно дръвче на брега, останаха само двама.
Тъкмо на това се бях надявал. Мигом оставих Петкан и помощник-капитана да си вършат работата и заедно с другите прекосих потока на място, което не се виждаше от лодката, и преди двамата пазачи да се усетят, изненадахме ги както единият лежеше на брега, а другият стоеше в лодката. Човекът на брега беше задрямал и понечи да скочи, но капитанът, който вървеше най-отпред, изтича до него и го събори на земята, след което извика на онзи в лодката, че или трябва да се предаде, или ще бъде убит.
Малко доводи са необходими, за да убедиш сам човек да се предаде, когато срещу него са се изправили петима, а другарят му е повален на земята; при това, изглежда, този не бе вземал такова дейно участие в бунта като останалите и затова лесно склони не само да се предаде, но по-късно и на драго сърце да се присъедини към нас.
Междувременно Петкан и помощник-капитанът толкова добре се справиха по отношение на останалите, че с виковете си ги водеха от един хълм към друг и от една гора към друга, докато не само че ги изтощиха, но и ги оставиха на място, където бяха сигурни, че няма да смогнат да стигнат до лодката преди здрачаване. Истина е; че когато се върнаха при нас, самите те бяха много изтощени.
Вече нямаше какво друго да правим, освен да дебнем в тъмното и да нападнем, когато сме убедени, че ще успеем.
Групата стигна до лодката няколко часа след завръщането на Петкан и дълго преди да се приближат, чухме как първите подканят по-задните да ги настигнат; чувахме и отговорите, и оплакванията, че са уморени и с подбити крака и не могат да вървят по-бързо, а тази вест ни беше добре дошла.
Трудно е да се опише техният смут, когато накрая стигнаха до лодката и откриха, че се намира на сухо в устието (тъй като водата се бе оттеглила при отлива), а двамата им другари са изчезнали. Чувахме как жално си подвикват и си казват, че са попаднали в омагьосана земя, където или има обитатели, които ще избият всички, или пък дяволите и духовете ще ги отвлекат до един, за да ги разкъсат и изядат.
Отново се обадиха и многократно викаха двамата си другари по име, но отговор нямаше. След известно време видяхме, доколкото бе възможно на сумрачната светлина, как тичат и кършат ръце като хора, обзети от отчаяние; сегиз-тогиз отиваха, да поседят в лодката, за да си поемат дъх, след което отново слизаха на брега, лутаха се напосоки и повтаряха всичко отначало докрай.
Моите хора с радост биха предпочели да им разреша да ги нападнат в тъмното, но на мене ми се искаше да изчакам по-удобен момент, за да не загинат и да запазя живота на колкото може повече от тях; преди всичко не ми се щеше да излагам на опасност живота на собствените си хора, след като знаех, че онези са добре въоръжени. Реших да изчакам и да гледам дали няма да се разделят; по тези причини преместих засадата по-наблизо и наредих на Петкан и на капитана да пропълзят така плътно прилепени до земята, та да не ги забележат, и да се приближат колкото може повече до тях, преди да започнат да стрелят.
Скоро след като Петкан и капитанът се бяха спотаили, боцманът, проявил се като главатар на бунта, но сега най-унилият и най-обезсърченият измежду всички, тръгна към тях с двама моряци. Като видя, че най-
