всичко, защото най-малкият намек веднага би отделил мъжа ми от мен. Истината ми беше съвършено ясна и аз продължавах да живея в кръвосмешение и разврат и да минавам пред хората за почтена съпруга. Макар че престъплението не ме тормозеше много, в самото деяние имаше нещо толкова противоестествено, че започнах да изпитвам отвращение към съпруга си.
След като обсъдих спокойно всичко, реших, че е абсолютно необходимо да мълча и да не казвам нищо нито на майка си, нито на мъжа си; и така живях три години в страшен душевен тормоз.
По това време майка ми често ми разказваше за някогашните си приключения, но аз вече не обичах да слушам разказите й, тъй като от тях научавах неща, които не ми бяха никак приятни. Макар че говореше с недомлъвки, от думите й ми ставаше ясно това, което като дете бях чувала, без да разбирам, а именно, че на млади години тя е била проститутка и крадла. Вярвам обаче, че тя се бе разкаяла за греховете си, тъй като беше много набожна, сериозна и религиозна жена.
Но какъвто и да е бил животът й, моят беше истински ад, понеже, както вече казах, аз живеех в най- долен разврат. Както и очаквах, той не излезе на добър край, цялото ми щастие рухна, завърши в мизерия и страдания. Наистина мина известно време, преди всичко да се обърка и да тръгне наопаки. Най-лошото беше, че мъжът ми се промени по странен начин — стана своенравен, ревнив и зъл; аз не можех да търпя държането му, което беше неразумно и несправедливо. Отношенията ни ставаха все по-лоши, докато най- после поисках от него да изпълни обещанието, което с готовност ми беше дал, когато се съгласих да замина за Америка, а именно, че ако животът там не ми хареса, мога да се върна в Англия, когато пожелая, стига да го предупредя една година по-рано, за да може да уреди работите си.
Сега, както казах, аз поисках от него да изпълни даденото обещание, но трябва да призная, че не направих това по най-учтивия възможен начин. Аз настоявах, че той се държи зле с мене, че съм откъсната от приятелките си и нямам възможност да се защитя от неговата неоснователна ревност. Рекох му, че моето поведение е безупречно и никога не съм му дала повод да ме ревнува и като напуснем Вирджиния, той ще се освободи от всякакви подозрения.
Така упорито държах на своето, че макар мъжът ми да употреби всичкото си умение и да прибягна до помощта на майка си и на други хора, за да ме накара да променя решението си, най-после той се почувствува притиснат до стената и трябваше или да изпълни обещанието си, или да наруши дадената дума.
Всъщност той ми беше изстинал от сърцето и затова всичките му усилия останаха напразни. Самата мисъл да спя в едно легло с него ми беше станала гадна и аз измислях разни претексти — ту че съм болна, ту че нямам настроение, за да не го оставя да ме докосне; а най-много се страхувах да не забременея, защото това би ми попречило да замина за Англия или поне би забавило заминаването ми.
Най-после аз така му досадих с постоянните си настоявания, че един ден той побесня и без много да мисли, окончателно реши, че няма да заминем за Англия. Каза, че въпреки обещанието, което ми е дал, моето желание е неразумно, тъй като заминаването ни за Англия ще го разори, ще разстрои цялото семейство и ще го съсипе във всяко отношение, и затуй аз не трябва да искам това от него; никоя жена на света, която държи на семейството си и има присърце интересите на мъжа си, не би настоявала за подобно нещо.
Този отказ ме смаза душевно, защото, когато обмислих всичко спокойно — че мъжът ми в действителност беше работлив и грижлив стопанин и не знаеше нищо за ужасното положение, в което се намираме, — не можех да не призная пред себе си, че предложението ми беше крайно неразумно и че една жена, която обича семейството си, никога не би постъпила така.
Но аз имах друга причина да искам да замина — вече не гледах на мъжа си като на съпруг, а като на близък роднина, син на собствената ми майка; и затова реших да се откъсна от него по един или друг начин, но не знаех как да постъпя.
Лошите езици казват, че когато една жена си науми нещо, никой не може да я накара да промени решението си. Аз не преставах да мисля как мога да намеря начин да се върна в Англия и най-после реших да предложа на мъжа си да замина без него. Той просто побесня, нарече ме лоша съпруга и безсърдечна майка и ме запита как не се ужасявам от мисълта да извърша такова ненормално нещо — да оставя двете си деца (едното беше умряло) без майчински грижи и никога да не ги видя вече. Наистина, ако не се намирах в такова нетърпимо положение, никога не бих постъпила така, но сега аз исках да се откъсна от семейството и никога да не видя нито децата, нито него. Колкото до обвинението, че върша нещо ненормално, аз се оправдавах пред себе си, като си казвах, че въобще цялото ни семейство е ненормално.
Ясно беше обаче, че няма да мога да склоня мъжа си нито да замине с мен, нито да ме пусне да замина сама; а от друга страна, нямах право да напусна колонията без негово съгласие, както е добре известно на всеки, който познава конституцията на Вирджиния. По този въпрос с мъжа ми имахме много кавги, които ставаха все по-остри. Тъй като вече никак не го обичах, аз не избирах думите си и понякога говорех с него много предизвикателно. Накратко казано, стараех се всячески да го накарам да се разделим, тъй като това бе най-голямото ми желание.
Поведението ми го накара да ме намрази до крайност, и то с право, защото по едно време дори отказах да спя с него. Аз все повече се отчуждавах от него, докато един ден той ми каза, че вероятно съм луда и че ако не променя държането си, ще ме подложи на лечение, тоест ще ме изпрати в лудница. Отговорих му, че един ден ще разбере, че съвсем не съм луда и че нито той, нито някой друг негодник има право да ме убие. Признавам, че страшно се изплаших да не би наистина да ме прати в лудница, защото в такъв случай никой не би повярвал на думите ми и аз никога не бих имала възможност да разкрия истината.
Това ме накара да се реша да разкрия тайната си, каквито и да бъдат последиците. Спираше ме обаче неразрешеният въпрос как и кому да обясня това, което ме мъчеше, докато един ден при едно скарване с мъжа ми аз така се забравих, че едва не му казах истината в лицето. Сдържах се и не му обясних всичко, обаче думите ми бяха достатъчни да го сломят; след известно време аз трябваше да изкарам всичко наяве.
Той беше започнал със спокоен тон да ме упреква, загдето така настоявам да се върна в Англия. Аз му отвърнах и ние се скарахме. Както във всички семейни разправии, една остра дума предизвикваше друга още по-остра. Той ми каза, че не се отнасям към него като към съпруг, нито говоря на децата си като майка и затова не заслужавам да бъда третирана като съпруга. Той се опитвал да ме вразуми с добро и ме е убеждавал с кротост и спокойствие, както подобава на съпруг и християнин, но аз винаги съм му отвръщала със зло; държала съм се към него не като към човек, а като към куче, и не като към съпруг, а като към най- презрения чужд човек. Накрая ми рече, че досега не искал да употреби насилие спрямо мен, но вече вижда, че това е необходимо и в бъдеще ще вземе мерки, които ще ме накарат да изпълнявам задълженията си.
Кръвта ми кипна и аз, разярена, му извиках, че презирам и кротостта му, и заплахите му и че съм решена да замина за Англия, каквото и да става. Колкото до това, че не се държа към него като към съпруг и не се грижа като майка за децата си, сигурно има някаква причина, която той не може да разбере сега. Мога само да му кажа, че нито той е мой законен съпруг, нито децата ни са законни и че няма защо да се грижа за тях повече, отколкото досега.
Признавам, че ми дожаля за него, когато изрекох последните думи, защото той побледня като смъртник и стоеше като ударен от гръм, без да промълви дума. Помислих, че ще припадне — той цял трепереше, пот или сълзи течаха по лицето му и ръцете му бяха студени като лед. Явно беше, че получи нещо като удар и трябваше да му дам някакво лекарство, за да не умре. Когато се посъвзе, той повърна. Сложих го в леглото и на следната сутрин имаше силна треска.
След известно време температурата му спадна и той започна да се оправя, макар и бавно. Когато се почувствува по-добре, той ми каза, че съм му нанесла смъртна рана с езика си, но преди всякакви обяснения иска да ми зададе само един въпрос. Прекъснах го и му казах, че съжалявам, задето съм прекалила с думите си, защото виждам колко е разстроен, но го моля да не иска обяснения, тъй като това само може да влоши нещата.
Той се слиса още повече и започна да подозира, че крия някаква тайна, но, разбира се, не можеше да отгатне за какво се касае. Единственото нещо, което можеше да си помисли, беше, че имам някъде друг съпруг, но аз го уверих, че няма нищо подобно. Действително колкото до бившия ми мъж, за мен той не съществуваше, тъй като сам бе ми казал, че трябва да го считам за мъртъв; затова нямах никаква грижа в
