„Нека говорим само за любов.“
Под неговите думи аз написах:
„Достатъчно обича тази, която не мрази.“
Той взе това като добро начало и сложи оръжието, тоест писалката. Добро начало беше действително особено ако знаеше истината. Впрочем той схвана точно туй, което исках да кажа — че съм склонна да му позволя да ме ухажва; и аз всъщност желаех това, защото никога не бях срещала по-весел и по-приятен мъж от него, и често си мислех колко престъпно беше да мамя такъв човек.
Но за мен бе абсолютно необходимо да сключа изгоден брак. И колкото, от една страна, заради любовта му към мен и добрия му характер да ми беше съвестно да го лъжа, толкова, от друга страна, аз разчитах именно на характера му — тоест, че той по-лесно ще понесе разочарованието, отколкото някой буен тип, който няма с какво друго да се похвали освен със страстния си характер и може да докара само страдания на една жена. Макар че много пъти се бях шегувала (както той си мислеше) с моята бедност, когато откриеше истината, вече нямаше да има никаква възможност да ми се сърди, тъй като много пъти ме беше уверявал — на шега или сериозно, — че ме взема без оглед на зестрата ми, а и аз — на шега или сериозно — му бях казвала, че съм много бедна. По този начин го бях двойно обвързала и макар един ден да можеше да каже, че с бил измамен, никога не би могъл да твърди, че аз съм го измамила. Той настойчиво продължи да ме преследва и когато разбрах, че няма никаква опасност да го изгубя, започнах да играя ролята на безразлична, и то по-дълго, отколкото иначе благоразумието би ми диктувало. Аз знаех, че моята предпазливост и безразличие ще засилят позициите ми пред него в момента, когато ще трябва да му призная истинското си положение. Държах се много резервирано, защото от това мое поведение той заключаваше, че аз или имам повече пари, отколкото се говореше, или повече ум и не желая да рискувам.
Един ден си позволих да му кажа, че съм много по-ласкана, понеже той, като истински влюбен, ми е заявил, че ще ме вземе, без да ме разпитва за зестрата ми, и затова и аз ще му отвърна със същото, тоест няма да искам сведения за неговото състояние, но се надявам да ми разреши да му задам няколко въпроса, на които според желанието си може да отговори или не. Един от тези въпроси беше как и къде ще живеем, тъй като бях чувала, че той притежавал голяма плантация във Вирджиния; при това добавих, че нямам голямо желание да бъда заточена в колониите.
В отговор той ми разправи най-подробно за всичките си работи и съвсем откровено и открито ми обясни състоянието си, което аз намерих за предостатъчно. По-голямата част от имуществото му се състояло от три плантации във Вирджиния, които му носели много добър приход — около триста лири годишно, — но ако живеел там, би получавал четири пъти повече. „Много добре — помислих си аз, — ти ще ме заведеш там, щом поискаш, но аз няма да ти кажа предварително, че съм съгласна.“ Започнах да се шегувам с това, че ще спечели толкова пари във Вирджиния, но когато разбрах, че е готов да направи всичко, което желая, промених песента. Казах му, че имам сериозни основания да не искам да отида да живея там, защото, щом плантациите му са толкова доходни, моята зестра няма да отговаря на неговите приходи. Той отговори, че не се интересува от богатството ми, казал ми е това още от самото начало и държи на думата си. Увери ме, че каквато и да е зестрата ми, няма да настоява да замина за Вирджиния с него, нито пък ще отиде без мен и ще направим това, което аз реша.
Можете да бъдете сигурни, че точно това и исках; работите явно се развиваха по най-добрия начин. Аз продължавах играта, като се преструвах на безразлична, на което той често се учудваше. Споменавам това, за да обърна отново внимание на жените, че единствено тяхната липса на смелост да проявят такова безразличие е причина да не ги ценят и уважават мъжете и да се отнасят зле с тях. Ако те се осмеляваха да изгубят от време на време някой глупак с високо мнение за себе си, щяха да бъдат по-малко презирани и по-ухажвани. Аз не разкрих какво представляваше голямото ми богатство, тоест, че притежавам по-малко от петстотин лири, когато той очакваше хиляда и петстотин, и все пак го хванах на въдицата така здраво и го разигравах така дълго, че той щеше да се ожени за мен, дори и да нямах пукната пара. Така той бе по- малко изненадан, когато научи истината, отколкото щеше да бъде иначе; не можеше да ме упрекне ни най- малко, тъй като аз докрай се преструвах, че ми е безразлично дали ще се ожени за мен. И така, той не можеше да каже нито дума, освен че наистина е разчитал на по-голяма зестра, по щом тя се е оказала по- малка, не съжалява за сделката, а само за това, че няма да може да ми осигури богат живот, както е искал.
Накратко казано, ние се оженихме, и то много добре — колкото се касае до мен, — тъй като никоя жена не е имала съпруг с по-добър характер; неговото състояние не беше така добро, както предполагах, но и той не забогатя много чрез женитбата си, както се бе надявал.
Когато се оженихме, аз все пак трябваше да намеря начин да му съобщя деликатно колко малка е зестрата ми и да му я предам. Нямаше друг изход и затова един ден аз използувах случая, когато бяхме сами, да повдигна този въпрос.
— Мили мой — казах аз, — вече сме женени от две седмици. Не е ли време да ти съобщя дали жена ти има зестра, или не?
— Няма защо да бързаш, мила — отвърна той. — Аз съм напълно щастлив да имам за съпруга жената, която обичам. А колкото до зестрата ти, не съм ти досаждал много с въпроси около нея.
— Вярно е — казах аз, — но тук има една трудност, с която просто не зная как да се справя.
— Каква е тази трудност, мила?
— Нещо, което за мен е малко тежко да ти кажа, а за тебе ще бъде още по-тежко да го чуеш. Казаха ми, че капитан*** (мъжът на моята приятелка) ти бил разправял, че съм имала много повече пари, отколкото някога въобще съм казвала, че притежавам. При това аз никога не съм искала от него да говори подобни неща.
— Е, капитан*** може да ми е казвал такова нещо, но какво от това? Ако нямаш толкова пари, лъжата остава за негова сметка. Но ти никога не си ми казвала колко имаш и затова аз нямам основание да ти се сърди, ако нямаш нищо.
— Това е толкова справедливо и великодушно — рекох аз, — че мен ми е двойно по-мъчно, задето имам толкова малко.
— Колкото по-малко пари имаш, толкова по-зле за нас двамата. Ти обаче не бива да се страхуваш, че аз ще бъда лош към тебе, понеже нямаш зестра. О, не, ако нямаш нищо, разкрий ми го направо. Може би ще кажа на капитана, че ме е измамил, но на тебе никога не мога да кажа подобно нещо. Та нали ти ми заяви писмено, че си бедна? И затова не би трябвало да очаквам никаква зестра.
— Е, мили мой — рекох аз, — радвам се, че не съм те измамила преди брака. Ако по-късно някога те измамя, то не може да бъде много сериозно. Напълно вярно е, че съм бедна, но не съм пък и толкова бедна, че да нямам нищо — и аз измъкнах няколко банкноти и му дадох около сто и шестдесет лири.
— Ето ти малко пари, мили мой, а ще се намерят и още.
От това, което му бях казала по-преди, той почти беше убеден, че нямам нищо и затова, макар сумата да бе малка, се зарадва двойно повече. Той призна, че не е очаквал толкова и съдейки по думите ми, е бил сигурен, че цялото ми богатство се състои в хубавите ми дрехи, златния часовник и един-два диамантени пръстена.
Няколко дни го оставих да се радва на тези сто и шестдесет лири. Един ден, когато се прибрах в къщи, му дадох още сто лири в злато — аз нарочно излязох, за да помисли че съм ходила някъде да получа сумата — и му казах, че и тези пари са част от зестрата ми. В течение на около една седмица му донесох още сто и осемдесет лири и платно за около шестдесет лири и му разказах, че съм го получила заедно със стоте златни лири срещу едно мое вземане от шестстотин лири от един несъстоятелен длъжник, който е могъл да ми плати малко повече от 25% от дълга си.
— И сега, мили мой — му казах аз, — много съжалявам, но трябва да ти съобщя, че ти предадох цялото си богатство. Ако лицето което ми дължеше шестстотинте лири, не ме беше изиграло, щях да ти донеса хиляда лири, но и при това положение аз не си задържах нищо за себе си; а и да имах повече, всичко щеше да бъде твое. Той ми беше толкова благодарен за начина, по който постъпих, и толкова доволен от парите — тъй като ужасно се страхуваше да не би да съм съвсем без нищо, — че прие сумата с голяма
