това отношение. Сега почнах да си давам сметка, че съм казала твърде много, за да мога дълго да пазя тайната си, и бях много доволна, че мъжът ми сам ми даде възможност да се освободя от това, което ми тежеше на сърцето. В течение на три-четири седмици той безуспешно се мъчи да ме накара да му кажа само дали в думите ми е имало нещо вярно, или просто съм искала да го ядосам. Аз обаче продължавах да бъда непреклонна и отказвах да му обясня каквото и да е, освен при условие, че се съгласи да замина за Англия, на което той отговаряше, че докато е жив, това няма да стане. Тогава му казах, че имам средство не само да го принудя да даде съгласието си, но дори да го накарам да ме моли да замина. Това усили любопитството му и той стана още по-настойчив.
Най-после той разказал всичко на майка си и я накарал да се опита да измъкне нещо от мен. Тя действително употреби цялото си умение да научи нещо, но аз бързо пресякох въпросите й, като казах, че ключът на загадката се крие в нея, от уважение към нея пазя тази тайна и затова я умолявам да не настоява повече.
Тя буквално онемя при този намек и не знаеше какво да каже, нито какво да мисли. След малко обаче реши, че това е само някаква хитрост, за да се отърва от разпита, и продължи да ме мъчи с въпроси и да се опитва да ме сдобри със сина си. Отговорих й, че намеренията и са много добри, но е невъзможно да се помирим и ако разкрия истината, тя ще се съгласи с мен. Но все пак в края на краищата аз отстъпих пред настойчивите й молби. Качах и, че ще се осмеля да й доверя нещо, което е извънредно важно, както сама ще види след малко, но ще го направя само ако тя тържествено ми обещае да не го съобщава на сина си без мое съгласие.
Тя дълго не искаше да ми даде такова обещание, но най-после, за да може да чуе тайната, се съгласи на това условие. И така, след дълъг увод започнах да разправям цялата история. Най-напред й казах как тя е станала причина да се отчуждя от сина й, като ми е говорила за живота си в Лондон и ми е казала тогавашното си име. Припомних й, че беше забелязала как се смутих, когато го чух. Тогава й разправих за детските си години, казах й истинското си име и чрез разни дребни вещи, които ми бяха останали от това време, я уверих, че съм нейното собствено дете, плът от плътта й, нейната дъщеря, родена в Нюгейт, същата, която я бе спасила от бесилката и която тя бе оставила на своята роднина, когато била заточена.
Нямам думи да опиша колко се слиса майка ми. Отначало тя не искаше да повярва на разказа ми, нито да си спомни подробностите, защото веднага си представи какъв хаос ще внесе това в семейството. Но от друга страна, всичко казано от мен така точно съвпадаше с това, което ми бе разказвала за себе си (тя сигурно съжаляваше за словоохотливостта, защото сега не можеше да отрече очевидните факти, което иначе с радост би направила), че тя млъкна, прегърна ме, целуна ме и горчиво зарида. Дълго седяхме мълчаливи, без да разменим дума.
— Горкото ми дете — възкликна най-после тя, — каква зла орис те доведе тук! И то в прегръдките на моя син! Нещастно момиче! О, свършено е с нас! Женена за собствения си брат! Две деца живи и едно мъртво от същата плът и кръв! Синът ми и дъщеря ми спят заедно като мъж и жена! Какъв ужас! Нещастно семейство! Какво ще стане с нас! Какво да правим!
Тя продължаваше да се вайка, а аз не знаех какво да кажа, пък и нямах сили да говоря, тъй като всяка дума ми пробождаше сърцето. Когато се разделихме, смазани от мъка и двете, тя ми обеща, че няма да каже нищо на сина си, докато не поговорим пак.
Разбира се, не мина много време, и ние имахме втори разговор. Тя започна отново да ми разправя за миналото си, като пропущаше и изменяше някои неща — преструваше се, че ги е забравила, и се надяваше може би, че и аз съм ги забравила, — но аз й ги припомних и й разказах така точно историята на живота й, че тя не можа да отрече нищо. Тогава отново се завайка и заоплаква от жестоката си съдба. Когато се успокои малко, ние започнахме да се съвещаваме какво да направим, преди да обясним работата на мъжа ми. Но какво можехме да измислим? И двете не виждахме никакъв изход и се питахме дали ще бъде благоразумно да му разкрием тайната си. Колкото и да гадаехме, невъзможно беше да предвидим как ще реагира той и какви мерки ще вземе. Ако не бъде в състояние да се владее и хората научат истината за нашето семейство, ясно беше какво би значило това за всички ни. Той би могъл също да се възползува от правата, които законът му дава, и да ме изпъди най-позорно. В такъв случай аз ще трябва да го съдя, за да получа обратно малката си зестра; може би ще я изразходвам цялата за разноски по делото и накрая ще стигна до просяшка тояга; може би след няколко месеца той щеше да се ожени и аз щях да съм най- нещастната жена на света. Майка ми разбираше всичко това така добре, както и аз, но и двете не знаехме какво да правим. След известно време тя взе едно по-трезво решение, но за жалост то беше съвсем противоположно на моето мнение. Според нея аз трябваше да погреба напълно цялата история и да продължа да живея с мъжа си както по-рано, докато някое събитие не ни даде възможност да разкрием тайната, без да се излагаме на опасност. Междувременно тя ще се постарае да ни сдобри и да създаде отново мир и съгласие в семейството, а аз трябва да спя с него както преди и да мълча като гроб.
— Ако хората узнаят нещо, с нас двете е свършено — каза накрая майка ми.
За да ме склони, тя обеща да ми помогне парично и да ми завещае, каквото може, и то лично на мен, а не общо с мъжа ми, така че, ако след смъртта й тайната бъде узната, аз бих могла сама да се справя с положението. Макар че беше много мило от страна на майка ми да направи това предложение, аз не можех да го приема, тъй като преценявах нещата другояче и мислите ми бяха насочени в съвсем друга посока.
Казах й, че е невъзможно да крием вечно тайната в сърцата си и всичко да остане постарому. Попитах я дали може да си представи как бих понесла мисълта да спя със собствения си брат. Изтъкнах й също, че докато е жива, тя винаги може да потвърди думите ми, ако се наложи да разкрия тайната — щом тя ме признава за свое дете, никой друг не би се усъмнил, че говоря истината; но ако тя умре преди това, хората ще ме вземат за безсрамница, която е измислила цялата история само за да може да напусне мъжа си, или пък за луда или ненормална. Казах й също, че мъжът ми ме е заплашвал да ме прати в лудница и изплашена от неговите закани, аз съм се видяла принудена да й разправя всичко.
В заключение й казах, че след най-сериозно обмисляне съм взела следното решение, което се надявам, че тя ще одобри, понеже то представлява нещо средно между нейното и моето мнение: тя трябва да убеди сина си да ми разреши да замина за Англия, като ме снабди с достатъчно пари — било в полици, било в стока, — за да има с какво да живея там, като му даде да подразбере, че някой ден той може да намери за добре да дойде при мен. Когато замина, тя ще може по нейно усмотрение спокойно да му обясни причината на моето заминаване. По този начин, като разбере постепенно истината, той няма да изпадне в ярост и да извърши някоя необмислена постъпка. Разбира се, тя ще следи той да не оставя децата без грижи и да не се ожени, освен ако научи със сигурност, че съм умряла.
Такъв беше моят план и съображенията ми бяха съвсем основателни. Аз бях напълно отчуждена от мъжа си и го мразех смъртно като съпруг; просто ми беше невъзможно да се освободя от вкоренилото се у мен отвращение към него. Съзнанието, че нашият брак е незаконен и почива на кръвосмешение, усилваше чувството ми на погнуса и въобще всичко допринасяше да направи за мен съвместния ни живот най-гадното нещо на света. Наистина, струва ми се, бях дошла дотам, че по-скоро бих прегърнала куче, отколкото да го оставя да ме целуне, и самата мисъл да легна с него в леглото ми беше непоносима. Не твърдя, че съм била права, като докарах отношенията ни дотам, а същевременно не се решавах да му разкрия истината; но аз разказвам какво е било, а не какво е трябвало да бъде.
Тъй като и аз, и майка ми продължавахме да стоим на своите напълно противоположни становища, дълго време беше невъзможно да постигнем някакво съгласие. Водихме много спорове, но никоя от нас нито отстъпваше, нито успяваше да убеди другата.
Аз настоявах, че ми е гадно да спя със собствения си брат, а тя — че никой не може да го накара да ме пусне да замина. И така продължи много време. Макар че бяхме на различно мнение, ние нито се карахме, нито се сърдехме една на друга, а просто не можехме да решим какво да направим.
Най-после аз се реших на отчаяна стъпка и обадих на майка си, че сама ще му разправя всичко. Тя изпадна в ужас и трябваше дълго да й говоря и да я успокоявам. Казах й, че ще го направя постепенно и деликатно и ще вложа всичкото си умение, като избера подходящия момент, когато той е в добро разположение на духа. Не се съмнявах, че ако успея да се преструвам добре и да го накарам да повярва, че още го обичам, моят план ще успее и ние ще се разделим по взаимно съгласие, тъй като наистина можех да го обичам като брат, но не и като съпруг.
През всичкото това време той не преставаше да настоява пред майка си да разбере какво съм искала да
