освободи от тази грижа.
— Да, сър, а може би ще ме освободи и от парите ми — казах аз. — Струва ми се, че в такъв случай рискът не е по-малък.
Спомням си добре, че в този момент си помислих:
„Защо не ме запиташ направо? Не бих отхвърлила предложението ти, без да го обмисля най- сериозно.“
Той продължи да прави намеци в същия дух и на един-два пъти си помислих, че говори сериозно, но за мое истинско огорчение към края на разговора разбрах, че е женен. Направи ми впечатление обаче, че когато спомена за жена си, той поклати загрижено глава и каза, че хем има жена, хем няма. Мина ми през ума, че и той е в положението на последния ми любовник — жена му вероятно е луда или болна. Този път ние не говорихме повече, защото той ми каза, че имал спешна работа и затова най-добре ще бъде да отида у дома му, след като затворят банката; тогава ще помисли какво може да се направи, за да вложа сигурно парите си. Казах му, че ще отида и го попитах къде живее. Той ми написа адреса си и като ми го подаде, каза:
— Ето, на този адрес можете да дойдете, ако имате доверие в мен.
— Разбира се, сър — казах аз, — мисля, че мога да ви се доверя, тъй като вие имате жена, а аз не търся мъж. Освен това, щом мога да ви доверя парите си — а това е всичко, което имам на света, — няма защо да се страхувам за себе си.
Той ми каза на шега доста приятни неща и аз щях много да се радвам, ако бяха казани сериозно. След това взех адреса и обещах да отида в дома му в седем часа същата вечер.
Когато отидох при него, той ми обясни, че за да получавам лихви, има няколко възможности да вложа парите си; изтъкна обаче и рисковете, които бих поела във всеки от случаите. Той беше почтен, искрен и безкористен и почнах да се убеждавам, че съм попаднала наистина на човека, който ми беше нужен, и че не бих могла да намеря по-сигурен съветник. Казах му съвсем откровено, че никога не съм срещала мъж или жена, на които да мога да се доверя, а той взема така присърце интересите ми, че имам пълно доверие в него и бих го помолила да се натовари с грижата за малкия капитал на една вдовица, която обаче не е в състояние да му плаща заплата.
Той се усмихна, стана, поздрави ме най-почтително и каза, че много цени високото мнение, което имам за него. Рече, че няма да ме измами и ще направи всичко, което е по силите му, без да очаква някакво възнаграждение, обаче не може да приеме парите ми, защото аз бих могла да се усъмня, че той има някакъв интерес от тази сделка. Освен това, ако умра преди него, той не би искал да има разправии с изпълнителите на завещанието ми.
Отговорих му, че ако това са единствените му възражения, лесно мога да ги оборя и да го убедя, че няма да срещне никакви трудности в това отношение. Изтъкнах му, че ако някога бих могла да се съмнявам в него, сега е именно моментът да се съмнявам и да не му предам парите си. Пък дори ако един ден у мен се явяха някакви подозрения, той веднага би могъл да се откаже от цялата работа. Колкото до изпълнителите на завещанието ми, уверих го, че нямам нито наследници, нито роднини в Англия и че той ще бъде единственият ми наследник, освен ако се оженя, и в такъв случай той ще бъде освободен от задължението да се грижи за парите ми; добавих обаче, че засега няма такива изгледи. Рекох му още, че ако умра, ще му оставя всичко, което имам, и че той ще го е заслужил напълно, като ми е бил толкова предан. При тези думи изразът на лицето му се промени и той ме запита защо съм така благосклонна към него и цял сияещ, добави, че много би се радвал, ако не беше женен. Усмихнах се и му отговорих, че понеже е женен, думите ми явно не са продиктувани от някакви намерения за женитба и той не бива да изказва такива пожелания, защото е грехота.
— Както ви казах вече — рече той, — аз и имам, и нямам жена и не е никакъв грях да кажа, че искам да я видя на въжето.
— Не знам какви са отношенията ви, сър — отвърнах аз, — но не е хубаво да желаете смъртта на жена си.
— Уверявам ви — рече той, — че тя хем ми е съпруга, хем не е. Вие не знаете какъв съм аз и каква е тя.
— Вярно е, сър — казах аз, — не зная какъв сте, но вярвам, че сте честен човек, и затова имам такова доверие във вас.
— Е, колкото до честност, честен съм, но има и нещо друго. Нека ви го кажа направо: жена ми е к… и ми слага рога.
Той каза това уж на шега, но се усмихваше така неловко и лицето му беше така мрачно, че веднага разбрах колко го боли.
— Това е съвсем друга работа, сър — рекох аз. — То променя мнението ми за жена ви, но не и за вас. Човек може да носи рога и пак да е почтен. Освен това, щом жена ви е толкова нечестна към вас, вие сте прекалено честен, като продължавате да я считате за съпруга. Но това всъщност не е моя работа.
— О, не — каза той, — аз съм решил да се освободя от нея. Направо казано, госпожо, съвсем не ми е приятно да нося рога. Това ме просто вбесява, но не мога нищо да направя — к…та си остава к…
Аз гледах да променя разговора и заприказвах за моята работа, но той явно не беше свършил оплакванията си и трябваше да го оставя да доизкаже болката си. Той ми разправи най-подробно семейната си история, но тя е твърде дълга, за да я предавам. С две думи казано, преди да бъде назначен на службата, която сега заема, той бил известно време вън от Англия и през това време жена му родила две деца от един офицер. Когато се върнал в страната, тя се разкаяла и той отново я прибрал и се държал много добре с нея, но тя повторно избягала — този път с чирака на един търговец на платно, — след като отнесла от къщи всичко, което могла да вземе. Тя и сега живеела далеч от него. „Тя не е станала к… от нужда, както обикновено се случва, а защото по природа си е такава, защото порокът я влече“ — добави той.
Казах му, че ми е жал за него и му желая да се освободи от нея, и пак се опитах да заговоря по моята работа, но той не ме остави. Загледа ме втренчено и каза:
— Вижте, госпожо, вие дойдохте да ми искате съвет и аз ще ви услужа на драго сърце, като да сте моя собствена сестра, но понеже се държите така приятелски с мен, искам да си разменим ролите и да ви помоля за съвет. Какво трябва да направи с тази к… един нещастен измамен съпруг. Как да й отмъстя?
— Уви, сър — казах аз, — това е много деликатен случай, за да мога да ви дам съвет. Щом тя е избягала, вие, струва ми се, би трябвало да бъдете доволен, че сте се отървали от нея. Какво повече можете да искате?
— Да, тя избяга действително, но това още не значи, че съм се избавил от нея.
— Вярно, тя може да ви вкара в дългове, но законът ви дава възможност да вземете мерки, като дадете обявление, че не отговаряте за поети от нея задължения.
— Не, не се касае за това. Аз съм направил нужното. Не говоря за тази страна на въпроса; искам да бъда свободен, за да мога да се оженя.
— Тогава трябва да се разведете. Ако можете да докажете това, което твърдите, сигурно ще получите развод и тогава ще бъдете свободен.
— То е много неприятна работа и при това струва доста пари.
— Е, ако намерите някоя жена, която ви харесва и е съгласна да ви вземе, вероятно жена ви няма да ви оспори правото да се ожените, щом ви е изоставила.
— Да, но ще бъде трудно да намеря почтена жена. Колкото до другия вид жени, жена ми ми стига, за да искам пак да имам работа с к…
В този момент си помислих:
„Ако ми направиш предложение, аз на драго сърце бих го приела.“
Това обаче си казах само наум, а на глас му отговорих следното:
— По този начин ще отблъснете всяка почтена жена, която би била склонна да приеме предложението ви. Вие предварително осъждате всички, които биха били готови да се оженят за вас, и решавате, че жената, която бихте взели, не може да бъде почтена.
