да бъда още по-предпазлива, когато ходя с тях. На два-три пъти им отказах да изляза с тях и дори ги убедих, че плановете, които предлагаха, нямаха изгледи за успех. Веднъж те ми предложиха да оберем един часовникарски магазин, тъй като през деня бяха видели къде собственикът държи три златни часовника. Мъжът разполагаше с такъв брой най-различни ключове, че за него не представляваше никаква трудност да отвори железния шкаф. Отначало се споразумяхме, че и аз ще им помагам, но когато ги разпитах по- подробно и разбрах, че имат намерение да разбият вратата на магазина, отказах да ги придружа и те отидоха без мен. Те наистина влезли в къщата с взлом и разбили шкафа, но намерили там само един от златните часовници, както и един сребърен. Взели ги и тъкмо се измъкнали, семейството се разбудило, надал се вик „крадци!“, подгонили ги и хванали мъжа; жената също побягнала, но малко по-далеч я настигнали и намерили часовниците у нея. Това беше вторият път, когато за малко не пропаднах и аз. И двамата бяха осъдени и обесени, защото, макар и млади, бяха извършили много престъпления. Както вече казах, те крадяха заедно и затова заедно увиснаха на въжето. Така се свърши моето съдружие с тях.
Започнах да ставам още по-предпазлива, след като за малко не попаднах в затвора. Примерът беше пред очите ми, но за жалост хазайката ми не преставаше да ме изкушава и да ме тика по същия път. Наскоро след това се представи нов случай, от който хазайката ми очакваше да спечели доста, тъй като цялата работа беше нагласена от нея. Тя беше чула, че в една къща имало складирано голямо количество фламандски дантели и понеже внасянето им беше забранено, те представляваха тлъста плячка за митническите чиновници17.
Хазайката ми обясни най-подробно къде са скрити дантелите и аз отидох при един митничар и му казах, че мога да му помогна да открие контрабандни стоки, ако ми обещае, че ще получа наградата, които ми се пада. Това беше съвсем разумно и честно искане от моя страна и той веднага се съгласи; взе със себе си един стражар и аз ги заведох до къщата. Обясних на чиновника, че мога да се промъкна в скривалището, където бяха скрити дантелите, и той ми разреши да вляза. Пропълзях през една тъмна дупка със свещ в ръка и започнах да му подавам топовете, като не пропусках случая да скрия под роклята си толкова дантели, колкото бих могла да разпродам, без да се излагам на опасност. Намерихме дантели за около триста лири и от тях аз успях да задигна няколко парчета на стойност около петдесет лири. Стоката не беше собственост на хората, които живееха в тази къща, а им беше дадена на съхранение от някакъв търговец, така че освен глобата те не понесоха особена загуба.
Разделих се с чиновника, който беше много доволен от успеха и цял сияеше от радост, и му казах, че ще отида след малко в бюрото му. Оставих в къщи задигнатото — нему и през ум не му мина, че и аз се бях сдобила с малко дантела — и отидох при него. Той смяташе, че не знам, че имам право на възнаграждение и почна да се пазари; гледаше да се отърве от мен, като ми даде двадесет лири. Аз обаче му дадох да разбере, че не съм толкова проста, колкото си мисли, макар и да бях доволна, че спомена една определена сума; така знаех откъде да почна пазарлъка. Поисках най-напред сто лири и той предложи тридесет; слязох на осемдесет и той предложи четиридесет; накрая се съгласихме на петдесет лири и една дантела на стойност около осем-девет лири, която аз поисках, уж за да си направя нещо от нея. Така още същата вечер спечелих петдесет лири и с това сделката се свърши. Не му казах нито коя съм, нито къде живея, така че, ако впоследствие откриеха, че част от дантелите са били откраднати, никой не би могъл да ме намери.
Най-честно и почтено разделих печалбата с хазайката си и от този ден тя ме считаше за голяма майсторка в занаята, която може да се справя и с най-деликатни случаи. Аз намирах, че тази работа е най- добрата и най-лесната за мен и затова почнах редовно да разпитвам къде се продават контрабандни стоки. Щом попаднех на нещо, купувах малко и след това издавах продавачите на митническите власти. Но в никой от тези случаи не изкарах толкова, че да може да се сравни със спечеленото първия път. Аз обаче не исках да постъпвам като онези, които поемаха големи рискове и от които всеки ден някой попадаше в затвора.
Следващата ми по-значителна работа беше опитът да задигна златния часовник на една дама, и то в един квакерски храм, където имаше голяма опасност да ме хванат. Блъснах се с всичка сила в жената, като че ли някой ме бе тласнал отзад, и същевременно дръпнах рязко часовника й. Той обаче не се откачи и затова веднага почнах да пищя колкото ми глас държи, че са ме настъпили и че някой крадец ми е дръпнал часовника. (При подобни случаи ние винаги ходехме много добре облечени, аз носех хубави дрехи и златен часовник на колана и всеки би ме взел за истинска дама.) В следващия момент и дамата извика „крадци!“ и започна да обяснява, че някой се опитал да й откачи часовника.
Когато дръпнах часовника й, аз бях близо до нея, но в следващия момент се дръпнах назад, а тя от своя страна бе понесена напред от тълпата, така че, когато тя извика, ние бяхме вече на известно разстояние една от друга и никой не се усъмни в мене. Някой дори се обади:
— И тук има крадци! Ето и тази дама казва, че щели да я оберат!
В следния миг малко по-далеч всред тълпата се чуха гласове „крадец, крадец!“ и ето че заловиха един младеж на местопрестъплението. Това съвпадение бе злополучно за нещастния крадец, но добре дошло за мен, макар че и без това никой не се усъмни в мен; навалицата се втурна нататък и необузданият бяс на тълпата се изля върху нещастното момче. Колкото и да е жестока в яростта си уличната тълпа, крадците се боят по-малко от нея, отколкото от Нюгейт, където лежат с години и понякога увисват на въжето; най- доброто, на което могат да се надяват, когато попаднат там, е да бъдат заточени.
И този път едва се измъкнах; бях така изплашена, че дълго време не се опитвах да крада часовници. При този случай много обстоятелства ми помогнаха да се отърва, но спасението ми се дължеше главно на това, че жената, чийто часовник се опитах да открадна, беше глупачка. Тя не схвана защо я блъснах — човек би рекъл, че тя знае, че има опасност да й откраднат часовника в тълпата, щом така здраво го е прикачила за колана си — и така се изплаши, че загуби ума и дума: изпищя, почна да се блъска напред и да разтласква хората, но не извика веднага, че крадци са се опитали да я ограбят. По този начин аз имах предостатъчно време да се дръпна назад, докато тя се буташе напред, така че в момента, когато извиках за помощ, между нея и мен имаше седем-осем души. От друга страна, понеже аз извиках „крадци!“ преди нея, хората можеха да помислят, че не аз, а тя се е опитала да открадне нещо. Ако тя бе проявила необходимото в подобни случаи присъствие на духа и вместо да изпищи, когато усети, че й дърпат часовника, веднага се беше обърнала назад и хванала този, който е зад нея, аз нямаше да мога да избягам.
Тези обяснения няма да ползуват колегите ми, но те ясно показват каква е техниката на джебчиите и затова този, който я има пред вид, непременно ще хване крадеца при подобен случай.
И други мои приключения потвърждаваха това, което казах, и могат да служат за поука на поколенията. Но нека сега разкажа накратко историята на старата си хазайка, която беше роден джепчия, макар че сега не упражняваше занаята. Както по-късно разбрах, макар че минала през всички степени на това изкуство, тя била заловена само веднъж. Понеже престъплението било напълно доказано, осъдили я на заточение. Но когато корабът спрял в едно пристанище в Ирландия, за да се снабди с провизии, благодарение на рядкото си сладкодумие и на парите си тя успяла да слезе на суша. Живяла там няколко години, като се препитавала със стария си занаят. След това попаднала между други хора и станала акушерка и сводница и правила безброй трикове, за които ми разправи, когато станахме по-интимни. От тази пропаднала жена придобих такава сръчност, че малцина можаха да ме задминат и още по-малко можаха да практикуват занаята толкова дълго, без да се озоват в затвора.
След многобройните си приключения, с които се прочула в Ирландия, тя напуснала Дъблин и се върнала в Англия. Понеже срокът на заточението й не бил изтекъл, зарязала стария си занаят — страхувала се, че ако я пипнат пак, ще отиде по дяволите. В Лондон започнала да работи като акушерка и благодарение на извънредното си умение и на ченето си достигнала до положението, което вече описах. Тя беше спечелила богатство, макар че по-късно работата й западна.
Разказах накратко миналото на тази жена, за да обясня защо бе така заинтересована от греховния живот, който водех. Тя именно ме въведе в тънкостите на апашкия занаят и благодарение на съветите й, които следвах прилежно, аз станах най-изкусният крадец по онова време. Успявах да се изплъзна от всички опасности така умело, че цели пет години не можаха да ме хванат, докато другарите ми се подвизаваха пет-шест месеца и попадаха в Нюгейт. В затвора бяха чували много за мен и все очакваха да ме видят там, но аз винаги успявах да се измъкна, макар че понякога бивах на косъм от пропастта. Една от най-големите опасности за мен се състоеше в това, че бях твърде известна между лондонските крадци и някои от тях ги беше яд на мен — не че им бях сторила някакво зло, а просто от завист, загдето винаги се изплъзвах, а тях
