дошъл в Бат да се разсее.
Моята хазайка, която по собствен почин гледаше да ни сближи, ми даде най-добри сведениияза него — бил почтен и добродетелен човек и при това много богат. Имах всички основания да кажа и аз същото за него, тъй като при все че живеехме на един етаж и той често идваше в стаята ми дори когато бях в леглото, както и аз ходех в неговата, единственото нещо, което си позволяваше, беше да ме целуне понякога; дори не поиска от мен нищо друго освен много по-късно, както ще чуете след малко.
Понякога говорех на хазайката си за неговата извънредна скромност и тя винаги ми казваше, че още от самото начало е забелязала това. Тя често ми повтаряше, че според нея аз мога да очаквам известна помощ от него, тъй като той постоянно търси моята компания и заема почти всичкото ми време. Отговорих й, че не съм му дала ни най-малкия повод да смята, че се нуждая от помощ, и въобще не бих приела пари от него. Тогава тя рече, че ще се заеме с тази работа и наистина трябва да е действувала много умело, защото, когато на следния път останах сама с моя приятел, той започна да ме разпитва за положението ми — с какво живея, откакто съм в Англия, и дали нямам нужда от пари. Аз се държах много резервирано. Отговорих му, че макар тютюнът, който съм докарала, да се е повредил при превоза, не всичкият е станал негоден; от друга страна, търговецът, на когото го бях предала за разпродажба, се бе показал много услужлив, така че не съм притеснена парично и затова се надявам, ако живея икономично, да мога да издържа, докато получа пари със следващите кораби. Обясних му, че междувременно съм ограничила разходите си — докато миналия сезон имах слугиня и държах спалня и столова на първия етаж, сега сама си върша работата и живея в една стая на втория етаж. „И въпреки това — рекох, — сега не се чувствувам по-нещастна от по-рано.“ Добавих, че благодарение на неговата компания животът ми е много по-весел и че съм му твърде задължена за това. По този начин не му дадох възможност да ми предложи помощ.
Не мина много време и той отново ми заговори по този въпрос. Намираше, че съм прекалено стеснителна и много съжаляваше, че не му признавам какво е истинското ми положение. Разпитвал ме, казваше той, не от любопитство, а само защото искал да ми помогне, ако съм в нужда. Но щом не признавам, че се нуждая от помощ, той ме моли само за едно — да му обещая, че ако изпадна в парични затруднения, веднага ще му кажа и без стеснение ще приема пари от него. В негово лице аз винаги съм щяла да намеря верен приятел, макар че съм се страхувала да му се доверя.
Не пропуснах да му изкажа благодарността си, както подобава, и да го уверя, че много ценя добрината му. Оттогава вече не се държах така резервирано с него, макар че отношенията ни останаха в границите на най-строгата нравственост. Но колкото и свободно да разговаряхме, все пак не можах да си позволя да му кажа, че ми трябват пари, макар тайно да бях твърде доволна от предложението му.
Няколко седмици минаха и аз все не се осмелявах да му поискам пари. Но моята хазайка, която беше хитро същество и често ме подканваше да се възползувам от щедрото предложение на приятеля си, сама измисли начин да ме подтикне към това. Един ден тя се втурна в стаята ми, когато бяхме заедно с моя приятел, и извика:
— О, госпожо, лоши новини ви нося!
— Какво има? — рекох. — Да не би корабите от Вирджиния да са заловени от французите? (От това се страхувах най-много.)
— Не — отвърна тя, — но човекът, когото вчера пратихте в Бристол за пари, се завърна и каза, че не носи нищо.
Нейната тактика никак не ми хареса. Тя прекалено явно намекваше на моя приятел да ми предложи пари, а той съвсем не се нуждаеше от подканване. Аз виждах, че няма да изгубя нищо, ако се държа резервирано, и за това я срязах веднага:
— Не мога да разбера защо е казал това — рекох аз. — Уверявам те, че той ми донесе всичките пари, които имах да получавам. Ето ги! — И аз измъкнах кесията си, в която имаше около дванадесет гини. — След малко ще получиш по-голямата част от тях.
Както и предполагах, приятелят ми намери постъпката й прекалено дръзка и аз забелязах, че му стана малко неприятно. Когато обаче чу отговора ми, той явно го задоволи. На другия ден говорихме за тази случка и видях, че одобрява държането ми. Усмихвайки се, той ми каза, че се надява, че няма да забравя обещанието си — да се обърна към него, ако имам нужда от пари. Аз изразих недоволството си от хазайката, която си позволява да говори за неща, които не са нейна работа. Казах му, че вероятно тя е искала да си получи парите, които й дължа — около осем гини, — и затова още същата вечер съм й ги платила.
Той се зарадва много, когато чу, че съм се издължила, и ние заговорихме за други неща. На следната сутрин, като чу, че съм станала преди него, той ме извика през стената и аз му се обадих. Покани ме да отида в неговата стая. Още не беше станал. Каза ми да седна до леглото му, защото искал да ме помоли за нещо. След като ми направи няколко комплимента, той ме попита дали мога да бъда пряма с него и да му отговоря откровено на един въпрос. Запитах го кога не съм била откровена с него, поспорихме на шега какво значи думата „откровен“ и най-после аз му обещах да отговоря на въпроса му. Тогава той ме помоли да му покажа кесията си. Аз се разсмях и веднага я извадих от джоба си. В нея имаше три гини и половина. Той ме попита дали това са всичките ми пари, на което аз отговорих със смях, че имам още много.
Той настоя да отида и да донеса всичките си пари до последния фардинг10.
Отидох в стаята си и донесох чекмеджето, в което държах по-ценните си вещи. В него имаше около шест гини и малко сребърни монети. Изсипах всичко на леглото и му казах, че това е цялото ми богатство до последния шилинг. Той погледна за миг парите, без да ги брои, и после ги постави обратно в чекмеджето. След това бръкна в джоба си, извади един ключ и ме помоли да отворя едно малко орехово сандъче, което стоеше на масата, и да му извадя еди-кое си чекмедженце. Изпълних молбата му. Чекмеджето беше пълно със златни монети — не знам колко бяха, но трябва да имаше към двеста гини. Той хвана ръката ми и ме накара да бръкна вътре, но аз се противях; тогава ми стисна здраво ръката в своята и ме принуди да взема цяла шепа пари.
След това ме накара да ги сложа в скута си, взе моето чекмедже, изсипа и моите пари при тях и ми каза да отнеса всичко в стаята си.
Предавам тази случка с подробности, защото намирам, че е забавна и показва какви бяха отношенията ни. След известно време той започна да не харесва дрехите ми, дантелите ми, шапката ми и настояваше да си купя по-хубави. Аз нямах нищо против това (макар че не го показвах), защото от всичко на света най- много обичах хубави дрехи. Казах му обаче, че трябва пестеливо да разходвам парите, които ми беше заел, защото иначе няма да мога да му ги върна. Той отговори, че храни искрено уважение към мен, знае в какво положение се намирам и затова не ми е дал сумата в заем, а като подарък, и смята, че съм я заслужила, като съм прекарвала всичкото си време с него. Когато неговият приятел замина, той ме накара да наема прислужница и да водя домакинството, за да можем да се храним заедно; направих го с удоволствие, защото виждах, че не губя нищо, а и хазайката ми имаше сметка от това.
Живяхме така около три месеца. Когато хората почнаха да се разотиват и Бат опустя, моят приятел ми намекна, че би желал да замина с него за Лондон. Аз малко се страхувах да приема предложението му, защото не знаех какъв живот ще водя там и как ще се отнася той към мене. Но преди да решим въпроса, той се разболя. Беше отишъл в едно градче в Съмърсетшър, което се казваше Шептън, и там заболял, и то толкова тежко, че не можел да пътува. Изпрати слугата си да ме помоли да наема кола и да отида при него. Преди да замине, той ми беше оставил парите си и някои други ценни вещи и аз не знаех какво да правя с тях. Скрих ги в къщи, както можах, заключих квартирата си и заминах за Шептън. Заварих го наистина сериозно болен и затова го убедих, че трябва да го пренесем на носилка до Бат — разстоянието беше около петнадесет мили, доколкото си спомням, — където има по-добри лекари.
Той се съгласи и аз го докарах в Бат. Треската продължи и той остана на легло пет седмици. През всичкото време се грижех за него и го гледах като свой мъж; дори да му бях съпруга, не можех да направя повече. Всяка нощ прекарвах дълги часове седнала до леглото му; той обаче не се съгласяваше да бодърствувам нощем и най-сетне се видях принудена да поставя един сламеник в стаята му и да спя до леглото му.
Бях наистина много разтревожена от състоянието му. Той ми беше толкова добър приятел и така се страхувах да не го изгубя, че седях до него и плачех с часове.
Най-после той се почувствува по-добре и аз започнах да се надявам, че ще оздравее; съвземаше се,
