кажа със страшните думи, както той се изразяваше, а именно, че не съм негова законна съпруга и децата ни не са законни. Майка ми му отговорила, че не е могла да получи никакви обяснения от мен, по е разбрала, че нещо много ме измъчва и се надява един ден да може да се добере до тайната ми. Препоръчала му настойчиво да се отнася по-нежно с мен и да ме спечели с добро държане. Казала му също, че много ме е изплашил със заканите си да ме прати в лудница и т.н. и го посъветвала в никой случай да не ме докарва до отчаяние. Той й обещал да смекчи поведението си и я помолил да ме увери, че ме обича както по-рано и няма никакво намерение да ме прати в лудница, каквито и заплахи да е изрекъл в гнева си. Казал й също, че тя трябва да поговори и на мен и тогава бихме могли да заживеем в съгласие както преди.
Веднага забелязах последиците от намесата на майка ми. Мъжът ми скоро промени поведението си и стана съвсем друг човек. Той бе толкова мил и внимателен към мене, че и аз трябваше да му отвърна до известна степен със същото.
Правех, каквото можех, но все пак всичко излизаше доста изкуствено; аз се страхувах от ласките му повече от всичко друго, защото мисълта, че мога да забременея, ме правеше да настръхвам. И това за лишен път ме убеждаваше, че бе абсолютно необходимо да скъсам с него незабавно, което и направих с крайна предпазливост и такт.
Беше минало около месец, откакто той промени поведението си. Ние живеехме вече в съвсем друга атмосфера и ако този живот ме задоволяваше, можехме да продължим така, докато сме живи. Една вечер ние седяхме и разговаряхме при входа на градината под навеса от платнище, който ни служеше за беседка. Мъжът ми беше в приятно и весело настроение и ми говореше много нежно. Каза ми колко се радва, че сега така добре се разбираме, колко тежко му било, когато сме били в лоши отношения, и се надява, че никога вече няма да имаме такива недоразумения помежду си.
Аз въздъхнах дълбоко и му отвърнах, че никоя жена не би могла да бъде по-щастлива от мен от добрия и сговорен живот, който сме имали, нито по-огорчена от раздорите помежду ни, но за съжаление едно нещастно обстоятелство, което е от голямо значение за мен и което не зная как да му разкрия, ме тормози и ми отравя цялата радост от съвместния ни живот.
Той ме обсипа с въпроси, но аз му казах, че не зная как да му обясня какво ми тежи на сърцето. Докато пазя тайната си, рекох, само аз съм нещастна, а ако я споделя и двамата ще бъдем нещастни. Затова най- доброто, което мога да направя, е да го държа в неведение и ако не съм му разкрила тайната си, то е било именно по тези съображения, макар и да съм сигурна, че пазенето на тази тайна ще бъде гибелно за мене.
Невъзможно е да се опише изненадата му, когато чу тези думи. Той още по-настойчиво продължи да ме разпитва какво крия от него. Каза ми, че не само не му правя добро, като не споделям тайната си с него, но дори проявявам недоверие към него. Отговорих му, че и аз мисля същото и все пак не мога да се реша. Той се върна на това, което му бях рекла преди време, и каза, че се надява тайната ми да няма връзка с думите, които тогава бях издумала в гнева си, и че е решил да ги счита за необмислени и предизвикани и иска да ги забрави. На това аз възразих, че и аз бих искала да мога да забравя това което крия в сърцето си, но е невъзможно, защото то ме тормози непрекъснато.
Тогава той ми рече, че не желае да ми противоречи в нищо и затова няма повече да ми досажда с въпросите си и ще се съгласи с всичко, което направя или кажа, но ме моли само да не допущам тази тайна да нарушава спокойствието ни и семейното щастие.
Това беше единственото нещо, което не желаех да чуя от него, тъй като ми се щеше той да продължи да настоява, за да мога най-сетне да отстъпя и да изтръгна от гърдите си тайната, която ми тежеше до смърт. Затова направо му казах, че не бих била доволна, ако той престане да ме разпитва, макар да не зная как да му отговоря.
— Кажи ми, мили — рекох аз, — ще се съгласиш ли да ти поставя някои условия, преди да ти разкрия тайната си?
— Приемам всички разумни условия — отвърна той.
— Е, тогава обещай ми писмено, че ако намериш, че нямам вина за нещастията, които ще последват, или не съм станала умишлено причина за тях, ти няма да ме укоряваш и да се отнасяш зле с мене, няма да ми навредиш и въобще няма да ме караш да страдам за неща, за които не съм виновна.
— Това е най-разумното искане на света — отговори мъжът ми. — Разбира се, че няма да те упреквам за това, за което нямаш вина. Дай ми перо и мастило.
Изтичах и му донесох мастило, хартия и перо. Той написа условията точно както аз му ги бях предложила и се подписа.
— Е, какво е следното условие, мила моя? — запита той.
— То е, че няма да ме укоряваш, задето не съм ти разкрила тайната, преди самата аз да я зная.
— Също много правилно — каза той, — от все сърце ще подпиша.
И той пак сложи подписа си.
— Сега, мили мой — рекох аз, — имам едно последно условие и то е следното: тъй като моята тайна засяга само двама ни, ти няма да казваш нищо никому освен на майка си. Освен това, понеже въпросът засяга колкото мене, толкова и тебе, без мое знание и съгласие няма да извършиш нищо прибързано и необмислено нито в моя вреда, нито във вреда на майка си.
Това го смути малко. Той написа ясно думите — прочете ги няколко пъти, поколеба се, като повтаряше:
„Във вреда на майка ми! В твоя вреда! Каква е тази мистерия!“
Все пак накрая той се подписа.
— Е, сега вече нима да искам да се подписваш повече — рекох яз, — но тъй като ще чуеш най- неочакваното и най-изненадващото нещо, което някога се е случвало на едно семейство, моля те да ми обещаеш, че ще го приемеш със спокойствие и присъствие на духа, както подобава на разумен човек.
— Ще направя всичко, което мога — отвърна той, — ако не ме държиш повече в напрежение, защото ти ме подлудяваш с твоите предисловия.
— Слушай тогава! — казах аз. — Казах ти преди известно време, че не съм твоя законна жена и децата ни не са законни деца. Сега трябва да ти съобщя спокойно, макар и с болка на душата, че съм твоя сестра и ти си мой брат и че и двамата сме деца на нашата обща майка, която живее в тази къща и е убедена по най-безспорен начин в истинността на твърдението ми.
Видях как той побледня и очите му почнаха да блуждаят.
— Спомни си какво обеща — извиках аз — и приеми всичко с кураж. Какво повече можех да кажа, за да те подготвя?
Повиках един слуга и го пратих да донесе чашка ром (това е обикновеното питие в страната), защото мъжът ми вече губеше съзнание.
Когато той дойде малко на себе си, рекох му:
— Тази история се нуждае от дълги обяснения, затова успокой се и имай търпение да я чуеш. Ще се постарая да бъда кратка.
След това му разказах това, което считах за необходимо, и особено — как разбрах истината от майка ни.
— И сега, мили мой — казах аз, — ти виждаш защо ти поставих условия. Явно е, че нито съм отговорна за всичко това, нито съм могла да зная нещо, преди да чуя разказа от майка ни.
— Напълно ти вярвам — отвърна той, — но тази изненада е ужасна за мене. Обаче аз имам лек за нея, лек, който ще тури край на твоите затруднения, без да става нужда да заминаваш за Англия.
— Това ще е много странен лек, както и цялата ни история.
— Не, не — отвърна той, — аз ще оправя всичко, защото аз съм единствената пречка.
Изглеждаше като да не е съвсем на себе си, когато каза това, но думите му не събудиха у мен никакви опасения, защото бях чувала, че хората, които вършат тези неща, не говорят за тях, а онези, които говорят за тях, никога не ги вършат.
Още никаква определена мисъл не бе назряла в главата му и аз забелязах, че той стана мълчалив, замислен и тъжен. Струваше ми се, че се умопобърка малко. Опитвах се да му повдигна духа и да поговоря с него как да разрешим въпроса. Понякога той се чувствуваше добре и говореше по-бодро, но обикновено
