„Пожар!“
Скочихме от леглата си. Хазайката ми погледна през прозореца и извика, че в къщата на госпожа еди- коя си има пожар. Погледнах и аз и видях, че действително покривът на къщата гореше.
— Хайде, дете мое — рече тя, като ме мушна с лакът, — това е рядък случай. Пожарът е толкова близо, че можеш да изтичаш дотам, преди улицата да се изпълни с хора.
Тя ми обясни какво да правя:
— Ще влезеш — рече — в къщата тичешком и ще кажеш на госпожата или на някого другиго, че те праща еди-коя си госпожа — и тя спомена името на една нейна позната, която живееше на същата улица.
Веднага тръгнах и когато влязох в къщата, заварих страшна суматоха. Намерих една от прислужниците и й казах:
— Ах, миличка, как се случи това ужасно нещастие? Къде е господарката ти? Пострадала ли е тя? А къде са децата? Госпожа*** ме праща да ви помогна.
Момичето изтича навътре, като крещеше, колкото му глас държи:
— Госпожа*** е пратила една жена да ни помогне.
Нещастната жена, почти обезумяла от страх, дойде при мен с двете си деца и вързоп под мишница.
— Госпожо, позволете да заведа децата при госпожа***. Тя ме прати да ги взема. Тя ще се погрижи за горките агънца — рекох аз и хванах едното дете за ръка. Тя сама ми подаде другото.
— Ах, за бога, вземете ги — каза тя. — Благодарете и от мое име за тази приятелска услуга.
— Имате ли нещо друго, което искате да й предадете на съхранение?
— Ох, боже — възкликна тя, — господ да я възнагради! Вземете тоя вързоп и й го предайте. В него има някои сребърни вещи. О, каква добра жена! Ах, този пожар ни съсипа! — И тя изтича нанякъде, последвана от прислужничките, а аз си тръгнах с вързопа и двете деца.
Щом излязох на улицата, една жена се приближи до мен.
— О, госпожо — каза тя с жален глас, — ще изпуснете детето. Какво ужасно нещастие ви е сполетяло! Чакайте да ви помогна. — И тя посегна да вземе вързопа.
— Не — рекох аз, — ако искате да ми помогнете, хванете детето за ръка и го водете. Ще отидем на горния край на улицата и аз ще ви възнаградя за труда ви.
Тя не можеше да откаже и тръгна с мен. Разбрах, че и тя е излязла по същата работа като мен и се интересуваше само от вързопа, който носех. Когато дойдохме до вратата на къщата, аз й пришепнах на ухото:
— Карай, моме, знам какъв ти е занаятът. Там има добра работа за тебе.
Тя ме разбра и се отдалечи. Аз и децата започнахме да блъскаме с все сила на вратата. Разбудени от шума на тълпата, която се събираше около пожара, хората бяха станали и затова скоро ми отвориха.
— Будна ли е госпожата? — запитах аз. — Моля ви, кажете й, че госпожа*** я моли да прибере децата. Горката, тя е съвсем съсипана, цялата й къща е в пламъци.
Те приеха децата много мило, изказаха съчувствието си към пострадалото семейство, след което аз си тръгнах. Една от прислужничките ме запита дали няма да оставя вързопа.
— Не, миличка — рекох аз, — ще го занеса на друго място. Той не е техен.
Понеже бях доста далече от пожара, спокойно си отидох право в къщи. Дадох на хазайката вързопа със сребърните съдове, които бяха доста. Тя ми каза, че няма да го отваря, и ме прати обратно да се опитам да задигна още нещо.
Заръча ми този път да отида в къщата до тази, която гореше, обаче вече беше много късно: имаше толкова много помпи, които гасяха пожара, и улицата бе така задръстена с хора, че въпреки усилията ми, не можах да се добера до къщата. Върнах се обратно при хазайката, взех вързопа и го отнесох в стаята си. Когато го разтворих, просто ми настръхна косата — освен сребърните съдове и прибори, които бяха доста, имаше една златна верижка, старомодна наистина и със счупена закопчалка, но златото си беше злато; една кутийка с погребални пръстени, венчалния пръстен на госпожата, няколко счупени златни медальона, един златен часовник, една кесия със стари златни монети на стойност около двадесет и четири лири и доста други ценни неща.
Това беше най-голямата плячка, която някога ми бе попадала; но тя събуди у мен и най-тежките угризения на съвестта, защото, колкото и да бях закоравяла и да не можех да съжалявам други нещастни хора, все пак сърцето ми се сви, когато видях това съкровище и си помислих за бедната, отчаяна жена, която бе загубила толкова много в пожара и сигурно си мислеше, че е спасила поне най-скъпите си неща. Какъв удар щеше да бъде за нея, когато разбере, че е била измамена и че жената, която отведе децата, не е била изпратена от съседката й.
Безчовечността на постъпката ми ме страшно разстрои. Аз така се размекнах, че сълзи се показаха на очите ми. Но макар да съзнавах, че съм жестока и безчовечна, не ми се щеше да върна обратно каквото и да било. Тези чувства избледняха и скоро забравих при какви обстоятелства се бях снабдила с тези неща.
Но това не беше най-лошото. Макар че с тази кражба бях забогатяла значително, аз нямах сили да приложа решението, което бях взела по-рано — да се откажа от позорния занаят, щом събера малко пари. Исках да натрупам много пари. Алчността ми беше толкова голяма, че вече не мислех навреме да променя живота си, макар докато продължавах този занаят, да не се чувствувах нито сигурна, нито спокойна. Все ми се искаше още малко и още малко и нямах сили да спра.
Най-после под влиянието на толкова престъпления аз се освободих от всякакви угризения и всичките ми разсъждения се свеждаха до следното: ще спра, когато ми падне нещо голямо, с което да закръгля богатството си. Макар вече веднъж да се сдобих с цяло съкровище, всяка нова сполучлива кражба ме тласкаше към нова и успехът така ме насърчаваше, че никак не ми се щеше да се откажа от занаята си.
И така, окуражена от успеха си и решена да продължавам по този път, аз попаднах в края на краищата в капана, поставен от съдбата, и получих заслужено възмездие за живота, който водех. Но това стана по- късно, защото имах още много успешни приключения, преди да бъда заловена.
Хазайката ми беше наистина твърде загрижена, когато моята другарка бе изпратена в затвора, защото последната знаеше доста работи за нея, за които и тя можеше да отиде по дяволите. Известно време тя беше крайно неспокойна или, по-точно казано — крайно изплашена.
Когато жената умря, без да каже нищо, хазайката ми се успокои и може би дори се зарадва, че я обесиха, защото тя имаше възможност да избегне въжето, като издаде съучастниците си.
Но, от друга страна, давайки си сметка, че другарката ми прояви приятелски чувства към нея, като премълча това, което знаеше, хазайката ми бе така трогната, че я оплака от сърце. Утешавах и, доколкото можех, а тя в замяна ме насърчаваше, за да заслужа и аз същата съдба.
Във всеки случай, както вече казах, това, което се случи с другарката ми, ме направи по- предпазлива.
Страхувах се да крада по магазините, особено от търговците на платове и галантерия, защото тези хора имат много зорки очи. Един-два пъти се осмелих да си опитам късмета в магазините за дантели и при шапкарите. От един магазин, наскоро отворен от две жени, които още не бяха опитни в търговията, задигнах ръчна дантела за около шест-седем лири и една кутия с конци. Считаше се безопасно да се краде от нови магазини, и то особено когато собствениците им не бяха още опитни. Такива търговци могат да бъдат сигурни, че в началото ще бъдат посетени няколко пъти от крадци, и трябва да си отварят очите, за да не бъдат ограбени.
След това извърших още една-две кражби, но те бяха дребна работа. Доста дълго време не ми се удаде случай за нещо по-значително и отново започнах да мисля да се откажа завинаги от моя занаят. Но хазайката ми, която не искаше да ме изгуби, защото разчиташе много на мен, ме запозна с една млада жена и един мъж, който минаваше за неин съпруг, но впоследствие се оказа, че е само нейн любовник и съдружник. Накратко казано, те крадяха заедно, спяха заедно, бяха заловени заедно и накрая бяха обесени заедно.
С посредничеството на хазайката си аз станах съдружница с тях и ги придружих три-четири пъти в „експедициите“ им. Те извършиха няколко доста груби и несръчни кражби, които излязоха успешни само защото двойката беше невероятно дръзка и ограбените хора проявиха крайна небрежност. Оттогава реших
