който се хващат жените. Те много по-сигурно биха избягнали опасността, ако можеха да превъзмогнат този страх и да се държат както трябва, като стоят твърдо на позициите си в този толкова важен за щастието им момент, отколкото да се излагат на риск, както правят сега. Те може би няма да се омъжат толкова скоро, но затова пък ще се омъжат добре. Тази, която има лош мъж, е избързала с женитбата, а тази, която има добър — не е закъсняла. С една дума, като изключим тези, които имат телесен недъг или лошо име, няма жена, която рано или късно да не се омъжи добре, стига само да умее да се държи. Но ако тя действува прибързано, хиляда на сто е сигурно, че ще разсипе живота си.
Но нека се върна на собственото си положение, което по това време беше доста деликатно. Поради лошото ми парично състояние най-необходимото за мен в този момент беше едно предложение за брак. Аз бързо разбрах обаче, че ако бъда леснодостъпна, няма да стигна далеч. Скоро стана известно, че вдовицата няма пари; а то бе най-лошото, което можеше да се каже за една жена. Това, че се ползувах с името на добре възпитана, красива, духовита, скромна и приятна жена — да оставим настрана въпроса дали тази репутация бе основателна, или не, — нямаше значение, щом не притежавах това пусто злато.
Затова реших, че е необходимо да се преместя да живея другаде, където не ме познаваха, и дори да си измисля ново име.
Разказах за намеренията си на моята приятелка, жената на капитана, на която бях толкова много помогнала да се ожени и която бе готова да ми услужи по същия начин. Аз не се стеснявах да й разкрия истинското си положение: парите ми бяха намалели, защото след последната си сделка, когато спестяванията ми бяха достигнали петстотин и четиридесет лири, аз бях изразходвала известна сума и ми останаха около четиристотин и шестдесет лири; освен това имах и много доста скъпи дрехи, златен часовник и някои накити, макар и не твърде скъпоценни, както и част непродадено платно на стойност около тридесет-четиридесет лири. Моята мила и вярна приятелка, жената на капитана, се чувствуваше толкова задължена към мен заради услугата, която й бях направила, че не само ми беше много предана, но и знаейки положението ми, щом получеше пари, ми правеше подаръци; а тъй като това ставаше доста често, все едно, че ме издържаше напълно и аз не изразходвах нищо от моите пари.
Един ден тя ми предложи да постъпя точно така, както постъпват мъжете, тоест, щом те не се стесняват да претендират за зестра, без самите да са богати, напълно справедливо би било и жените да действуват по същия начин и ако могат, да надхитрят тези измамници.
Жената на капитана, която ми вкара тази мисъл в главата, ме уверяваше, че ако я оставя да ме ръководи, сигурно ще мога да си намеря богат съпруг, без да му дам каквото и да било основание да ме упреква, че нямам голяма зестра. Аз й отговорих, че ще следвам напълно съветите й и не ще кажа дума, нито ще направя стъпка, без да я питам, защото съм сигурна, че ако попадна в трудно положение, тя ще ме измъкне от него. Първото нещо, което ме накара да направя, бе да я наричам братовчедка и да отида да живея временно на село у едни нейни роднини. Там тя доведе мъжа си и като ме наричаше братовчедка пред него, успя така да нареди работата, че и двамата най-настойчиво ме поканиха да отида да живея у тях, понеже те сега се бяха преместили в друга къща. След това тя разправила на мъжа си, че положително имам най-малко хиляда и петстотин лири зестра, а е доста вероятно да имам много повече.
Достатъчно беше само да се каже това на капитана; не бе нужно да правя каквото и да било. Аз трябваше само да си мълча и да чакам развитието на нещата. Веднага из целия квартал се разчу, че вдовицата, която живее у капитан***, била много богата, имала най-малко хиляда и петстотин лири, а може би и много повече, сам капитанът бил казал това. Винаги когато го питаха, той без колебание потвърждаваше, че съм много богата, макар по въпроса да знаеше само това, което бе чул от жена си; той говореше без всякакъв умисъл, защото напълно вярваше на думите й. Щом мълвата за моето мнимо богатство се разпространи, видях се обкръжена от доста обожатели и можех да избирам, което само потвърждава казаното от мен по-горе. Аз трябваше да играя внимателно и изкусно и да избера измежду тях най-подходящия мъж, тоест този, който най-лесно щеше да повярва на слуховете и нямаше да разпитва много-много за зестрата ми; това беше абсолютно необходимо, защото, ако почнеше да събира сведения за състоянието ми, целият план пропадаше.
Лесно открих необходимия ми човек по начина, по който ме ухажваше. Оставих го да ме уверява, че ме обича повече от всичко на света и че единственото, което желае, е да го направя щастлив; неговите уверения, разбира се, почиваха на предположението, че съм богата, нещо, което аз никога не споменавах пред него.
Точно такъв мъж търсех. Но все пак, за да бъда напълно сигурна, аз трябваше да го изпитам докрай, защото с мен беше свършено, ако той почнеше да разпитва, както и с него щеше да е свършено, ако се оженеше за мен. Аз нарочно не проявих никакъв интерес към състоянието му, за да не би и той да ме запита за моето. И затова при всички случаи аз се правех, че се съмнявам в искреността му, и му казах, че може би ме ухажва само заради парите ми. Той ме прекъсваше с поток от гръмки слова и ме уверяваше в любовта си, но аз продължавах да се преструвам, че не му вярвам.
Една сутрин той свали диамантения пръстен от ръката си и написа с него на стъклото на прозореца в стаята ми следното:
„Вас обичам и само вас.“
Прочетох го и го помолих да ми даде пръстена, с който написах отдолу:
„Всеки влюбен говори така.“
Той взе пръстена и написа още един ред:
„Добродетелта е цяло богатство.“
Отново взех пръстена и написах:
„Парите са добродетел.“
Той се изчерви като рак при този намек и просто побеснял ми извика, че каквото и да правя, пак ще ме спечели. Грабна пръстена от ръката ми и надраска:
„Презирам златото ви и пак ви обичам.“
В последния стих аз реших да рискувам и смело написах:
„Аз съм бедна. Обичате ли ме още?“
Това беше тъжната истина. Не мога да кажа дали повярва на думите ми, или не — в този момент мислех, че не ми вярва. Тогава той ме грабна в прегръдките си и започна да ме целува жадно и страстно. Дълго ме прегръща и целува и най-после поиска писалка и мастило. Каза ми, че нямал търпение да дращи по стъклото, измъкна лист хартия и написа:
„Бъдете моя с цялата си бедност.“
Взех писалката и веднага написах:
„Но тайно се надявате, че ви лъжа.“
Той ми каза, че съм несправедлива и съм го принуждавала да ми противоречи, което било неучтиво. И понеже съм го била увлякла в този стихоплетец разговор, помоли ме да го продължим. Взе отново писалката и написа:
