Той ми бил намерил квартира в Хамерсмит и казал на хазайката, че уж идвам от Лондон. След известно време и двамата ще можем да се върнем в Бат.
Много се зарадвах на предложението му. Наех специална кола, взех детето, една кърмачка, която да се грижи за него и да го кърми, и една прислужница и заминах за Лондон.
Той дойде в Рединг да ме посрещне със собствената си карета. Качих се при него, а оставих прислужницата, кърмачката и детето в наетата кола. Така пристигнахме в новото ми жилище и Хамерсмит, от което останах доволна, защото стаите бяха наистина много хубави.
Сега действително бях постигнала върха на благополучието си и не желаех нищо друго, освен да стана законна съпруга, но за жалост това беше невъзможно. И затова при всички случаи гледах да спестявам колкото мога, защото очаквах, че ще дойдат времена на оскъдица. Знаех, че подобни неща невинаги са дълготрайни, тъй като мъжете, които имат любовници, често ги сменят, било защото им се насищат, било защото почват да ги ревнуват, било защото нещо друго се случва. А понякога и самите жени, на които е осигурен такъв живот, не се стараят с благоразумно поведение да запазят уважението, което са спечелили, или пък изневеряват на любовниците си и тогава напълно справедливо позорно ги изгонват.
Аз бях спокойна в това отношение; тъй като не търсех разнообразие, нямах и никакви познати и следователно никакви изкушения. Общувах само с хазаите си и с жената на един свещеник, който живееше в съседната къща. Когато приятелят ми не беше при мен, не ходех никъде по гости; на разходка излизах само с него; когато и да пристигнеше, той винаги ме заварваше или в спалнята, или в салона. Не бяхме имали и най-малкото намерение да водим такъв живот. Той често ме уверяваше, че когато се запознал с мене, и дори до самата нощ, когато нарушихме взаимното си обещание, не е имал никакво намерение да ме направи своя любовница, че винаги е хранел искрена обич към мен, но никога не е изпитвал истинско желание да извърши това, което бе направил. Аз го уверявах, че никога не съм се съмнявала в това и че иначе не бих се съгласила така лесно на волностите, които доведоха до сегашните ни отношения. Казах му, че това е било изненада и за двама ни и е станало, защото и двамата сме се отдали твърде много на взаимното си влечение. Често съм забелязвала — и нека това бъде предупреждение за читателите на моя разказ — колко е необходимо да не се отдаваме на влеченията си, като си позволяваме неприлични и развратни волности, защото иначе нравствените ни принципи могат да рухнат именно в онзи момент, когато най-много се нуждаем от тяхната подкрепа.
Вярно е, че още от самото начало на нашето запознаване аз бях решила да му се отдам, ако той пожелае, тъй като се нуждаех от помощта му, а не виждах друго средство да я спечеля. Обаче когато онази нощ бяхме заедно и както вече разказах, си позволихме много неща, аз открих моята слабост — не можех да противостоя на желанията си и му се отдадох, преди той да поиска това от мен.
Във всеки случай той се показа справедлив: никога не ме укори за станалото, нито пък изрази някога и най-малкото недоволство от поведението ми; напротив, винаги ме уверяваше, че компанията ми му е все така приятна, както в първия ден, когато се срещнахме.
Вярно е, че той нямаше съпруга, тоест не живееше с жена си, но угризенията на съвестта често откъсват мъжете, особено разумните мъже, от прегръдките на любовниците им; така най-после се случи и с моя приятел. От друга страна, макар и съвестта ми да ме упрекваше за живота, който водех, дори когато бях на върха на щастието си, аз винаги имах в ума си страшната мисъл за бедност и глад; тя ме гнетеше като кошмар и затова не желаех да променя положението си. Бедността ме накара да почна такъв живот и тя беше причина да не смея да го напусна. Често решавах, че щом събера достатъчно пари, за да мога да се издържам сама, ще започна нов живот. Но тези мисли бяха повърхностни и изчезваха, щом приятелят ми дойдеше при мен. Компанията му ми беше така приятна, че не можех да бъда тъжна в негово присъствие. Невесели мисли ми идваха само в часовете, когато бях сама.
Шест години живях така, щастлива и нещастна едновременно, и през това време му родих три деца, от които само първото оживя. В течение на тези шест години се местих на два пъти, но последната година се върнах пак в квартирата си в Хамерсмит. Тук именно ненадейно получих едно мило, но тъжно писмо от моя приятел, с което той ми съобщаваше, че е болен и се опасява, че болестта ще го повали отново. Понеже роднините на жена му били при него, той много съжаляваше, че не ще бъде възможно да отида да се грижа за него, както когато беше болен в Бат.
Бях твърде обезпокоена от тази новина и с нетърпение чаках да науча нещо за състоянието му. Почаках около две седмици и понеже не получих никакво известие, започнах наистина много да се тревожа. През следните две седмици ми се струваше, че ще полудея. Най-лошото беше, че не знаех точно къде се намира. Отначало мислех, че живее у тъща си, но когато отидох в Лондон, по указанията, които ми беше дал да пращам писмата си, скоро разбрах, че се е преместил с цялото си семейство в една къща в Блумсбъри и че тъща му и жена му живеят с него, макар на последната да не казвали, че той живее в същата къща.
Научих също така, че бил на смъртно легло и това едва ли не ме уби. Една вечер се преоблякох като домашна прислужница — със сламена шапка и наметка — и отидох да потропам на вратата на къщата му. Казах, че господарят и господарката ми, които живеят в квартала, където той по-рано е живял, ме пращат да питам как е господинът и как е прекарал нощта. Това ми даде възможност да поговоря с една от прислужничките, което и беше моята цел. Тя се разбъбри и аз научих всички подробности около болестта му — той имал плеврит с кашлица и треска. Каза ми също кой живее в къщата и как е жена му. Според нея имало вероятност тя да се оправи, но колкото до господаря й, лекарите били на мнение, че почти нямало надежда да го спасят. Сутринта мислели, че бере душа и макар в момента да бил малко по-добре, те не смятали, че ще изкара нощта.
Това беше тежък удар за мен. Виждах, че краят на моето благополучие наближава. „Добре, че харчех пестеливо и турих нещо настрана — си мислех аз, — защото вече нямам никакви изгледи да получа пари откъдето и да било.“
Много ме потискаше и мисълта, че приятелят ми не беше се погрижил да осигури сина ми — хубаво, чудесно момченце на около пет години; поне аз не знаех да бе направил нещо в това отношение. Прибрах се в къщи със съкрушено сърце и потънала в тъжни мисли, се питах как и къде ще живея занапред.
Естествено не можех да бъда спокойна, докато не намеря начин да се осведомя за състоянието му. Понеже не се осмелявах да отида сама, пратих няколко души — уж изпратени от негови познати — да питат за здравето му. И най-после, след като чаках две седмици, научих, че има надежда да оживее, макар да е още тежко болен. Тогава почнах по-рядко да пращам хора да събират сведения. След известно време ми донесоха, че той вече ходел из къщи и малко по-късно — че е почнал да излиза. Вече не се съмнявах, че скоро ще ми се обади и започнах да се утешавам с мисълта, че положението ми е сигурно.
Чаках седмица, две и за голямо мое учудване минаха два месеца без вест от него. Най-сетне чух, че е оздравял и отишъл на село на чист въздух. Минаха още два месеца и едва тогава разбрах, че се е върнал в града; но той все още не ми се обаждаше. Бях му писала няколко писма и ги бях адресирала както обикновено, обаче констатирах, че той е потърсил само две-три от тях. Писах му отново с още по-настойчив тон. В едно от писмата си му казах, че ще бъда принудена да го потърся лично и му изложих плачевното си положение — наемът на квартирата не беше платен, детето не беше осигурено, аз самата бях без средства въпреки тържествените му обещания да се грижи за мен и да ме издържа. Бях си направила препис от това писмо и когато видях, че цял месец не го е потърсил, намерих начин да наредя да му предадат преписа в едно кафене, където, както разбрах, ходел често.
Това писмо го накара да ми отговори. От неговото писмо разбрах, че ще ме напусне и че ми е писал преди известно време, за да ме моли да се върна в Бат. След малко ще ви предам съдържанието на неговото писмо.
Когато човек е тежко болен, той започва да гледа с други очи на връзки като нашите. През време на болестта си моят любовник бил на смъртно легло и намирайки се на прага на вечността, изглежда, е имал угризения на съвестта и се е отдал на тъжни размишления върху миналия си лекомислен живот и любовните си истории. Незаконната ни връзка, която всъщност не беше нищо друго освен многобройни прелюбодеяния в течение на години, му се е показала в истинския си вид и той започнал да гледа на нея с отвращение.
Трябва също да изтъкна — за поучение на всички жени, които се отдават на такъв живот, — че когато след подобен грях последва разкаяние, то винаги е придружено с омраза към този, с когото е извършен грехът. И колкото по-голяма е била любовта, толкова по-силна е омразата. Винаги ще е така и не може да бъде другояче, защото е невъзможно да се отвращаваш дълбоко и искрено от греха и да продължаваш да обичаш причината му. Отвращението от греха довежда до омраза към съучастника в този грях; друго не
