душата му беше така потисната от мрачни мисли, че той на два пъти посегна на живота си. Единия път се беше обесил и ако майка му не беше влязла в стаята в същия момент, той сигурно щеше да умре; с помощта на слугата негър тя прерязала въжето и го спасила.
Сега положението бе наистина трагично. Така ми беше жал за мъжа ми, че някогашната ми обич започна да се съживява и аз искрено се стараех да подобря отношенията ни, като проявявах най-голяма нежност. Но мъката бе пуснала дълбоки корени, гнетеше го и той започна да линее.
Всички бяхме нещастни и аз не знаех какво да правя. Той видимо слабееше все повече и ако бях останала там, може би щях да се оженя пак, и то много добре; но душата ми бе неспокойна, копнеех да се върна в Англия и нищо друго не можеше да ме задоволи.
След дълги настоявания успях да склоня мъжа си, чийто сили все повече намаляваха, да даде съгласието си. И така, водена от съдбата си, аз тръгнах по пътя, който се откриваше пред мен. С помощта на майка си получих много добра стока, която да продам в Англия.
Когато се разделихме с брат ми (отсега ще го наричам вече така), ние се съгласихме, че след пристигането ми в Англия той ще разгласи, че съм умряла, за да може да се ожени, когато пожелае. Той обеща, че ще си пишем като брат и сестра, че ще ми помага и ще ме издържа до края на живота ми; а ако умре преди мен, ще остави достатъчно на майка ни като завет в моя полза. Той изпълни това свое обещание, но наследството бе уредено по такъв странен начин, че по-късно аз изпитах горчиво разочарование, както ще видите по-нататък.
Заминах за Англия през месец август, след като бях прекарала в страната осем години. Оттогава в живота ми се заредиха низ от нещастия, каквито вероятно малко жени са изпитали.
Пътуването ни трая тридесет и два дни, през които морето не бе особено спокойно, а когато достигнахме английския бряг, изкарахме две-три бури, една от които ни завлече към ирландския бряг. Хвърлихме котва в Кинсеил, останахме там около две седмици и след като се снабдихме с припаси, отново отплувахме. Пак имахме много лошо време и бурята счупи главната мачта на кораба. Най-после достигнахме до Милфорд Хейвън в Уейлс. Макар че този град е далече от пристанището, където корабът трябваше да разтовари, щом се почувствувах стъпила на Британския остров, аз реших да не се излагам повече на опасност по морето, което се показа така враждебно към мен. Взех си дрехите, парите и товарителницата, както и разни други документи и заминах за Лондон, като оставих кораба да продължи пътуването си за Бристол, където живееше търговецът, с когото брат ми имаше редовни връзки.
След около три седмици пристигнах в Лондон, където наскоро след това чух, че корабът е доплувал в Бристол, но за нещастие поради лошото време и счупената мачта е претърпял тежка авария и голяма част от стоките били повредени.
Сега започваше нова страница и моя живот, която съвсем не обещаваше да е добра. Бях напуснала семейството си окончателно. Стоките, които бях взела със себе си, представляваха наистина значителна сума и ако бяха пристигнали в добро състояние, бих могла да се омъжа доста добре; но сега от тях можех да изкарам всичко на всичко двеста-триста лири и нямаше никакви изгледи да получа нещо повече от където и да било. Нямах никакви приятели, нямах дори и познати, защото бях решила, че в никакъв случай не бива да подновявам старите си познанства; колкото до моята хитра приятелка, която ми беше помогнала да се оженя, и тя, и мъжът й се бяха поминали.
Наложи се да отида до Бристол, за да се погрижа за стоките си, и докато се занимавах с работите си, позволих си удоволствието да прескоча до Бат. Понеже бях още доста млада, запазила веселия си нрав и свободна, макар и да нямах богатство, все пак се надявах, че там може да се случи нещо, което да подобри положението ми, както се бе случвало по-рано.
Бат е скъп град, пълен с най-различни изкушения, където се завързват много любовни интриги. Отидох там, за да използувам възможностите, които този град предлага. Трябва да кажа за свое оправдание, че намеренията ми бяха напълно почтени и че по това време мислите ми нямаха насоката, която взеха по- късно.
Тук прекарах „късния сезон“, както се изразяват в Бат, и се запознах с някои съмнителни хора; вместо това да ме направи по-внимателна, то по-скоро ме подтикна към безразсъдните постъпки, които извърших по-късно. Живеех доста приятно, движех се в добра компания от весели и възпитани хора, но започнах да се тревожа, като виждах как се стопяват парите ми. Нямах постоянен доход и харчех от капитала си, а това значеше, че след известно време ще се разоря напълно. През ума ми често минаваха тъжни мисли, но аз ги отпъждах и продължавах да храня надежда, че някои ден щастието ще ми се усмихне.
Но Бат не е град, в които една жена може да намери съпруг. Това не беше Редриф, където, ако се бях настанила горе-долу добре, все някой почтен капитан на кораб щеше да ми направи предложение за женитба; живеех в Бат, където мъжете понякога намират любовници, но твърде рядко търсят съпруга и затова всички мъже, с които една жена може да се запознае там, се стремят да я съблазнят.
Прекарах доста добре първия сезон в Бат. Макар че бях се сприятелила с един джентълмен, който беше дошъл там, за да се забавлява, не завързах с него никакви непозволени връзки. Бях отхвърлила няколко случайни предложения от любовен характер, измъквайки се доста добре от всички тези истории. Не бях толкова покварена, та да се отдам на развратен живот за удоволствие, а от друга страна, не получих никакви необикновени предложения, които да ме съблазнят с това, от което най-много се нуждаех.
През първия сезон се сприятелих с хазайката си, която наистина не беше сводница, но не бе и светица. Аз винаги се държах така, че никакво петно да не падне върху името ми; при това всичките мъже, с които се срещах, бяха сериозни хора, така че тези връзки ни най-малко не ме компрометираха, а и никой от познатите ми не смяташе, че има изгледи да завърже отношения от по-друго естество с мен.
Между тях беше и джентълменът, за когото споменах. Той обичаше да казва, че му доставяло голямо удоволствие да бъде с мене и че съм му много приятна, но по това време помежду ни нямаше нищо повече.
Когато след сезона курортистите напуснаха Бат, аз прекарах много тъжни часове. Отивах понякога в Бристол, за да се погрижа за разпродажбата на стоките си и да събера малко пари, но пак се връщах обратно в Бат, където се бях установила, тъй като поради приятелските отношения с моята хазайка можех да живея там през зимата по-евтино, отколкото всякъде другаде.
Колкото през есента беше весело в Бат, толкова през зимата беше скучно. Тъй като бях станала доста близка с хазайката си, не можех да не й разкажа какво ми тежеше на сърцето и главно в какво тежко материално положение се намирам. Казах й също, че имам брат и майка във Вирджиния, които са заможни хора, и че съм писала на майка си в какво положение се намирам поради голямата загуба, която бях претърпяла от повреждането на стоките си. Не пропусках да осведомя новата си приятелка, че очаквам пари оттам, пък и действително очаквах помощ от майка си. Тъй като корабите отиваха и се връщаха от Бристол до Йорк Ривър във Вирджиния за по-кратко време, отколкото от Лондон, а от друга страна, понеже брат ми беше в търговски връзки с една бристолска фирма, аз реших, че ще бъде много по-добре за мен да чакам тук парите си, отколкото в Лондон.
Новата ми приятелка изглеждаше силно трогната от положението ми и действително се показа извънредно мила, защото намали сумата, която й плащах за храната, дотолкова, че сигурно нищо не печелеше от мен; колкото до квартирата, през зимата тя не ми вземаше никакъв наем.
Пролетта дойде. Моята приятелка беше все така мила с мен и аз останах да живея при нея, докато не се наложи да я напусна. В нейната къща често наемаха стаи доста солидни хора и между тях беше и джентълменът, който, както казах, така ценеше компанията ми миналата есен. Той пристигна заедно с един свой приятел и двама слуги и се настани в същата къща. Подозирах, че хазайката ми го беше привлякла, като му съобщила, че аз още живея у нея; тя обаче отрече това.
И така, този джентълмен дойде на квартира в същата къща и продължи да ми оказва голямо внимание. Трябва да призная, че той беше истински джентълмен. Неговата компания ми беше приятна, а и моята, ако мога да вярвам на думите му, също му беше приятна. Той постоянно ме уверяваше в извънредно дълбокото си уважение към мен. Имал много високо мнение за моята добродетел, казваше често той, и затова бил сигурен, че ако ми предложи нещо друго, аз ще го отблъсна с презрение. Аз му разказах, че съм вдовица, че съм пристигнала в Бристол от Вирджиния с един от последните кораби и че чакам в Бат пристигането на следния конвой от кораби, по който ще получа доста пари.
Той пък ми каза, че е женен, но жена му била душевно болна. За да избегне всякакви подозрения, че не се интересува достатъчно за лекуването й, той се съгласил да я повери на грижите на нейните роднини и
