— Далече ли! — възкликна той. — Няма нищо далече за карета с шест коня. Щом аз те водя някъде, ти ще пътуваш като княгиня.
— Хм — казах аз, — това е цяла лудост, мили мой, но щом си решил, не ме е грижа за разноските.
И така, на уговорения ден ние се качихме в карета с много добри коне, с кочияш, ездач на предния впряг и двама лакеи в хубави ливреи. Придружаваха ни двама ездачи — един благородник и един паж с перо на шапката. Слугите наричаха мъжа ми милорд, а аз минавах за графиня. Така ние изкарахме много приятно пътуване до Оксфорд; трябва да призная, че нямаше човек на света, който да може да се държи така като лорд, както моят втори съпруг. Ние разгледахме всички забележителности на града, поговорихме с двама-трима професори относно намерението ни да изпратим в университета един наш племенник и споменахме, че някой от тях би могъл да стане негов настойник. Забавлявахме се да залъгваме други бедни професори с надеждата, че могат да станат поне изповедници на младия милорд. Поживяхме като истински благородници (що се отнася до разноските) и заминахме за Нортхамптън. Най-после се върнахме в къщи, след като похарчихме деветдесет и три лири за една дванадесетдневна обиколка.
За едно конте суетността е най-висше качество. Моят съпруг притежаваше качеството да не отдава никакво значение на разходите. Тъй като неговата история не е много интересна, достатъчно е да ви кажа, че след около година и три месеца той фалира и беше арестуван за дългове. Дължеше такава голяма сума, че беше невъзможно да бъде освободен под гаранция и затова ми се обади да отида да го видя в затвора.
Аз не бях изненадана, защото от известно време предвиждах, че ни чака беда и гледах да туря нещо настрана, за да осигуря поне себе си. Но когато прати да ме повикат, той се държа много по-добре, отколкото очаквах. Каза ми направо, че е постъпил като глупак и се е оставил да го хванат ненадейно, когато е могъл да се укрие; не можел да си прости тази глупост и затова иска още тази нощ да изнеса всичко ценно от къщи и да го скрия на сигурно място, а също така да взема, ако мога, от магазина стока за сто-двеста лири.
— Само че — каза той — не ми съобщавай нито какво вземаш, нито къде го отнасяш. Колкото до мен, аз съм решен да се измъкна оттук и да изчезна. Ти вече никога няма да чуеш за мене, мила моя. Желая ти всичко най-хубаво. Съжалявам единствено за щетите, които съм ти причинил.
Когато се прощавахме, той ми наговори много нежни неща; беше, както вече ви казах, джентълмен и това ми остана единствената полза от него. До края на съвместния ни живот той беше много мил с мене, само че разпиля всичко, което притежавах, и ме накара да ограбя кредиторите му, за да има с какво да живея.
И така, можете да бъдете сигурни, че постъпих, както той ми каза. Видях го за последен път при раздялата ни, защото още същата нощ той намерил начин да избяга от затвора. Не зная как е успял да се измъкне; единственото, което научих, беше, че той се върнал в къщи към три часа през нощта, наредил да отнесат останалите стоки в Минт7, затворил магазина и със събраните от продажбата пари заминал за Франция. Оттам получих две-три писма от него и това беше всичко.
Аз не го видях, когато е дошъл в къщи, понеже по негов съвет използувах добре времето си тази нощ; пък и не биваше да стоя у дома, където можех да бъда задържана от кредиторите му по заповед на властта, тъй като не знаех дали решението за обявяване във фалит не е вече издадено. Междувременно моят съпруг се решил на отчаяна стъпка — той се спуснал почти от най-горния етаж на затвора върху покрива на една двуетажна съседна сграда, откъдето скочил на улицата, нещо, което можеше да му струва живота. Върнал се в къщи и изнесъл стоката от магазина, преди кредиторите да могат да пристигнат и да наложат секвестър на имуществото ни, тоест преди да получат решение за обявяване в несъстоятелност и да бъдат въведени във владение от съдебния чиновник.
Съпругът ми се държа много мило с мен и след това (пак ще кажа, че си беше джентълмен) — още в първото си писмо ми писа, че е заложил за тридесет лири двадесет топа фино холандско платно, което струваше деветдесет лири. Той ми изпрати и разписката, за да мога да ги взема обратно, като платя дължимата сума. Така и направих. След това нарязах платното на парчета и го продавах на разни семейства, когато се явеше удобен случай. По този начин спечелих след време над сто лири. Но когато си направих сметка, аз видях, че дори с тази сума и с това, което бях турила настрана по-рано, състоянието ми беше доста намалено. Холандското платно, топът фин муселин, който бях отнесла от магазина, някои сребърни съдове и други неща — всичко това едва възлизаше на петстотин лири. При това бях в много странно положение, защото, макар че нямах дете (имах едно от моя търговец-благородник, но то се помина), аз бях омагьосана вдовица — нито имах мъж, нито бях свободна — и не можех да помисля за женитба, макар да знаех добре, че съпругът ми няма да стъпи в Англия дори и след петдесет години. И така, за мен беше невъзможно да се оженя, каквото и предложение да ми направеха. Нямах приятел, с когото да се посъветвам, тоест приятел, комуто да мога да доверя в какво положение се намирам, защото ако властите научеха къде живея, щяха да ме арестуват и да ми вземат всичко, което бях успяла да спася.
Поради тези опасения първото нещо, което направих, бе да сменя жилището си и да си измисля ново име. Наех жилище в една затулена къща в Минт, облякох се като вдовица и започнах да се наричам Мол Фландърс. Но колкото и да се криех и макар новите ми познати да не знаеха нищо за мен, много мъже започнаха да се навъртат наоколо ми. Не зная дали поради това, че жените са малко между хората, които обикновено се срещат там, или пък понеже тези хора се нуждаят повече от жени, за да забравят окаяното си положение, но всеки случай аз скоро открих, че приятните жени са много търсени от пропадналите мъже. Тези, които не можеха да изплатят дори половин крона8 срещу всяка лира, която дължаха, и дори нямаха пари да си платят обеда в гостилницата „Бул“, а ядяха на кредит, все пак намираха пари, за да поканят на вечеря жената, която им харесва.
Макар че се държах резервирано с тези господа — подобно на приятелката на лорд Рочестър, която обичала неговата компания, но не му разрешавала нищо повече — спечелих си име на лека жена, без да съм си позволила удоволствията на тези жени. По тази причина и мястото, и компанията скоро ми омръзнаха и аз почнах да мисля да се преместя другаде.
Животът в Минт ми даваше повод за много размишления. Действително беше странно да видиш хора в най-затруднено положение, чиито семейства живееха от благотворителност и мисълта за които ги ужасяваше, да видиш как с последното си пени тези хора се опитват да удавят мъката си в разгулен живот; как затъват все по-дълбоко, като се мъчат да забравят миналото си, което именно сега бе време да си припомнят; как натрупват все повече грехове и продължават да грешат, като че ли в това намират лек за миналите си прегрешения. Не е моя работа да проповядвам морал, но тия хора бяха съвсем пропаднали, дори на мен ми беше противно да общувам с тях. Имаше нещо отвратително и грозно в техния греховен живот, сякаш някаква тъмна сила ги тласкаше по този път. И не само постъпките бяха в разрез със съвестта им, но дори и държането им беше неестествено. Често съм виждала как въздишки прекъсват песните им, как по внезапно побледнелите им лица, въпреки пресилените усмивки, се изписва тревога; понякога, след като бяха пропилели парите си за безнравствени удоволствия или греховни прегръдки, те гласно изразяваха отвращението към самите себе си. Не един път съм чувала някой от тях да въздъхне дълбоко и извръщайки се настрана, да изстене: „Каква свиня съм аз! Но все пак ще пия за твое здраве, мила Бети“, мислейки за добрата си жена, която в този момент може би нямаше и половин крона, за да нахрани трите си или четири деца. На другия ден той ще се разкайва и може би жена му ще дойде разплакана, за да му съобщи какво са направили кредиторите, как са я изхвърлили от къщи заедно с децата или някоя друга ужасна новина. Това ще засили угризенията му. Той ще мисли и премисля за всичките си нещастия и когато почувствува, че вече си губи ума, пак ще потърси забрава в разгулен живот. Понеже няма принципи, които да го поддържат, нито намира някаква утеха в сърцето си или в бога и всичко в живота му се вижда черно, той отново започва да пие и развратничи, събира се с хора, изпаднали в същото положение като него, повтаря прегрешенията си и всеки ден се приближава с още една стъпка към гибелта.
Аз не бях толкова паднала, за да дружа с такива хора, и затова започнах сериозно да мисля какво да правя, преценявах положението си и търсех изход. Знаех, че нямам никого на света — нито един приятел, нито една роднина — и че когато свърша малкото пари, които ми бяха останали, ме чака само мизерия и глад. Тези разсъждения и отвращението, което изпитвах към живота в Минт, ме накараха да напусна това място.
Бях се запознала с една добра и сериозна жена, също вдовица като мене, но в по-добро положение. Съпругът й бил капитан на кораб, но имал нещастието да претърпи корабокрушение, когато се завръщал от
